ПАРЛАМЕНТАРНИ ИЗБОРИ 2022

  • 25.3%
  • 20.2%
  • 13.8%
  • 10.2%
  • 9.3%
  • 7.4%
  • 4.6%
  • 3.8%
  • ГЕРБ:67
  • ПП:53
  • ДПС:36
  • ВЪЗР:27
  • БСП:25
  • ДБ:20
  • БВ:12
39.4%активност

Източник: Резултатът, активността и мандатите са от ЦИК при 100% обработени протоколи

Историята на едно желано бебе или за метода инвитро от първо лице

Цялото семейство на изписването от болницата с новото бебе

© Личен архив

Цялото семейство на изписването от болницата с новото бебе



"Нямаше значение, че се чувствам на 20. Бях на 43 и докторът ми каза, че имам много малко време - "разбирай: имаш часове", ако искам бебе. В този момент всичко друго остана на заден план. Човек като иска нещо трябва да направи каквото е необходимо."


Така започва историята (или поне тази глава от историята) на Антония Кръстева. Тя е вече на 45 години и е щастлива майка на три деца - дъщеря на 22 години, син на 21 и на 8-месечното бебе Анабел София. Живее в Прага с партньора си и бебето, но последните две години е прекарала на самолети от и до София, за да зачене чрез метода инвитро, да задържи плода и накрая да роди здраво дете.


"Дневник" навлиза в личното пространство на семейството, за да предаде от първо лице как изглежда процедурата, на която всяка година се подлагат стотици двойки от общо над 270 хил. мъже и жени с репродуктивни проблеми в България. Методът се прилага успешно у нас от 28 години и се финансира от държавата при част от двойките. Центровете за инвитро в страната са над 25.




Без подготовка


"Нямах представа какво представлява и през какво ще мина, не бях информирана изобщо и нарочно не четох по въпроса, за да не се настройвам предварително. Давах си сметка, че нямам никакво време и че вече няма как да стане по естествен път, защото бяхме опитвали в последните четири години", разказва Антония. Така без очаквания и подготовка попаднала при един от водещите специалисти в областта на инвитро в България и пак без да е подготвена за това, което предстои, започнала продължителните изследвания и процедури.


Борбата започнала през март 2013 г. и отнела повече от година и половина. След първоначалната консултация трябвало да се направят редица хормонални изследвания, за да може да започне хормоналната терапия, с която се стимулира отделянето на здрави яйцеклетки. След като приключи курсът се прави пункция, за да се извадят живите клетки и да бъдат оплодени.


При първия опит след стимулацията с хормони, медицинският екип успял да отдели две здрави яйцеклетки, като едната от тях била успешно оплодена и върната в матката на жената. Опитът е неуспешен. Решението на доктора след това било да не се рискува повече с по един ембрион, а да започнат да събират здрави яйцеклетки, за да се произведат повече ембриони и следователно да има по-голям шанс за оплождане.


Историята на едно желано бебе или за метода инвитро от първо лице

© Личен архив

"Само за сравнение, защото аз не знаех - обикновено жените на по 30-35 години вадят по 10-12 яйцеклетки, дори по 20 от една процедура. Аз извадих две, от които само едната стана ембрионче и ми я върнаха през май. Не се закачи - първи несполучлив опит", казва жената.


Убедена е, че ако когато е била на 30 е било популярно замразяването на яйцеклетки, би го направила без да се замисли, защото сега това щеше да й спести много разходи, а и още тогава е искала трето дете, че дори и четвърто. Най-скъпата част от метода инвитро е всъщност хормоналната терапия, подчертава тя, и допълва, че "с една пункция тогава щях да извадя два пъти повече яйцеклетки, отколкото сега вадих цяла година няколко броя. Просто на тази възраст е много по-лесно, би било много по-евтино и клетките са по-качествени, рискът от увреждания и синдром на Даун са много по-малки".


В следващите месеци започнала поредицата от повтарящи се действия: "Аз живеех в Будапеща - идва ми цикъла, звъня в болницата, те ми записват час след два дена, аз си купувам самолетен билет, летя, отивам в болницата, хормонална терапия, пункция на 11-12-ия ден. Слава богу, всеки път вадех по една две яйцеклетки. И така през ноември вече бях събрала седем яйцеклетки, които като ги оплодиха със сперма, която имахме замразена в клиниката, станаха три ембриончета и на 1 декември 2014 г. ми ги върнаха трите", продължава разказът си Антония.


За пункцията и процедурите Антония разказва, че се приемат по различен начин от различните жени. Екстракцията на яйцеклетки се прави под пълна упойка, която самата тя приемала много зле, но в болницата виждала и жени, които без проблем след процедурата се качвали на колите си и потегляли.


Вторият опит и уплахът


След имплантирането на трите ембриона в края на годината, Антония най-после чула добрата новина.


Поставянето на повече ембриони вече се отрича в съвременната практика, защото ако всички се "захванат" това ще представлява високо рискова бременност и за бебетата и за майката. До неотдавна практиката беше да се слагат по пет, но вече разумното ограничение е три. Антония признава, че би се радвала и трите бебета да беше износила, но само Анабел София оцеляла. Научила, че е бременна около Коледа.


В началото на следващата година отново си дошла в София по задачи, била в третия месец. Една нощ се събудила в кръв и в паника отишла в болницата. "Не съм подозирала, че човек може да загуби толкова кръв и плодът да оцелее. Бях в такава паника, че дори не събудих дъщеря ми, просто се качих на колата и се закарах в болницата. Тогава ми забраниха повече да летя и останах да родя тук", разказва Антония Кръстева.


Радва се, че е родила в България, макар че бременността й е била тежка и повечето от оставащото време прекарала на легло.


Когато станало време за раждане, всичко минало гладко. "Благодарна съм, че никой не спомена секцио. Родих естествено. Най-естественото нещо е да родиш нормално и не разбирам защо жените масово избират коремната операция", коментира тя.


Историята на едно желано бебе или за метода инвитро от първо лице

© Личен архив


За инвитро и радостта да бъдеш майка


Според Антония нейният случай е по-лек отколкото на жените, които не са раждали, поне по отношение на стреса и напрежението от това дали ще е успешно или не. "Имах вътрешното спокойствие, че все пак вече съм майка и както казваше партньорът ми, за който това е първо дете - "ако не стане, ще гледаме внуци", коментира тя. Признава, че не би се подложила на процедурата, ако още в началото хормоналните изследвания бяха показали, че няма останали здрави яйцеклетки, но е убедена, че донорството е "уникална възможност за жените с този проблем".


"Освен това аз знаех какво е и много исках да изпитам това чувство отново, защото тази любов, която изпитваш към децата си не можеш да изпиташ към никой друг. Тя е единствената безрезервна любов. Така че битката за мен беше много важна и аз просто зарязах всичко друго през това време. Давах си сметка, че ако сега не стане, няма кога. Няма значение ти как се чувстваш - аз се чувствам на 20, но няма никакво значение за това дали ще мога да забременея, или не. Докторът просто успя да извади последната жива яйцеклетка и да направи бебе", казва Антония.


На въпроса дали според нея всяка жена трябва да стане майка, отговаря, че "трябва" е силна дума, но тя не би могла да си представи животът без деца. "Мисля, че до голяма степен една жена, която не изпита чувството да е майка винаги ще има дефицит, осъзнат или не, просто защото това ни е в природата. Бих посъветвала жените да станат майки възможно най-рано, защото всичко друго се подрежда и по някакъв начин вселената ти осигурява условията и средствата за отглеждането на деца. Обаче когато минеш една определена възраст - и всичко да ти е подредено, и да имаш финансова стабилност, и да си способен да им дадеш най-доброто - се оказва, че ти вече не можеш да ги имаш", разсъждава тя. Смята, че младите жени не мислят за това и не си дават сметка, че времето им е ограничено.


"Така че дали всяка жена трябва да стане майка - бих посъветвала всяка жена да направи това нещо за себе си, защото то се връща като емоция, която нищо друго не може да ти даде", обобщава тя.


На финала отговаря и на неудобния въпрос: никак не се притеснява от това, че е по-възрастна майка и тепърва ще отглежда дете. "Аз съм дете на възрастни родители - майка ми е била на 39, когато ме е родила, баща ми - на 44 и съм първо дете за майка ми. Не съм чувствала някаква гигантска разлика между себе си и останалите деца. Човек няма гаранции така или иначе какво ще се случи, кога, как. Големите ми деца загубиха баща си когато бяха на 8 и 9 години, той беше на 36. В този живот никой нищо не ти обещава и никога не знаеш какво ще се случи", казва Антония.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK