Сън за Миряна Башева

Препубликуваме текста от "Портала Култура". Миряна Башева почина в съня си на 12 юли. Поклонението е днес, сряда, от 11,30 ч. в ритуалната зала на Централните софийски гробища.

Бяхме у тях, отдолу шумеше и се вълнуваше Орлов мост. Напоследък тя много рядко, само през топлите месеци на годината излизаше от къщи. Бях дошъл да я изведа до съседната кръчма. Миряна седеше пред компютъра и хем говореше с мен, хем не спираше да следи читателските коментари на публикуваните в последния брой на вестник "Сега" материали или някоя от новоизлюпените новини, които изскачаха всяка минута на екрана. Седеше на бюрото срещу прозореца с Витоша в дъното и мъжа с автомата от паметника на съветската армия вдясно и пълнеше пепелника.

- Не ти ли пречат цигарите - питам я. И добавям с леко притеснение - Особено след тоя инсулт.

- Никак, Джордж - отговаря тя гордо. - Дори сякаш мозъкът ми се опресни. Дори като отворих очи оная сутрин в болницата, си спомних името на един индиански вожд, което от години не можех да се сетя.

И ми го произнесе - звучеше като току-що изригнал исландски вулкан.

Не се бяхме виждали от дълго време. Докато правехме с нея "Факел", бях през ден у тях. Денем Миряна работеше вкъщи. Когато през 1990-а ѝ предложих с половин уста да дойде на работа в списанието и тя неочаквано се съгласи, направо не повярвах - на нея не ѝ се събираха и 7 години трудов стаж в служба на държавата. "Но виж, щом е за любимото списание - съгласна съм, Джордж". И се изкачи до таванския етаж на "Ангел Кънчев" № 5, където беше редакцията. Бюрата в нея бяха седем, имаше само едно свободно. Миряна седна грациозно зад него и кротко съобщи: "На мен бюро няма да ми трябва".

Освен че владееше руския, като да бе расла в Москва, Миряна беше изчела в оригинал и превърнала в част от себе си цялата руска и съветска класика - от Пушкин и Толстой до Цветаева и Зошченко. От българските и английските писатели особено тачеше Вазов и Дикенс, четеше ги и препрочиташе и колкото и странно да звучи днес за някои, обичаше да повтаря: "Дядо Вазов е голяма работа". А на брат ми поръчваше немски списания с кръстословици, които решаваше, като да люпеше семки, докато пиехме бира. Или бяло вино. Обичаше бялото вино, разреждаше го с вода. Имаше абсолютен слух и целеше винаги най-доброто от авторите, които представяхме в списанието. Вярвах ѝ напълно. Особено ми помагаше при композирането на отделните броеве. Когато вече наближаваше крайният срок за печат, преписвах съдържанието начисто в няколко варианта, носех ѝ ги и тя започваше да ги реди като пасианс на масичката в хола с масления портрет на баща ѝ. Сегиз-тогиз от вратата подаваше глава майка ѝ да ѝ съобщи нещо изключително важно Подредбата на текстовете в едно дебело списание е сред най-тънките дейности в него. Отнемала ми е дни. Миряна взимаше молива и започваше да шари и чертае по листовете със съдържанието такива знаци и стрелки, че трябваше отново да го преписвам. И изведнъж то светваше пред мен като стихотворение, от което са зачеркнати всички излишни редове и прилагателни, първият куплет е станал последен и си е дошъл баш на мястото, а стихотворението е заспало.

"Джордж, спи ми се - каза в съня ми Миряна - и не ми се излиза. Но ще те помоля да ми смениш крушката в банята. И да ми купиш отдолу хляб и цигари."

И ми подаде връзка ключове. Вързах на нея своите, за да не ги изгубя в тъмното, докато сменям крушката. Когато се прибрах с покупките, Миряна вече се унасяше и щастливо ми се усмихна. Бях ѝ купил и цветя, червени и бели рози, но тя не ги прие. В коридора започнаха да се трупат хора, или по-точно - гласове на хора, до болка познати. Оставих ѝ ключовете, притворих внимателно вратата и дръпнах зад себе си входната. Тя меко щракна. Розите положих на прага. Натиснах копчето на асансьора, надписът Schindler светна. "Шиндлер" - механично повторих наум. Така се казваше котето, което Миряна намерила една нощ в асансьора и го кръстила на негово име. Ходеше непрекъснато с издрани от ноктите му китки.

Тогава изведнъж се сетих, че моите ключове са останали на нейната връзка. Обзе ме смътна тревога и чувство за безизходица. Беше вече късно да звъня. Стоях сам на стълбите.

И докато се чудех накъде да вървя - нагоре или надолу, Миряна ги отнесла завинаги със себе си.

12 юли 2020 г.

Пълната публикация четете тук