България – за цял живот

Семейство Кристофър (Крис) и Ана Бъкстон

© Личен архив

Семейство Кристофър (Крис) и Ана Бъкстон



Оживената търговска улица "Кингс роуд" пресича квартал Челси. Мрачното февруарско време изглежда не влияе на пазаруващите и групата шумни младежи с къси панталони и костюми на крави и птици, с които се разминаваме на "Слоун скуеър", любимият лондонски площад на Уди Алън. 


В Челси съм с Кристофър (Крис) и Ана Бъкстон. Крис познава добре този лондонски квартал, защото баба му и дядо му са имали къща тук. Този съботен следобед семейство Бъкстън ще ни разкаже за книгите и преводите си и за учителстването си в Английската гимназия в Бургас преди 40 години. 


През 70-те години, когато Крис заминава за България, Кингс Роуд е мека на британската мода. Някои момичетата носят минижуп, ботуши и дълги палта, а други - кожени якета, каишки на врата и мрежести чорапогащници. Бутикът на Вивиън Уестууд и Малкъм Макларън, създателите на британската пънк мода, е малко по-надолу по улицата. 




Опитвам се да си представя как е изглеждал високият и синеок Крис преди 40 години, когато отпътува от Англия по програма на Британския съвет, за да преподава английски език в Бургас. Днес той носи очила с големи позлатени рамки и има бяла, поддържана брада. Прилича ми на опитен морски капитан.


Питам Крис как са възприемали българите брадата му в края на 70-те години. "Нямах проблем с брадата.", отговаря той. "При пристигането ми, обаче, проблем създаде книга на Емил Зола. На митницата на софийското летище всичките ми вещи бяха щателно проверени. На корицата на въпросната книга имаше картина на Дега, на която се виждаше разголена жена. Това разтревожи митничарите, които мислеха, че книгата е порнографска. Китарата ми също беше внимателно разгледана." 


Докато Крис ни разказва за историята на Челси, аз си мисля за миналото на България. Любопитен съм как Бургас се е сторил на млад англичанин от ерата на Пинк Флойд.


"По онова време Бургас беше доста тъмен, защото уличното осветление не беше достатъчно. Първото ми впечатление от града беше тъмнината, защото пристигнах на летището късно вечерта. В следващите дни се впечатлих от миризмата на печени чушки. Беше септември. Сякаш във всички апартаменти хората печаха чушки. Пред кварталния магазин за плодове и зеленчуци открих огромна опашка. Жени и мъже носеха щайги с чушки [Крис казва "щайги" на български]. Наредих се на опашката. Извадих книга, както правят хората на опашка в Англия. Когато най-после дойде редът ми и поисках половин килограм грозде, потният продавач не можа да повярва, че съм чакал толкова време за половин килограм грозде. Хората на опашката се разсмяха."


Опитвам се да си представя как са се отнасяли към англичаните в България по време на комунизма. "Сигурно са те подслушвали и следели в Бургас?", питам Крис. Той ми разказва, че преди тръгване за България всички учители са били предупредени от Британския съвет да внимават, защото ще бъдат следени и могат да бъдат изнудвани. "Казаха ни, че във всеки клас ще има един ученик, който ще докладва какво казваме по време на занятия и обикновено това е най-слабият по английски ученик, затова има вероятност да не е разбрал добре какво точно е казал учителят", отговаря Крис, смеейки се. "Знаех, че преди мен англичаните в английската гимназия са имали проблеми. Един учител, любител орнитолог – специалист по птици - един път бил арестуван, защото е снимал в близост до летището в Бургас. Това бил повод да го обвинят, че заснема секретен обект." 


За първи път видях Крис и Ана на среща в Българския културен институт в Лондон. И двамата бяха на сцената и разговаряха за българска и балканска литература със Сюзън Къртис – Коякович, собственичката на "Истрос Буукс", издателство, публикувало в Англия романа "Мисия Лондон" на Алек Попов. На литературното събитие бях впечатлен от българския език на Крис и от литературните познания на семейство Бъкстън. Крис говори много правилен български. Изговаря думите бавно, сякаш ги подбира и подрежда като ябълки на сергия.


Крис се запознава с българката Ана в Бургас. Тя е била също учителка в местната английска гимназия. В Бургас се ражда първото им дете. От 1980 г. живеят в Колчестър. Двамата никога не загубват връзка с България. Всяко лято са в Бургас. Крис пише книги с българска тематика и превежда от български на английски. На литературната среща беше с китарата си. С нея си акомпанираше, докато пееше български народни песни.


"Със сигурност ме подслушваха и следяха в Бургас. Имах опит с това от Португалия, която по онова време беше фашистка страна. Бях много внимателен в България. Много полезен се оказа опитът ми от католическото училище - интернат, в което учих в Англия. Там за всяко грешно деяние или дума, ни биеха жестоко. Така, че се бях научил да си държа езика зад зъбите." 


Крис се шегува, че в Бургас е бил следен не само от милицията, но и от семейството на Ана. Като чува това тя реагира с очарователна усмивка и пояснява, че бургаските познати на родителите й винаги ги информирали, когато я виждали заедно с нейния английски приятел, а впоследствие съпруг. 


"Бързо схванах моралните порядки в България", казва Крис. "Навремето сякаш всеки българин следеше какво казват и вършат хората около него. Спомням си, че пред блока седяха възрастни жени, която оглеждаха и обсъждаха минувачите. Една от големите разлики между България и Англия е, че докато при нас не е прието да се говори с някой как той изглежда и дори няма да ти кажат, ако ризата ти е излязла от панталона, българите обръщат внимание на тези неща и ги коментират."

 Кристофър (Крис) и Ана Бъкстон преди години

© Личен архив

Кристофър (Крис) и Ана Бъкстон преди години


Решавам да се държа като англичанин и вместо за облекло питам Крис и Ана за впечатленията от английската гимназия в Бургас. "Веднага открих много общи неща между училището, в което учих в Англия, и гимназията в Бургас. По стените на каменния коридор в католическото училище имахме снимки на владици, а в българската гимназия бяха окачили снимки на членовете на Политбюро. Струваше ми се, че и английските владици, и българските комунистически лидери ме гледат без одобрение за всичко, което правя или мисля да правя," казва иронично Крис. "Разбира се, имаше разлика в опита ми на учител в двете страни. Когато отпътувах за България, имаше много стачки във Великобритания. Беше времето на пънк рока. От учителите се очакваше да спечелят доверието на учениците си, тъй като те се държаха много неформално. В България нямаше нищо подобно. Там като влизах в учебната стая, всички ученици ставаха на крака. До вратата ме чакаше дежурен ученик, който рапортуваше "Другарю учител, класът е готов за урок. Ето тебешир, ето дневника." 


Крис харесва уважението на българите към учителите. Англичаните може да са благодарни на учителите си, но те нямат празници като 24 май. Децата в Англия не носят цветя на своите учителите. 


Крис открива, че българските му ученици не са свикнали да изразяват мнение. Те учат наизуст. Като изпитват, учителите очакват учениците да повторят урока от предишния час. "Аз исках учениците да обсъждат неща, като импровизират на базата на наученото досега. Но им беше трудно. Нямаше дискусии. По-късно по време на Людмила Живкова в учебника по английски за горните класове се появиха въпроси за дискусии, например, дали Джон Кийтс е по-добър поет от Уилям Уърдсуърт. Беше очевидно, че се избягват идеологически теми. Въпреки това учениците преди да дискутират се опитваха да разберат от мен кой е правилният отговор на този въпрос. В Англия образованието е друго. Там в един момент учителят казва на учениците си, че няма правилен отговор и че те трябва да формулират добри аргументи. Затова, когато Божидар Димитров казва, че историята се състои от факти, се чудя какво има предвид. Той мисли, че историята на България се състои от факти и няма интерпретации. Аз също съм учил история, но нас ни учеха да интерпретираме историята. Дори фактите са интерпретации. Например, един документ, на който се позовават историците, е интерпретация на дадени факти от автора на документа."


Питам Крис какво са го питали българите за Англия и англичаните за България през социализма. "Възрастните българи не ме питаха за Великобритания. Мисля, че избягваха защото се страхуваха, че могат да ги докладват. Аз не бях виждал държава, в която хората живеят в такъв страх, макар че ми беше трудно да разбера от какво се страхуват всички. Възрастните знаеха повече за Англия, защото ходеха в Кореком. За много българи всичко, което си заслужава да се знае за Англия можеше да бъде намерено в Кореком. Приятелите ми в Англия ме разпитваха за ежедневието в България." 


"До не отдавна България беше известна в Англия с две неща – смъртта на Георги Марков и българския национален отбор по футбол със Стоичков, който победи Германия. Ани като отиде на работа следващия ден след тази победа, английските й ученици я аплодирали", казва Крис. После шеговито добавя, "Но тя можеше да плаши учениците и с българския си чадър."


След като се преместват във Великобритания Крис и Ана стават членове на Британско - българското общество за приятелство, за да имат контакти с българи. "Обществото е било създадено от хора, които са били политически симпатизанти на комунизма", казва Крис. "Но през 80-те повечето членове бяха хора, които харесваха културата или природата в България, и нямаше връзка с комунизма." Днес Британско - българското общество продължава да поддържа връзки между британци и българи, като Крис и Ана са членове на Управителния съвет на организацията.


След като си направихме снимки пред 5-етажната бивша къща на бабата и дядото на Крис в Челси, влизаме в един пъб в квартал Кенсингтън. Крис си поръчва "Абът". Казва, че това е любима негова бира. Барманът е чужденец, който няма опит. Крис го изчаква търпеливо. В съботния следобед пъбът е пълен. Посетителите са вперили очи към телевизионните екрани, по които върви ръгби мач.    

 Крис Бъкстън

© Личен архив

Крис Бъкстън


В пъба е шумно и трябва да викаме, за да се чуем. Искам да питам Крис за литературната му кариера. Той е автор на няколко романа за възрастни, истории за деца и поезия. Преди време прочетох романа "Прудънс и червения барон" на Крис. Подобно на другите му романи, действието се развива в България и в Англия. Крис познава двете страни и техните читатели, и разказва истории, които българи и британци могат да оценят. Той разказва не само впечатляващи истории, но и разкрива правилата на българското и на британското поведение. Освен това успява да открие общото между българи и британци, и виждаме как героите се научават да живеят добре заедно.


Докато говори за книгите си, Крис ме гледа в очите. Чувствам се свързан с него и фокусиран върху това, което разказва в този момент. Крис е автентичен, способен да се изрази и уверен в себе си и това, за което говори, без да е арогантен и циничен. Спомням се, че Ана сподели, че харесала навремето страстта му по литературата. Усещам я и аз в този момент.


Миналото лято Крис бил поканен на тържество в Никопол. Жителите на града били впечатлени от неговия роман "Далеч от Дунава", който започва от битката при Никопол през 1396 г. В  книгата българка спасила френски рицар, ранен в битката и пътува с него чак до Нормандия в началото на 100-годишната война. "Хората ме посрещнаха фантастично, въпреки ограничените възможности в тази част на България. Млади и стари хора бяха дошли в читалището. Голямо впечатление ми направи, че в залата бяха заедно българи, цигани и турци."


Крис смята, че българската история е богата на теми за романи, заради съвпаденията, които открива. Например, романът му "Радослава и викингският принц" е вдъхновен от любовта на норвежкия крал Харалд и българска принцеса в Константинопол, и участието на Харалд в потушаването на българското въстание срещу византийците, предвождано от цар Петър II Делян през 1040 г. 


Крис смята, че англичаните имат нужда да знаят повече за България, тъй като много българи живеят вече в Англия. Според него в сравнение с другите балкански държави, България прави много малко за превеждането на книги на български автори. "Искам да превеждам книги с добри истории, които биха били разбрани от повече хора. Има и много добри български книги от далечното и близко минало, които не са преведени на английски. Например, забележителният роман на Ивайло Петров "Хайка за вълци". Романът "Калуня-Каля" на Георги Божинов, също трябва да бъде преведен. Искам да преведа "Възвишение" на Милен Русков. "Революция с аритмия" на Йордан Свеженов, също може да бъде разбрана от много хора и има връзка с действителността днес – бежанци, международни криминални структури, тероризъм."


Англичаните не дават съвети наляво-надясно, освен ако не ги попита човек. Затова искам Крис да даде съвет за адаптацията на българите във Великобритания. "Българите в Англия имат много високо ниво на мотивация, високи умения в различни области и добро образование. Най-важното е да отворят мозъка си към мултикултурализма във Великобритания", казва Крис. "Хората с деца се интегрират много бързо. Децата от различни култури учат и играят помежду си. Покрай тях и родители им се научават да живеят заедно." 


На път за вкъщи се сещам за любимия български израз на Крис, той го научил от колегите си от Английската гимназия в Бургас, в английския няма такъв израз. Крис забелязал, че колегите му в Англия се шокират като чуят буквалния превод на българския израз "таралеж в гащите". "Подобни изрази казват много за това как се чувстват хората от определена култура", каза Крис. После добави иронично "Чудя се защо българите си слагат често таралежи в гащите."


Контакт с Крис Бъкстан може да се направи през неговия сайт


Бойко Боев е автор заедно с Десислава Дякова на блога Разходки из Лондон, чиято цел е да свърже българите с Лондон и лондончани."Разходки из Лондон" е рубрика и в "Дневник".


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK