© Румен Василев
Режисьорът Галин Стоев е директор на Националния драматичен театър в Тулуза (Франция). След дни започва репетиции по нов проект - пиесата "Иванов" на Чехов, но пренаписана по негова идея от норвежкия драматург Фредрик Братберг. "За да говорим за тази апнея, това задържане, това спиране на всичко през състоянието на главния герой", обяснява Стоев. През миналата година поставената от него пиеса "Непосилно дълги прегръдки" на Иван Вирипаев получива наградата на френската критика. Локдаунът спира представленията й тази година и тогава режисьорът снима "мини-сериал, ползвайки текста, но не и представлението". "Работя по финалната фаза на монтажа. Има интерес към проекта, защото когато театрите са затворени, вниманието се насочва към всеки опит да се направи нещо откъм аудио-визуалната страна, тъй като да гледаш представление на видео е много скучно". С Галин Стоев обаче разговаряхме за това как вижда България в момента и каква променя си представя в мечтата за нея. Разговорът е воден на 1 април, Стоев беше в Париж, където планираше и да гласува. Интервюто беше част от темата "Каква България искаме" в изборното студио на "Дневник".
Миналата година написахте много остро отворено писмо по време на протестите, в което сполучливо сравнихте, че политическият проект на Борисов е Cosa nostra. От какъв политически проект има нужда България след тези избори?
- България има нужда от осъзнати политици, които знаят как се прави политика, и то политика за обществено благо, а не имитация на политически практики със съвсем други цели, напр. с цел забогатяване, с цел обслужване на един тесен кръг около властта и т.н. Този тип шуробаджанащина в последните десетина години беше официализиран и като държавна политика.
Ние дълги години мечтаехме да станем част от Европа. Станахме поне формално, но все още имам чувството, че не си даваме сметка, че това е приобщаване към определен тип ценности, които ни задължават да се отнасяме един към друг и към задълженията си, към държавата по определен начин.
Това, което написах миналото лято, беше опит да формулирам едно латентно усещане, което много българи отглеждат в себе си. Просто имахме нужда от думи, които да го освободят и да го направят чуваемо и комуникативно, така че колкото се може повече хора да се припознаят в него.
Това, в което живеем днес, е наистина официализиран мек вариант на Cosa nostra и най-страшното в него е, че ние го приемаме като неизбежна нормалност.
Това приемане е най-плашещото, защото корумпирани политици винаги е имало и винаги ще има. Но ако няма коректив, ако няма електорат отсреща, който да ги санкционира, когато те преминат през всички възможни червени линии, тогава настъпва истинският проблем.
Това, че имаме корумпирано правителство и начин на управление, не е толкова страшно. Страшното е, че няма кой да коригира това - къде са гласоподавателите, къде е тази обща съзнателност на гражданите, която би могла да упражни някакъв натиск.
В този смисъл дори само излизането от проекта Cosa nostra ще е по-добър политически проект за България...
- Ние трябва да определим какво всъщност искаме да правим с България. Това е наложително и много важно.
2021 година сме - това трябва да се осъзнае с всичката сила, мощ и отговорност, която ни се стоварва на плещите. Живеем в свързан свят. Информацията пътува изключително бързо, много бързо разбираме какво в коя точка на света се случва. Имаме съзнание за общност на някакво ниво, което направи така, че протестни акции в една страна предизвикаха протестни акции в друга и така на принципа на доминото се появи нещо, което не знаем дали е гражданско общество или е чисто недоволство като "жълтите жилетки" във Франция напр.
България винаги е успявала да стои встрани от този тип движения. Нямам обяснение защо. Мисля, че винаги сме се чувствали като нещо отделно, като нещо, което е приобщено, ама не съвсем, като нещо, което иска да се приобщи, ама не съвсем. В този смисъл имам чувството, че сме битували като в асансьор, заседнал между етажите. Това трябва да се обърне, трябва да се определим. Този тип определяне е наложителен на всяко ниво, особено на политическото.
За съжаление разговора за това какво искаме, каква промяна искаме и каква България искаме не се води...
- Много е трудно, когато видиш, че в политическите предложения от различни партии в 99 процента от случаите липсва мащаб и перспектива, т.е. липсва размах, липсва проект, липсва визия за това как може да си представим тази страна след 10 - 20 - 50 или 100 години.
Ще съществува ли тя наистина, искаме ли да съществува, какво правим, за да продължи тя да съществува, какви дългосрочни стратегии прилагаме, за да може да се чувстваме съпричастни към нещо, което идва от много далеко и ще продължава в бъдещето много далеко.
Казвате да започнем някак си да мечтаем България ?
- Да! По време на социализма управляващите знаеха силата на това колко е важно да има национално самосъзнание и да си приобщен към него. Днес остатъците от това са се превърнали в карикатури, включително и т.нар. патриотически уклон, който се изразява в тропане на хора и размахване на байряк. Това по никакъв начин не ни прави повече родолюбци.
Спомняте ли си, имаше една пишман българска певица, която измисли феномена "Кен лий". Той стана много известен за отрицателно време по целия свят и точно толкова бързо отмря заради собствената си несъстоятелност и заради това, че "Кен лий" не може да бъде нещо повече от "Кен лий". То няма да предизвика след себе си друг поток от смисъл.
Сегашното правителство направи с идеята за демокрация това, което тази певица направи с песента на Марая Кери. Ние битуваме в някакъв политически "Кен лий", който за част от електората може би дори е симпатичен, може би и смешен. Въпросът е, че "Кен лий" в себе си потенциално не носи нищо. Въпросът е искаме ли да продължим да отглеждаме това нищо, защото ни е удобно или защото пък голяма част от хората си казват "дайте да седим с това, защото другото, което ще дойде, ще е по-лошо".
Непрекъснатото отглеждане на тази робска стратегия за оцеляване всъщност е най-сигурният начин за това, че може би след 100 години тази нация няма да съществува, защото тя самата се е довела до екстерминация, до самоунищожение.
"Кен лий" беше символ на невежеството...
- "Кен лий" е нещо още по-страшно - не само увереност, а и самочувствие, че така се прави и че го прави от сърце. Това се случва с индивиди, които не знаят къде са, не познават контекста около себе си, не познават един по-широк контекст, нямат културните референции и всъщност се държат сякаш не е имало нищо преди тях и след тях нищо няма да има.
По същия начин се държи политическият ни елит и управляващите в момента. И те се държат така, защото може би не знаят, че има друго. Много е възможно. И защото така им е удобно, така се битува по-добре, алъш-вериша тече, ние си битуваме в нещо, което е доста посредствено като очаквания, като желания, като прожекция за бъдещето.
И тази цялата посредственост бавно и постепенно като пашкул увива цялото общество до момента, в който ще го задуши, ще го хербаризира и после то ще се разпадне на прах.
Ако Вие се опитате да си представите България след 5 години, защото 100 години е много предизвикателен хоризонт - каква България искате да видите, в каква България искате да се връщате и от каква България искате да се чувствате част, защото принадлежността не е свързана с физическото място ?
- Много бих искал да си представя една България, която познава силните си страни и залага на тях. Много бих искал да си представя една България, която е достатъчно декомплексирана, за да си представи, че може да бъде част от една по-голяма общност и да бъде в авангарда на това, което ние наричаме еволюционен ход на нравите, на желанията, на търпимостта, на отварянето на съзнание и също така една България, чиито граждани знаят, че са част от едно много по-голямо движение, от много по-мощен контекст и които застават на пътя на ценности, които правят цялото човечество да еволюира.
Бих бил много щастлив, ако България излезе от това племенно съзнание на махалата или на онези, които винаги са били прецаквани, или на тези, които винаги са били поробвани и винаги са били жертви и се еманципират от този тип комплекси. Много бих искал да имаме политически елит, който е учил да прави това. Например аз, когато отивам на лекар, предпочитам лекарят да е учил за това, което ще прави. Тоест аз няма да отида при месар само защото месарят се чувства като лекар.
И в това бъдеще да не е задължително всички да са с потури и с цървули и да трупат хора. Хорото само по себе си е нещо много хубаво, но е невъзможно да бъде налагано по този брутален начин на всички.
Много бих искал да си представя една България, в която хората са обединени от идеал, който не е обърнат към някакво имагинерно минало, в което историята ни не е пълна с царе, кралимарковци и самодиви, а напротив, пълна е с декомплексирани българи, които могат да се обърнат и да погледнат в бъдещето.
Режисьорската Ви версия звучи много добре. Мисля, че ако успеем поне част от нея да продуцираме като за начало ще е добра отправна точка. Виждате ли някакъв оптимизъм това да стане възможно да се случва? Едно от нещата, които миналата година заради коронавируса и след това по протестите видяхме беше връщането на млади хора в България. Такива, които са учили, знаят, могат и имат самочувствие и към тях се принесе това очакване, че могат да помогнат да започне да се случва промяна.
- Аз бих си представил една бъдеща България като България, в която всички българи, които са в чужбина, мечтаят да се върнат. Такава България би била великолепно нещо. Още повече че живеем в свят, в който въпреки че в момента сме в пандемия и локдаун, границите се изтриват все повече и повече и се смаляват. В този смисъл географската принадлежност не значи задължително усещане за духовна принадлежност и национална принадлежност дори. По принцип идеята за принадлежност се модифицира.
В една бъдеща България с всички тези млади хора аз си представям също, че те нямат да се разделят на такива, които живеят там и такива, които живеят тука, т.е. всички поводи за разделение и конфронтация биха могли да се преобърнат и да се ползват като поводи за празнуване на всички тези различия. Това би било идеален сън, но аз съм си по принцип мечтател.
Ние казахме, че имаме нужда от мечта, защото иначе отчаянието започва да взема превес и това, че нищо няма да се промени.
- В такива ситуации първо имаме нужда от проект, който да може да запали всички, не от обещания, не от популистки намигвания, не от развявания на байраци, не от националистическо убеждение, което прилича много повече на напиване на маса, а имаме нужда от проект. Мисля, че това, което голяма част от хората не осъзнават, е, че понеже нямаме проект, вътрешната неудовлетвореност се акумулира до такава степен, че огромна част от хората са готови да произведат т.нар. антисистемен вот - напук да гласуват за нещо, което ще доведе до допълнителна катастрофалност, но поне нещо да се случи.
Това е гласуване, което заразява цялото ни общество и което много добре се вижда в социалните мрежи, където много често, понеже трябва веднага да реагираш и всичко е почти в реално време, човек реагира първосигнално. Във фейсбук е пълно с реакции, които са епидермални, защото когато те ударят и те заболи, веднага реагираш с удар. Но ако преброиш до 20 или размислиш една вечер, ще извадиш аргументи. Понеже тук не вадиш аргументи, има само реакции и реакцията много често се бърка с мнение. Но реакция и мнение са две различни неща. В момента се страхувам, че ние сме склонни да гласуваме под формата на реакция, а не под формата на мнение.
За да имаш мнение, трябва да разбереш какъв е контекстът, трябва да имаш аргументи, трябва да разучиш кой как се позиционира, за да изградиш собствено мнение. Това е нещо, което се учи, то се преподава, то се изгражда, то се тренира и в един момент стигаме до общество, където има достатъчно самоосъзнати индивиди, които да изградят мнение и да го защитят. Това през последните десетилетия в България беше изтрито и унищожено и това е най-голямата трудност - че ние вместо да имаме мнение, имаме само реакции.
Освен това хората се затварят на някакви балони, в които всичките в нашия балон сме на едно мнение и така засилваме убедеността в нашата правота и това ни конституира, защото мразим отстрещния балон.
Това е страшно перверзна логика, според която на ползвателя му се дава усещане, че той е свързан и в диалог, а всъщност той е абсолютно изолиран и в пълна вътрешна имплозия, защото диалог няма.
Не диалогът е нещото, което се установява и бетонира, включително и през социалните мрежи, когато няма критическо самосъзнание и мисъл. А това критическо самосъзнание, фейсбук няма да ви го акумулира, вие би трябвало да свършите някаква работа самички.
Това е много трудно, особено когато политическата официална действителност, т.нар. фейсбук демокрация се официализира като тип общуване и в политически план. Всичко започва да прилича на пиеса, която един екип и режисьор е взел, но нито режисьорът, нито екипът са разбрали пиесата и са направили нещо друго от нея, което прилича на демокрация.
Галин Стоев е завършил театрална режисура в класа на проф. Крикор Азарян. От 1992 г. работи като актьор и режисьор в България, Англия, Германия, Чехия, Русия, Белгия, Аржентина и Франция. Един от най-успешните му проекти в България е поставянето на трилогията "Малка пиеса за детска стая", "Приятнострашно" и "Хората от Оз" от Яна Борисова в Театър 199. От януари 2018 г. е директор на театъра в Тулуза, Франция. През март 2018 г. печели награда "Икар" за "най-добра режисура" за работата му върху постановката на пиесатата "Танцът Делхи" на Иван Вирипаев в Народен театър "Иван Вазов". През 2019 г. е удостоен със степента Кавалер на ордена за изкуство и литература на Франция.
Цялото изборно предаване на "Дневник" може да гледате тук.
