"Да говорим за смъртта" е само покана за начало на разговор

Книгата се чете за по-малко от час, но с всичките си теми, за нея може да се мисли – и говори – още дълго.

Книгата се чете за по-малко от час, но с всичките си теми, за нея може да се мисли – и говори – още дълго.



Текстът е препубликуван от рубриката на "Тоест" - "На второ четене". Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча.


Франсоаз Долто, също като друг автор, писал през миналия век за родители от психоаналитична гледна точка - Доналд Уиникът, първоначално се отдава на педиатрията. После се насочва към подсъзнанието и е най-известна с книгите си за него. На български е издадена например "Когато се появи детето": така се е казвала нейна рубрика по френското радио от 70-те години на миналия век, в която всекидневно е отговаряла на въпроси от родители, роднини, учители. Целта ѝ е не да диагностицира детето или да затормозява родителя с психиатрични термини, а да използва дълбоките си знания, за да дава ясни и разбираеми съвети за конкретни ситуации в общуването.


В "Да говорим за смъртта" подходът е подобен, макар че как да се говори с децата за края на живота е само една от всичките теми. С такова заглавие може чак да изглежда странно колко е малка тази книга. В малък формат е, би се побрала в джоба на якето, но не трябва ли нещо подобно да е голямо, да си тежи на мястото, вместо да се разнася насам-натам? Още заглавието на книгата предизвиква вече един куп представи, но всъщност "Да говорим за смъртта" е само покана - това е началото на разговор. Текстът е по лекция, която Долто изнася през 1985 г. Тогава тя вече е болна от белодробно заболяване, от което ще почине три години по-късно.
"Трябва да ви кажа, че съм силно учудена!




За смъртта знам толкова, колкото и вие, обаче сте дошли да ме слушате, сякаш съм много сведуща по въпроса", започва Долто.


Да говорим за смъртта
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

В целия текст хуморът ѝ проблясва неочаквано, но това не са смешките, с които се опитваме да се изхлузим от темата за смъртта, докато уж продължаваме да говорим за нея. По-скоро личи, че това е начинът, по който тя предпочита да общува. Успокоително е, макар че едва ли това е била целта. Приятно е да я следваш в тази игра, която впрочем и постоянно напомня, че книгата се е появила от изговорена реч - връзката с публиката доста се усеща.


Тук няма една-единствена категорично заявена теза.


Има много разклонения и посоки. Вървейки по пътя на разговора за смъртта, Долто посочва различни неща, които се появяват наоколо. Има например малко за състоянията, подобни на смъртта - беше ми особено интересно да прочета за хипнозата при животните. Не знаех, че могат да бъдат хипнотизирани, като просто бъдат хванати и поставени в нетипична за тях поза, в която не могат да влязат сами. Долто говори за състояния на тялото и при хората отвъд това, което смятаме за обичайно - какво става например, ако някой изгуби крайник. Стига от тялото да не бъде отделена главата, обяснява тя, всичко останало може не просто да се преживее, но и да стане повод за откриване на съвсем нови пространства вътре в личността.


За авторката общуването е най-ценното, което имаме в живота (а и отвъд - според собствените ѝ духовни вярвания). Затова и друга посока в книгата е начинът, по който говорим или сме неспособни да говорим за смъртта - не само когато я срещнем, но и в процеса на скърбене. Или пък какво казваме, когато някой около нас заговори за собствената си смърт? "Я не говори глупости!" Казваме го като опит за успокоение, но посоката трябва да е точно противоположна: вместо да сменяме темата, да останем в разговора.


Друг вид разговор за смъртта, разбира се, водим с децата.


Любопитни и директни, те все още не знаят, че предпочитаме да говорим заобиколно, да казваме за някого "отиде си" или "изгубихме го"; затова може да е предизвикателство да решим как да отговорим на въпросите им защо мъртво животно хич не се движи. Разговорите, които Долто провежда със собствения си син, са умилителни и забавни. В тях има обаче и доза детска мъдрост по въпроса за смъртта и как се живее с нея.


На някои места авторката влиза в свои кодове, които не обяснява, и те остават донякъде неразбираеми. Те са само маркирани и ми се струва, че не натежават прекалено - книгата е достатъчно директна. Само понякога изреченията са твърде дълги и неразбираеми ("И ако детето има доверен човек, който да му говори за неговия недъг, да говори на личността му, макар да не знаем какво точно представлява тя, тази личност сублимира в психоаналитичния смисъл на понятието, надхвърлящ удовлетворението, което тялото би могло да изпитва, ако не беше изгубило целостта и безупречното си функциониране, или с други думи - телесната си схема.")


Извън тези моменти авторката говори с яснота и хумор. Има и поетичен език, който събужда въображението: например тялото е мимоходом описано като "медиатор във времето и пространството". Травмата, получена много рано в живота, е нещо, оставило "белег - отначало малък, а после, с порастването на тялото му [на човека - б.р.], все по-голям". Тези точни и красиви образи помагат да се излезе от полето на абстракцията.


Темата за смъртта, разбира се, е и темата за живота - Долто стига дотам по няколко различни пътя, а вече и съвсем категорично в самия край на книгата:


Не ви говоря от името на всички, говоря ви от свое име. Това е лично мое дълбоко усещане - че ние трябва да заслужим смъртта си, като водим пълноценен живот. Трябва да заслужим нашето следсмъртие чрез всекидневна борба, за да реализираме в максимална степен възможностите за общуване, за което сме предопределени генетично. Остаряването и осакатяването не пречат на общуването - то просто се променя и преминава на друго равнище и човек трябва да се изправи пред това предизвикателство.


Книгата се чете за по-малко от час, но с всичките си теми, за нея може да се мисли - и говори - още дълго.

Ключови думи към статията:

Коментари (7)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 3812 Весело
  2. 2 Профил на daskal1
    daskal1
    Рейтинг: 4159 Весело

    До коментар [#1] от "klimentm":

    Вземай пример от това как се празнува тя в Ню Орлеан. Всяко начало има и край, та да се веселим докато можем!

  3. 3 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1428 Неутрално

    До коментар [#2] от "daskal1":

    “ Вземай пример от това как се празнува тя в Ню Орлеан. ”
    ——
    А още по-крайно — как се ЖИВЕЕ със смъртта в Мексико ... интеграцията й във всекидневието. Просто спрете на гробището на коя да е паланка край пътя.

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  4. 4 Профил на pamela
    pamela
    Рейтинг: 2042 Разстроено

    "Остаряването и осакатяването не пречат на общуването - то просто се променя и преминава на друго равнище и човек трябва да се изправи пред това предизвикателство."
    *
    Не е все едно дали ще си осакатен или жив труп на сравнително млада възраст или си заминеш изведнъж тихо и спокойно някъде към 90-те.
    Първото е ужасно лош късмет, пречи на пълноценния живот и човек никога не се чувства нормален, а второто е наистина подарък от природата.

  5. 5 Профил на daskal1
    daskal1
    Рейтинг: 4159 Весело

    До коментар [#3] от "Gretel":

    Елин Пелин го е казал в "Задушница" (1903)
    "Човещина! Умрелите — лека им пръст, с живите — живей — развърза се езикът на кумицата."

  6. 6 Профил на lynyrds
    lynyrds
    Рейтинг: 470 Неутрално

    Евала на жената и на всеки който има топки да пише по темата, но в крайна сметка разсъжденията за смъртта не стигат до никъде, няма смисъл.

  7. 7 Профил на ART
    ART
    Рейтинг: 501 Неутрално

    Когато смъртта седне до теб - въобще няма да ти е до приказки.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK