© "Ерго"
Романът на Дияна Боева представя дневника на жена в комунистически лагер през 50-те и живота на нейните наследници през 80-те.
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от романа "Писма за оригами" на Дияна Боева, предоставен от издателство "Ерго".
Книгата представя дневника на жена в комунистически лагер през 50-те и живота на нейните наследници през 80-те години. Творбата е модерен прочит на социалистическото минало на България през призмата на дистопията.
"Писма за оригами" е дебютният роман на Боева. До края на годината ще излезе излезе вторият й роман - "Невинни", който е своеобразно продължение.
Из "Писма за оригами"
Януари, 1951
Извадих от куфара остатъка от вещите си - сапун и малка черна фибичка, с която прибирах косите си. Тази фибичка е била на прабаба ми. Имаше кристалче в основата си, което сменяше цвета си при допир и светлина. Прабаба ми си я беше купила от Истанбул. Носела й късмет, после на майката на моята майка, а сега трябва да донесе и на мен. Наблюдавах смяната на цветовете - в душата ми преливаше особен смисъл. Спомних си как като дете ядях сладко от смокини - ухаеше особено, когато мама го вареше. Бъркаше го с дървена лъжица, която строго забраняваше да облизвам. Захаросвах сладкото всеки път, когато докосвах устни до светлокафявата лъжица. Мама познаваше винаги. Не ми се караше. Просто очакваше да порасна. На място като в Р. ли трябва да ми се случи?
Някой отвори вратата, без да почука. Стреснах се. Посочи ми пътя и тръгна. Не успях да видя дали беше жена или мъж. Тук формите на телата се губят. Тъкмо да пристъпя извън стаята... човекът се извърна - жена е.
Вниманието й се насочи към малката фибичка в ръката ми, завивах нервно пръсти около улеите й. Най-гладкото нещо, което съм пипала от няколко дни. Улеите на моята фибичка издълбаваха ями в душата ми. Пипах с пръстите си камъчето, а то менеше цвета си, като в онези арабски и турски приказки от детството ми. Вълшебството идваше към мен и ме понасяше навън с килимчето на Аладин.
Момичето - на не повече от шестнадесет - се вкопчи в дясната ми ръка. Аз стиснах в шепите си фибичката - момичето ме дереше. Заканваше се, че ще ми избие зъбите.
Отпуснах се като снощи в залата в читалището. Пръстите ми също се отпуснаха от само себе си. Момичето се докопа до фибичката ми - разтвори я рязко и двете половини изпращяха - светът се разцепи на две. Сърцето ми - също. Почувствах липсата на мама и татко. Момичето впери поглед в камъчето стъкълце и почна да го дере с ноктите си, пълни с кал. Сърцевината на малката раковина, в която светът се въртеше, се разцепи. По-лесно би съборила скала, отколкото да отцепи стъкълцето от същността му. След краткa борба камъчето от моята фибичка стана на сол. Момичето хвърли изпочупеното на пода.
По пътя непознатата се пързаляше леко. Чувстваше се победител. Тази разруха в ръцете й донесе радост и настроение. Леко докоснах джоба на полата си, там имах още една фибичка. Ако счупеше и нея, знам, че по чудодеен начин щях да получа ново съкровище - ч-а-а-к от Ханаан.
Стигнахме до читалището. Непознатата намигна снизходително и ми посочи вратата. За миг мечето от съня ми излезе и влезе в своята дупка.
Озовах се пак на снощното място - само че в малкото коридорче този път нямаше никого. И Батко Златко си беше заминал сигурно. Върху бяла маса бяха наредени няколко партийни книги, които виждах за първи път. У нас нямаше такива. Моментално се отдалечих. Споменът за циганите и техния тютюн ме разсея отново, татко не беше пушил отдавна от своята лула. Поех си въздух - усетих прашна струя в дробовете си. Разминавах се с нещо. Улавях звуци, които никой не чува.
На една по-малка маса имаше пликове с имена и снимки на деца - на всеки от тях пишеше: "Поръчение". По стената висяха различни надписи. Най-отгоре пишеше с големи букви: "Слава Сталину". Toчно срещу мен бе отворена вратата на сцената, на която снощи се проведе събранието. Вляво видях, че има канцелария, а вдясно врата, на която пише "Библиотека". Огледах се още веднъж. От канцеларията се показа сравнително млада жена.
Каза ми да вляза. Не ме покани да седна. Уточни, че съм учител във второ отделение - на II б. Довечера ще трябва да мина със сигурност пак от тук. Другото директорът на основното училище щял да ми го обясни. Каза, че тук хората не са случайни, че се нуждаят от политвъзпитание и честност. Дали е било честно Мойсей да свали жезъла си точно когато египтяните минават? Удавили се - затрили се от лицето на земята. Толкова много хора ли е имало тогава на земята? Ами Ной, затворил се в кораба и затрил човечеството!
Огледах жената. Имаше твърд поглед. Изглеждаше по-въздържана и умна от тази, която ме доведе с автобуса и от oнази, която ми показа къщата. Тъкмо тръгнах и тя се обади пак, за да ми каже, че режимът ми е ясен. От къщата до училището, после пак при нея и обратно в къщата. Твърдеше, че ще свикна. Още тогава разбрах, че това е Партийната на Р.
Излязох на улицата. Смесеният магазин беше затворен. Пари нямах - не знаех кога ще получа нещо. Обнадеждаващо е, че ще работя. Храна щяха да ми дадат - имах и дърва. Чешмата на двора беше замръзнала - това успях да видя. Трябва да питам за чаша и вода. Исках и корито, и сапун за пране. На двора ме чакаше мъж с каскет. Тръгна към училището - аз след него. И той имаше пистолет. Аз имах фибичка - малка фибичка, която някой ден щях да забия в нечий гръклян.
