"Този мой живот си беше хубав" на Жан д'Ормесон (откъс)

Издателство "Парадокс"

Издателство "Парадокс"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Този мой живот си беше хубав" с автор Жан д'Ормесон, предоставен от издателство "Парадокс".


Новото заглавие на издателство "Парадокс" е мемоарната книга "Този мой живот си беше хубав" от Жан д'Ормесон. В сбит, налудничав и завладяващ диалог авторът проследява забележителните моменти от своя живот, започнал между края на Първата световна война и Голямата депресия.


Притиснат от своя строг и милосърден, на моменти безпощадно ироничен свръх-аз в ролята на прокурора, Д'Ормесон се потапя в миналото си и със спомени и размисли обрисува възхитителна, еклектична картина на своето битие. В шеметния танц на събития и образи пристъпват Колбер, Фуке, Босюе, Расин, Франсоа Митеран, Реймон Арон, Пол Моранд и Луи Арагон, чийто стих Жан д'О избира за заглавие на своята лебедова песен.




С ироничен, закачлив и изпълнен с въображение стил Д'Ормесон се разкрива пред читателя чрез автентичния и страстен разказ за живота си. Равносметка, в която спомените, разкаянието и мечтите, никога неосъществени от великия писател, са изказани без носталгия или патетизъм, за да оформят всестранния портрет на един век и на целия френски народ.


"Този мой живот си беше хубав" не е просто още един мемоар, а проекция на вътрешния дискурс на автора със своя свръх-аз, разигран в типичния за творчеството на Д'Ормесон стил - с малко тъга и меланхолия и непоколебима вяра в човешкото и доброто.


Жан Брюно Владимир Франсоа дьо Пол Льофевр д'Ормесон или наричан още Жан д'О (1925-2017) е френски писател, журналист, философ и актьор, член на Френската академия. Роден от сродяването на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си между семейния замък на майка си и Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро, където баща му, Андре Льофевр, маркиз на Ормесон, е дипломат и "пълномощен министър". Младият аристократ завършва "Екол нормал" и е гласен за дипломат или политик, но литературата и философията се превръщат в негова страст, източник на вдъхновение и в крайна сметка призвание.


Връзката му с политиката не е напълно прекъсната и от 1950 г. е главен секретар на Международния съвет по философия и хуманитарни науки към ЮНЕСКО, а от септември 1992 г. е и негов председател. Между 1974 и 1977 г. е генерален директор на в. "Фигаро", където в продължение на години е постоянен колумнист. Следвайки стъпките на чичо си, Владимир Льофевр д'Ормесон, през 1973 г. той е "обезсмъртен" като член на Френската академия.


Този мой живот си беше хубав
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Този мой живот си беше хубав" на Жан д'Ормесон


ЮНЕСКО се бе обградила със Съвети, осигуряващи връзката със света на университетските преподаватели и учени и покриващи цялото поле на знанието. А измежду тях беше Международният съвет по философия и хума­нитарни науки. МСФХН беше федерация от интерна­ционални научни дружества, в който френската култура и френската наука напълно разбираемо играеха важна роля. Няколко от делегатите ми бяха приятели. Сещам се за един австралийски лингвист с чешки или унгарски произход, професор Вурм, който също като Жорж Дюме­зил у нас говореше около трийсетина езика.


И също като Дюмезил и като Ажеж твърдеше, че най-трудното било да се научат първите четири или пет езика. После всичко се навързвало без особено много трудности. По време на едно пътуване в Китай на Мао той ме бе смаял, когато последователно се бе изразил на различни китайски диалекти. Една вечер в Пекин, или може би Сиан, в сянка­та на пагодата на Дивата патица му разказах за скръбта, която Жорж Дюмезил бе изпитал няколко седмици по- рано във Френския институт на кей "Конти", когато бе научил за смъртта нейде вдън Кавказ на последния ста­рец, говорещ диалект, който единствено той и авторът на Мит и епопея владееха.


В ЮНЕСКО работих с няколко африкански универси­тетски учени. Един човек от моето поколение, Свръхаз на световната история, стана свидетел, изпълнен с пламенен интерес, на възхода на един Китай, изкачил се за по-малко от сто години от последните до първите редици на све­товната йерархия. Днес Африка е злощастен и разделен континент, разяждан от корупция, болести и тероризъм. Аз съм един от тези, които вярват, че до края на този век Африка ще излезе от детинското си вцепенение и от сму­товете на юношеството си.


Скоро тя ще заеме мястото си в световния оркестър. Азиатци, европейци, американци, австралийци или новозеландци, ние всички сме африканци, изменили се с хода на времето. Музиката, изобрази­телното изкуство, скулптурата, литературата на Африка вече имат успех и тепърва ще стават още по-успешни. А нашите правнуци ще видят как африканската икономика се развива и се превръща във водеща като в днешните Ки­тай, Индия и Бразилия.


Освен тези приятелства, които ме обогатиха извън­редно много, всемогъщи Свръхаз, имаше най-вече едно име, което бих искал да спомена. В първите си години под покрива на ЮНЕСКО аз получих сериозна помощ от големи личности, към които и до днес изпитвам благо­дарност и респект. Конкретно Рeне Касен, съратник на Освобождението, Нобелов лауреат за мир, ме бе поканил да говоря за работата си пред Световния еврейски кон­грес, с който той се занимаваше. Дадох най-доброто от себе си. Той прояви добрината да покаже удовлетворение от скромните ми речи.


- Не съм сигурен - каза ми той - дали имате голямо бъдеще на поста и под покрива на Юнеско. Не бихте ли желали да дойдете да работите при мен в Световния ев­рейски конгрес? И един ден, защо не, да ме наследите?
- Все пак виждам един проблем - отговорих му аз. - Не съм евреин.
- А! - рече ми той. - Нещата винаги може да се уредят.


Но човекът, ученият, приятелят, споменът за когото за мен се слива с годините ми в Юнеско, е един историк, специалист по Римска античност. Свързан с Оксфорд, сър Роналд Сайм беше англичанин - или по-скоро новозе­ландец. Той беше красив, елегантен, пълен с чар, много ерудиран, ироничен и изключително забавен. Както поч­ти всички в МСФХН говореше съвършено няколко ези­ка: английски, разбира се, френски, немски, италиански и испански, а също донякъде сръбски и турски, нещо, кое­то стана причина, така си мисля, по време на войната да заема по-скоро загадъчни функции в британските тайни служби.


И най-вече ми каза какво е леко грубото значе­ние на турската дума йок, а именно: "Не, не, не и се еби в гъза". Не бях единственият, поддаващ се на очарованието на акцента, маниерите и хумора му. Той също беше много близък с Жаклин дьо Ромийи, която винаги ми е говорила за него с обич и почти с вълнение.


Малко учени са били по-запознати от него с инсти­туциите и литературата на Античния Рим. Специалист по римска прозопография - което ще рече по историята на големите фамилии от времената на Републиката и Импе­рията - и по пътищата в древна Италия, той се интересува­ше от Салустий, Тацит, Цезар. И преди всичко той написа книга за Август, която му донесе водещо място сред исто­риците по Античността: The Roman Revolution - преведена на френски и публикувана в "Галимар" от Пиер Нора в не­говата "Библиотека на идеите" под заглавието Римската революция. Един ден учениците от улица "Улм" поканиха Роналд Сайм да им изнесе лекция. Предупредих го:


- Нивото в "Екол нормал" е доста високо и учащите там са склонни да проявяват ирония. Трябва внимателно да подберете темата за лекцията си.
- Ще помисля - каза той.
Ден или два по-късно той ми довери:
- Ще им говоря за Тацит и Пруст.
Изявата му бе триумфална.


Сър Роналд Сайм, който ненавиждаше бюрокрацията и заспиваше далеч над разумното по време на събранията, организирани от Жан Тома, някогашния ми изпитващ от улица "Улм", станал помощник главен директор на Юнеско, често весело и понякога жестоко се подигра­ваше на колегите си, които знаеха по-малко от него, на клишетата на властващата култура и най-вече на папите на административния апарат.


Преди да почине, моята майка ми завеща три правила: "Не говори за себе си. Не изпъквай. На всяко получено писмо трябва да отговаряш". Един ден, когато обичайно и леко комично се оплаквах от получената поща и от вре­мето, което писането на отговори ми ядеше, сър Роналд Сайм ми даде съвет, който влизаше в най-явно противо­речие с една от препоръките на майка ми, което беше и донякъде изненадващо за организация като ЮНЕСКО:
- Never answer letters. People might die.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK