Този тийнейджър моето дете ли е

Един специфичен период" - така повечето родители определят тийнейджърството, което вече започва от 11-годишна възраст и продължава до навършването на пълнолетие. От поведението на детето, което преди се е гушкало и е търсело компанията на мама и татко, остава милият спомен, бързо заглушен от тръшкането на врати, изричането на крайни фрази, търсене на права, свобода и бунт.

Във второто издание на специалния ни проект "Тийнейджърът вкъщи" в партньорство с дермокозметична марка BIODERMA говорят родителите. Поканихме представители на няколко семейства, за да поговорят за това какво се случва с децата им през този определен от тях като "специфичен период".

Каква е промяната в дома и живота им, четете в първата част от общия ни разговор.

Жюстин Томс: При нас промяната се случи шеметно! Колкото и да се подготвя човек за тези неща – и да е чел, да е учил, да се е вълнувал и питал, мисля, че никога няма да е готов, защото всеки път е различно и на всекиго се случва по различен начин.

Първо ме шокира самата диаметрална противоположност на цялото общуване с тийнейджърите вкъщи от това, което беше преди, и това, което се случи, особено с дъщеря ми – беше предизвикателно, а е и много прясно, защото ни връхлетя тази година. Все едно детето ми беше сменено. Знам, че това е клише, но се почувствах буквално така – казах си: това не е моето дете. Промени се всичко – начинът, по който започна да възприема света, начинът, по който се облича, общува с нас, вкусовете, желанията й, дори това какво яде...

Осъзнавам, че това е бунт, с който съвсем естествено започна и отричане на част от базовите неща, на които сме я учили през годините – чисто демонстративно тя иска да ги отритне, да отблъсне възможно повече от нас по всякакъв възможен начин И все пак с мъжа ми се успокояваме – много неща "копахме" през времето, слагахме и може би няма всичко да бъде сринато до земята.

Синът ми преди време в тази същата възраст избухваше, крещеше и след това ми казваше – абе, това сигурно са хормоните, аз не съм такъв Това негово осъзнаване му помогна да преодолява подобни моменти.

Николай Неделчев: Аз ежедневно усещам и осъзнавам, че тийнейджърският период от живота на децата ни е много особен, защото тогава те не са нито деца, нито зрели хора. В него те все още оформят своя начин за вземания на решения, разсъждения, търсят как да се справят с импулсивността си. Много често ставам свидетел на ирационални действия и поведения от тяхна страна, което е свързано с психическото и физическото израстване – ако едно дете порасне в рамките на два-три месеца с 20 сантиметра, както беше в нашия случай, гласът му започне да мутира и то да говори като мъж, това прибавя интересни щрихи в живота на всички. Всичко това те кара да осъзнаеш, че трябва да промениш начина, по който разговаряш и действаш с тях. При нас това осъзнаване, че влизат в друг етап от живота си – междинен, особен етап със своите специфики, който те кара да учиш и да се нагаждаш към него – беше почти рязко.

Иван Паунчев: Нашето семейство е още в зората на това преживяване, защото тийнейджърът ни не е така развит. На моменти усещам в него несигурност и нежелание да направи нещо, защото то няма да се получи, както си го представя. Може би промяната започна да се усеща в комуникацията със сестра му – стана по-груб и нервен към нея, дразни й се и има нужда от собствено лично пространство.

Марин Бодаков: На мен ми е по-лесно - аз съм баща на дъщери. Благодарение на тийнейджърството на едната интензивно задълбочаваме общуването си и с двете. И голямата, и малката виждат в мен не само бащата, но и един вече много атакуван и упадащ либерален модел на мъжественост – атакуван извън нашия собствен социален балон, разбира се. Вие не обръщате внимание, че съм дошъл на срещата ни с оранжева раница с апликирани вещици, яхнали метли

От друга страна, усещам как голямата битка на тийнейджърката ми е точно колко власт да й предоставя от своята собствена власт и това обаче не засяга само общуването между нас двама ни и респективно майка й, това засяга общуването с бабите й, дядо й – т.е. кой колко би могъл да понесе факта да вдигнем ръце и да й кажем: "Ти вземи решението." Или: "Разберете, тя си решава." В този смисъл всяко родителство може би по дефиниция е провал, доколкото у нас свързваме успеха предимно с властта. Всяко родителство е загуба – желана от детето, необходима за него – загуба за родителска власт. В момента се уча да се радвам на независимостта на детето си - и на онези пристъпи на разум в Ането, защото не мисля, че е редно и честно да очаквам последователно развитие в психиката й. Напълно разбирам, колкото и да ме ядосват, хормоните. Тя също чете по въпроса. Изведнъж биологията й стана интересна и търси да разбере какво се случва в самата нея, как то рефлектира в психиката й, защото вижда, че тя не може да бъде сведена само до скандал с нас.
За мен големият проблем е доколко дъщерите ми искат да приличат на мен и искат да се различават от мен. Спецификата на нашето семейство е, че ние със съпругата ми си приличаме: образование, вкусове и работа, общи обществени ангажименти и всекидневие - и сме взаимозаменяеми в много моменти. Обичайно на терена на възпитанието се делим на доброто и лошо ченге, но най-често се случва така, че си разменяме ролите в движение. Така по време на родителските срещи винаги аз трябва да бъда лошият, но съпругата ми не издържа и...
Снощи си приказвахме, че бихме могли да имаме и още едно дете, но и двамата се спогледахме и си казахме – не, не и още един тийнейджърски период! А той ни чака с далеч по-експанзивната ни по-малка дъщеря

Жанета Пенева: Според мен в момента ние говорим за това какви родители сме – а именно, такива, които се опитват да правят онова, което е необходимо за доброто на децата си, но истината е, че има деца, които се нуждаят от отсъстващите си или неадекватно присъстващите родители; деца, които нямат шанс да бъдат с родители, които да направят нещо изграждащо и важно за тях. В училището, в което учи дъщеря ми, видях как майките и бащите объркаха децата си, не им дадоха да направят онова, което искаха, и така те сякаш нямаха защита от самите тях. Видимо талантливи деца например бяха спрени от родителите си да се развиват в изкуството с фразата "от това не се изкарват пари".

Най-важното от всичко е да приемаме децата си такива, каквито са. Изкушението на родителя е да не ги сравнява. Мога да дам пример със себе си - моето дете е с дислексия и на мен да приема несравнението ми отне доста време.

Ние като възрастни хора трябва да се "приспособим" към децата си в тази "особена" възраст. Дори и да не харесваме приятелите им или да не споделяме вкусовете им, не трябва да изразяваме категорично мнение - нужно е да проведем откровен разговор, за да разберем защо те ги харесват. Нашата задача е да предизвикаме тактично този разговор. Важно е също да си дадем сметка, че разговор и нравоучение са две различни неща. Колкото повече протестираме, толкова по-голямо е желанието на децата ни да направят всичко наопаки. Ако в ежедневието им няма нещо криминално или застрашаващо здравето им, ние трябва да ги оставим сами да определят приоритетите си. Може би е добре дори да се разочароват сами от някои от приятелите си. Това е безценен жизнен опит, в който децата се учат от собствените си грешки.

Ние трябва да се възхищаваме на нещата, които децата ни правят, и на постиженията им. Така възпитаваме стимул и амбиция. Показването на любов и разбиране е безценно.

Родителите като ментори сме длъжни да насърчаваме децата си да изпитват страст към живота и удовлетвореност от това, което правят. Само така ние ще можем да имаме щастливи деца.

Следващият разговор от проекта "Тийнейджърът днес" на тема "Четат ли тийнейджърите", вижте на 3 октомври.