"Плячка" на Гейбриъл Бъргмоузър (откъс)

Издателство "Сиела"

Издателство "Сиела"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Плячка" с автор Гейбриъл Бъргмоузър, предоставен от издателство "Сиела"


"Плячка" от Гейбриъл Бъргмоузър - когато те дойдат, бягството е невъзможно
Шепа хора, попаднали под кръстосания огън на мистериозни преследвачи, трябва да се борят за оцеляването си в новия трилър "Плячка" от Гейбриъл Бъргмоузър.


"Плячка" - наелектризиращият дебют на австралиеца Гейбриъл Бъргмоузър, който противопоставя минало срещу настояще и отмъщение срещу воля за оцеляване. Носител на редица награди за пиесите си, Бъргмоузър за пръв път навлиза в територията на прозата, за да остави ярка следа в трилъровия жанр.




Бързият, напрегнат стил на Бъргмоузър и ярките конфликти между героите носят със себе си ехото на класики на трилъровия жанр като филмите "Избавление" и "Кралска битка". А неприветливата австралийска пустош, безразлична към страданието на обитателите си, напомня на друг дебют - този на Стивън Спилбърг, "Дуел". "Плячка" потапя читателите в най-мрачния им кошмар, в примката на неумолимо зло, където значение има само силата на човешкия дух.


Плячка
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Из "Плячка" на Гейбриъл Бъргмоузър


ПРОЛОГ
Слънцето напичаше магистралата, по която се движеше самотна кола.


Младата жена зад волана гледаше право напред към ясносиньото небе, горещите проблясъци и далечния хоризонт. Не поглеждаше назад, нито пък в огледалото за обратно виждане.


Караше бързо, почти на границата на позволената скорост. Просторният сух и пуст пейзаж преминаваше като на бързи обороти от двете ѝ страни. Тя го виждаше с периферното си зрение, но не му обръщаше внимание, както не обръщаше внимание на болката в крака си и туптящото си сърце. Просто караше, докато слънцето не залезе и не се скри зад хоризонта, а ясносиньото небе не се опръска отново в кръв и земята около нея не заприлича на потънала в пламъци.


Едва тогава младата жена погледна в огледалото за обратно виждане.


ПЪРВА ГЛАВА


Сега


Франк се събуди от изстрелите и тръгна към вратата, преди да осъзнае, че е сънувал. Затвори очи, преглътна и се върна обратно до леглото си в мрака. Седна на него и започна бавно да вдишва и да издишва, докато не спря да трепери.


Пак сънува онзи ярък и истински сън, който не беше точно сън. Той беше спомен за дървета и мъртви очи в мрака, за кънтящи в ушите му смях и изстрели и за метален вкус на кръв.


Франк прокара ръка през оредяващата си коса, стана и излезе в коридора. Допря ухо до вратата на Али, но не чу нищо. Явно не беше викал. Почувства се малко по-добре. Влезе в банята и цъкна лампата.


Не знаеше дали да се радва, че не прилича на човека, който беше преживял в действителност този сън. Пред пукнатото огледало, по боксерки, стоеше един не особено внушителен мъж. Приятната издутина, която представляваше коремът му, заплашваше съвсем скоро да се превърне в нещо не особено приятно, но нямаше как, все пак беше в края на петдесетте. Изпитото му лице, хлътналите му очи и сивата му коса го правеха да изглежда с десет години по-стар, отколкото беше.


Франк си изми набързо зъбите, върна се в стаята си и се облече в тъмното. Не се нуждаеше от светлина, за да намери неща, които винаги бяха на едно и също място. Напъха бархетната риза в дънките си и си завърза ботите. Излезе отново в коридора, като му се искаше някои образи от съня му да не продължават да се въртят в главата му.


Отиде в кухнята, отвори шкафа и извади зърнената закуска, която беше донесъл от крайпътния ресторант за Али. Остави я на масата заедно с купичка и лъжица. Подреди ги пред стола, на който смяташе, че сяда, но след малко реши, че изглеждат като в казарма, и ги измести леко. Погледна хладилника. Не знаеше дали да извади млякото, или не. Нямаше представа до колко часа спеше Али, а дните бяха горещи по това време на годината. Щеше да е много по-лесно просто да я попита, но тя беше малко затворена и като че ли не обичаше много да я безпокоят. Но дори да не беше така, помисли си Франк с крива усмивка, пак нямаше да я попита. Не се учудваше, че Ник имаше проблеми с нея; синът му не обичаше премълчаните неща.


Обаждането дойде преди малко повече от седмица. Франк гледаше телевизия и се чудеше дали да не стане да намести кривата антена, за да оправи картината, когато телефонът иззвъня. Беше му необходимо известно време, за да разбере какво звъни. Дори телемаркетърите не знаеха как да се свържат с него.


Франк отговори и усети прилив на отдавна забравен страх, който не го напусна дори когато чу сериозния и зрял глас от другата страна на линията. Обаждащият се звучеше като някакъв чиновник. Едва когато не съумя да изрече името му, разбра кой се обажда.


- Ник.
Синът му си прочисти гърлото.
- Да. Ти как си?
Франк огледа кухнята. Ник не можеше да я види, но това не му попречи да се замисли защо не я беше разтребил и защо не бе закачил поне една картина.
- Добре.
Тишина.
- А ти?
- Зает съм покрай годишните отчети и всичко останало. Емили си е същата, но се справя добре.


Франк не го беше попитал за снаха си, но ако трябваше да бъде честен, тя също не би попитала как е той.
Отново настъпи тишина. Много му се искаше да знае какво да каже. Един от страничните ефекти на продължителната самота беше загубата на представа как се води неангажиращ разговор.


- Слушай - Ник снижи малко гласа си, както правеше винаги, когато искаше да звучи уверено, - всъщност ти се обаждам, за да те помоля за услуга. Нещата са малко напрегнати в момента, а Али... Имам предвид, че е на четиринайсет, нали се сещаш? Ужасната тийнейджърска възраст или както там ѝ викат.
Франк нямаше представа как я наричат.


- Мисля, че тя... е, може би просто избива комплекси или нещо подобно, но има проблеми в училище. Сбила се е... Двамата с Емили не можем да направим кой знае какво предвид обстоятелствата. Дори да разполагахме с цялото време на света, пак си мисля, че нямаше да помогне. Знаеш какво е на тази възраст - родителите ти са обществен враг номер едно. - Ник беше започнал да говори по-силно и по-бързо. Очевидно се страхуваше да помоли за онова, което искаше. - Обсъждахме разни варианти и се запитахме дали няма да е хубаво за Али да смени обстановката... Да се махне от всичко и може би, сещаш се, да види нещо различно.


Франк стисна по-силно слушалката на телефона. В стомаха му запълзя нов вид страх, с който не беше подготвен да се справи.
- Искам да кажа, че родителите на Емили живеят в чужбина... а ти си там съвсем сам, така че... Може би ще ти се отрази добре?
- Кое?
- Ако ти... ако тя ти дойде на гости за известно време.


Франк се подпря на масата. Умът му препусна в галоп в търсене на извинения. Какво, по дяволите, щеше да прави с една сърдита тийнейджърка в дома си? Та той едва успяваше да се грижи за себе си. Нямаше представа как да говори с нея, как трябваше да изглежда къщата... Кухнята изведнъж му се стори много по-зле отпреди малко с целия този мухъл зад мивката, паяжините в ъглите и леко наклонения хладилник. Всичко наоколо се набиваше на очи и беше непоправимо, съществуваха милион грешни неща в живота му, които не искаше синът му да научава.


- Виж, Ник...
- Ще ни направиш голяма услуга, татко. Наистина голяма услуга.
Франк усети молбата в гласа на сина си, който толкова усърдно се опитваше да я скрие под привидното си безгрижие. Последния път, в който Ник беше говорил по този начин с него, все още живееха заедно, а Франк бе прекалено пиян, за да направи нещо повече от това да пропълзи в леглото си и да се преструва, че не се е случило.


- Добре - беше се съгласил най-накрая. - Добре, кога смятате да я доведете?
След това всичко се случи много бързо или поне по-бързо, отколкото беше свикнал или отколкото беше готов. И сега ето къде беше.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK