"Предел на забравата" на Сергей Лебедев (откъс)

Издателство "Кръг"

Издателство "Кръг"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Предел на забравата" с автор Сергей Лебедев, предоставен от издателство "Кръг".


"Предел на забравата"на младия писател Сергей Лебедев е събитие в съвременната руска литература.


Сергей Лебедев е ново име в руската интелектуална проза, което вече е добре известно на Запад. "Предел на забравата" е първият му роман, публикуван на повече от 15 езика. В Германия 12 издателства се борят за авторските му права, а във Франция и Чехия е посрещнат с бурни възгласи. Книгата продължава триумфалния си поход в Европа и вече излиза и в България. Издателство "Кръг" публикува романа в превод на Денис Коробко.




В родината си "Предел на забравата" е посрещнат като голямо събитие в съвременната руска литература. Включен е в дългия списък на финалистите за националната литературна награда "Большая книга", както и в списъка за приза "Национален бестселър" през 2010, а през 2016 се нарежда сред най-добрите 10 книги, преведени на английски език, според "Уолстрийт джърнъл".


Роден през 1981 в Москва, от четиринайсетгодишен Лебедев участва в геоложки експедиции в северната част на Русия и Казахстан в продължение на осем сезона. От 2000 до 2014 г. работи като журналист и заместник главен редактор на вестник "Първи септември". Публикува стихотворения в списание "Звезда". Вторият роман на Лебедев "Год кометы" е издаден през 2014 г. Преведен е на английски и френски. Третият му роман "Люди августа" е публикуван в Германия през есента на 2015 и през 2016 в Русия. Той е включен в кратките списъци за литературните награди "Букър" и "Нос". Четвъртият му роман "Гусь Фриц" излиза през 2018 г. и се радва на голям успех на английски и немски.


Нобеловият лауреат за литература Светлана Алексиевич за Сергей Лебедев:
"Изключете телевизора и го прочетете Сергей Лебедев пише не за миналото, а за настоящето, за това, че все още не сме преживели и не сме разбрали ерата на Сталин. Перестройката изглежда вече като забравена античност, а Сталин е жив. През деветдесетте години всички бяхме романтици, смятахме, че това е свободата. Но човек, който е прекарал целия си живот в лагер, не може да излезе през вратата и от утре да стане свободен. Вместо Перестройка и свобода имаме ограбена страна, руснаци воюват с украинци, наново се издигат паметници на Сталин. В църквите се молят за велика Русия. Това не е поколението на Сталин, това са техните деца. И децата на техните деца. Безкрайна и тъмна връзка. Героите на Лебедев търсят начин да прекъснат тази пъпна връв... "


Предел на забравата
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Предел на забравата" на Сергей Лебедев


Пета част


Градското гробище, където бяха погребани жената и синът на Втория дядо, се оказа просто парцел земя насред тундрата. Гробовете, оградите, кръстовете, непокрити с опадали листа, изглеждаха като болни, изнесени под открито небе заедно с леглата им с метални табли; гробище без дървета, без тухлен зид около него, изглеждаше като някакво шанхайче, повтарящо струпването на бараки и гаражи. При това имах усещането, че самите покойници са започнали по навик да се благоустрояват на новото място и вместо да има някакъв ред, на гробището цареше хаос от струпване на гробове; притискат се един към друг като на нарове в барака, за да се топлят, както общите вагони се тъпчат с денкове, докато не започнат да пукат ребрата - хората по същия начин бяха погребвали другите и след това и самите те са лягали в гроба.


В края на гробището се бе присламчила църквичка; червените тухли, от които беше построена, още не бяха успели да потъмнеят и напомняха няколкото къщи на влизане в града, където живееше началството на комбината; ако не бе куполът, човек можеше да я вземе за поредната такава къща, а пък и най-вероятно ги беше строила една бригада; на църквата се гледаше - от поръчителите, архитекта и строителите - като на частен дом на Бог, а на Бог - като на авторитет от федерално значение, при когото идват за съвет, да "отсъди според понятията" ; имаше нещо нелепо в това, че за църквата не се бяха намерили други тухли, че я бяха сложили като будка на пазач, без душата да ги отведе на точното и правилното място, и по тази причина, погледната от всяка точка на гробището, църквата се притискаше към земята и бе унищожена от мощта на раираните комини на комбината, с цвят на арестантски роби, бълващи вулканичен пушек, и на фона им се губеха и кръстът, и позлатеното кубе.


В хаоса на гробовете все пак изпъкваше един парцел, където надгробията бяха по-високи и масивни; сред нисичките, потънали в мочурливата земя оградки и изядени от ръждата кръстове стояха правоъгълници от черен диабаз, който караха тук по железницата; надписите по диабаза бяха позлатени. Тук погребваха началството; от овалните рамки гледаха мъже в униформи и сака, полковници, главни инженери, доктори на техническите науки - гледаха се един друг, защото паметниците бяха подредени във въображаем кръг и нито една траектория на погледа не можеше да излезе извън него.


Ниските облаци донесоха юнска виелица и черният от дима сняг падаше по гробовете, черен сняг. От небесата сякаш се сипеха сажди от отдавнашно пожарище; след това комините изригнаха пушек с цвят на цинобър и снегът стана тъмночервен, разплуваше се по лицето, оцветяваше гробищните пътечки; от караулката изскочи човек - хвана ме за ръка и ме дръпна под покрива; цинобърният сняг можеше да бъде опасен, но на мен не ми пукаше.


Тундрата около гробището почервеня, сякаш от земята изби кръв, разредена с разтопен сняг; червената вода течеше по ръцете, по лицето; цвят на керемиден прах, на окалина със сивкав оттенък на барутни сажди се пръсна по пейзажа, обагри планините и небето и надгробните плочи на гробището заприличаха на островчета по време на пълноводие. Осъзнавах, че това е просто случайност - снеговалеж, попаднал в пушека от комините, попил го; но през тундрата тичаше почервенял полярен заек, препускаше на зигзаг, бягайки от мнимо преследване, от лудостта на червения цвят, и излизаше, че се носи в кръг; заекът се спасяваше от червена¬та виелица, без да знае какъв на цвят е самият той, скачаше встрани, обърквайки преследвачите, стрелваше се през низинките и отново изскачаше над възвишенията.


Най-накрая заекът изнемощя и легна на земята в покрита с мъх долчинка; виждаха се само ушите му. И осъзнах, че ако виждаш червената вода по ръцете си, да бягаш като този заек е безсмислено; безсмислено е да се казва, че това са просто емисии от комбината, ако с цялото си същество знаеш какво значи този сняг; повикан си и можеш само да се вглъбиш в собствения си потрес, да тръгнеш по пътя му - без да се опитваш да разбереш, да го разложиш на съставните му части - не, именно да се вживееш в потреса до такъв предел, отвъд който цветът вече няма название, снегът няма название, отвъд който спира вътрешният кръговрат на думите. Едва тогава този червен сняг, затрупващ гробището, ще се превърне в нещо по-дълбоко от образ, от метафора - ще се превърне в отваряща се врата, проход към пространството на нарастващата съдба; изведнъж повторих наизуст стиха от "Гилгамеш", неговия отговор на човека скорпион:


В тъгата на плътта ми, в горестта на
моето сърце,
Във студ и в жега, в тъмнина и мрак,
С въздишки и треперейки от плач - напред
ще тръгна!
Сега отваряй портата планинска.


Повторих го - и дори успях да се изумя, че за подобни състояния няма времеви различия, тези състояния се разпознават безпогрешно, когато вече ги има вътре в теб. Няма нито съмнения, нито боричкане, нито готовност, нито решимост - само разбиране, премахващо избора, разклонението, отменящо различен път; и тогава в пълнотата на твоята свобода, в отговор на "Ще влезеш ти и повече не ще излезеш", казваш "Сега отваряй портата планинска", казваш го, защото изведнъж осъзнаваш: всички останали, които са влизали, са го правили със страх в сърцето, това не е бил техният път, водени са били от измамни причини, от дълг до тщеславие, а ти си единственият - в смисъл на жизнена точност, а не в смисъла на избраник, - за когото този път е верен според посоката на вътрешния ти път, пътя на живота.


Червеният сняг валеше над тундрата край Ледовития океан; земята бе червена, а водата го поглъщаше и тъмните огледални реки течаха невъзмутимо; червените капки се откъсваха от жиците, в кариерата снегът се топеше по камъните, в пукнатините и процепите ромоляха червени ручеи, сякаш тук бяха подсечени кръвоносните жили на земята и се добиваше тази земна кръв; по приличащите на лагерни сондажни кули, в устията на кладенците избиваше розова пяна и газовите факли над пустошта на тундрата ставаха алени; верижните триони на дървосекачите пръскаха червени стърготини, лопатите на копачите потъваха в празното, където нещо пльокаше; под дъските на рухналите бараки след полувековен сън се будеха дървеници и мечките, козината на чиито предци някога беше блестяла от изяденото човешко, отново идваха до дупките в мините, в които бяха хвърляли разстреляните; човешката кръв течеше в жиците, в стеблата на дърветата, в артериите на животните, в кухините на земята, сякаш светът се бе превърнал в кървящ тумор, в сплитане на кръвоносни съдове, и само реките - реките си течаха невъзмутимо.


След това червеният сняг се стопи окончателно; в главата ми пулсираше тънък звън, сякаш струните капиляри се бяха спукали от напрежение. Излязохме навън.


Лявата ръка на пазача беше изкуствена, а прекалено гладките, без гънки обувки издава¬ха, че и вместо крака има протези; бръчките на лицето му бяха дълбоки и застарели, вече не можеше да изглади кожата с пръсти, за да се обръсне, беше се спекла като изгорена и от нея стърчеше неравна побеляла брада; слаб, някога много висок - от него би започвала всяка редица, строена по височина, - сега този човек бе прегърбен и гърбицата му приличаше на зачатък на втора глава; очите му бяха сякаш взети от друго лице, от друго тяло: животът беше уморил плътта, но в очите, червени, целите в кръвоизливи, имаше нещо безсънно, помнещо, винаги бодърстващо, но неочакващо нищо.


Пазачът - този човек не беше такъв по професия или по призвание; той бе, ако може така да се каже, безглаголен пазач: не пазеше, не охраняваше, не изпълняваше задълженията, които се полагаха на пазача, но независимо от това беше такъв - в друг смисъл.


Когато гробището е било все още лагерно, него, инвалида, а в миналото каменоделец и майстор на гравиране върху камък, го сложили да прави паметници; с десетилетия той изсичал имена, фамилии, звания и длъжности, сякаш е бил служител на някакъв задгробен отдел кадри; водел е отчетност за онези, които са го вкарали в затвора и са го охранявали, водел е свой дневник на живота и смъртта - куп листове в картонена папка "дело №", където вписвал всички покойници.


След това, когато градът вече станал по-голям от лагера, изтекла четвъртвековната му присъда, но той останал; гравьорът казвал, че няма къде да се върне, което си било истина, но истинската причина била друга: сраснал се с гробището, свикнал да стои на портата му, прегърбен, оглушал от шума на машините по камъка; бившите лагерни офицери излизали в пенсия и рано или късно, с изстрели на почетен караул или без, с ордени върху възглавнички или без тях, ги спускали с въжета в неподатлива¬та, камениста пръст, където на метър дълбочина кирката се удряше в леда на вечното вледеняване; гравьорът вземал инструментите, изсичайки в камъка годините на живота им.


В него не останала много плът, една трета от тялото му била от метал, дърво и пластмаса - ценели го и го лекували съвестно; оцелялата плът бе попила праха от камъка и абразивните дискове, каменният прах бе в белите му дробове, почти се беше превърнал в минерал, като онези загинали работници от солниците, чиито тела бяха станали солни образувания и ги намирали десетилетия по-късно. Казваше се Пьотър, камък, и той вече бе обект не на физиологията, а на петрографията - науката за скалите. През целия си живот той бе познал повече камъни, отколкото хора, беше изучил бавната им сила, силата на натиска, огъващ планинските пластове, силата на подмолните, натрупващи се вътрешни напрежения; беше обърнал тази сила към себе си, бе превъзмогнал слабостта на очакването и преодолял напъна на търпението; беше просто гробищен каменоделец, живееше в гробището и дори в дълбоката му старост буквите, които изсичаше в камъка, бяха точни и равни.


Зрението, окомерът на гравьора сякаш бяха нагласили същата точност вътре в него, взискателните към правилното начертава¬не букви бяха подчинили тялото му да служи на линиите; може би той бе оцелял само благодарение на тези букви, благодарение на графиката им; като че ли стоеше на две граници едновременно - на междината между живота и смъртта и на онзи предел, където незримото слово става видимо, уловено в графичните съсиреци на буквите; буквите бяха станали него¬вата лагерна дажба и го хранеха не оскъдните калории - хранеше се от азбуката и в практически, и в духовен смисъл.


Живеел е без мисъл за мъст, живеел е отделно и самотно и животът му продължавал, докато били живи онези от лагерната охрана; посрещал ги на портата на гробището, както те някога го посрещна¬ли на тази на лагера; стоял на взети назаем крака от дърво и метал, а те лежали по гръб и краката им били преобути в обувки, предварително купени за погребение. Не бил завладян от мисълта за отмъщение, не от усещането за настъпващата справедливост - просто гледал как си отиват във върволица, разтегната с години, отиват си, сякаш са живели най-обикновен живот, били са обикновени хора - и той, задължително той трябвало да изпише цифрите, прощалните слова на жените и децата на надгробните им паметници, та извършеното от тях и вече почти забравено, онова, което не се беше превърнало във вина, не бе породило нито покаяние, нито изкупление, все пак да се закрепи, да се утвърди като наистина случило се; да се утвърди не в паметта на хората, а именно като независещо от паметта, от "размножеността" на спомените, факт на битието.


Достатъчно е да има един знак, един белег, за да не изчезне нещо. Необходим е само един човек, който да поеме работата на паметта; да помниш - това значи да си във връзка с реалността, дори още повече - ти самият да бъдеш тази връзка; не ние сме онези, които удържаме в спомените си реалността на миналото време, а самото минало, някога сблъскало се, наложило се върху живота, говори с паметта на човека и тази реч е също толкова ясна, колкото самият човек не е лъжлив не в смисъла на намерението да следва истината, а в смисъла на абсолютното позволение да говори като себе си.


В задния двор на работилницата гравьорът се беше опитал да направи паметник на отдавна мъртвите си другари; но колкото точна бе ръката му в графиката на азбуката, също толкова той не беше способен вярно да предаде пропорциите на човешкото тяло; той го уподобяваше на буквата, налагаше я върху тяло¬то като мярка, но тялото излизаше начупено, разтегнато по въображаеми оси, сякаш разпнато на тази буква; недовършените статуи се търкаляха край стената като трупове на разстреляни и като че ли именно това беше паметникът, който напълно отговаряше на времето и събитията - паметник, който съществуваше в множеството опити, но така и не се бе случил; паметник, който никой няма да види.


Обясних на гравьора чий гроб търся и той ме отведе до малка вдлъбнатина, приличаща на уста без устни. В онзи край вечният мраз можеше да изтръгва от себе си кръстовете и паметниците, както изтласкваше основите на сградите, можеше да остава безучастен, и обратното - можеше да погълне хълмчето на гроба. Спомних си онази снимка, на която Вторият дядо бе изкъртил парче пръст при първата копка на кариерата; и отново се върнах към усещането, което имах, докато я гледах: лопатата влиза в пръстта - и вече е късно да се затрупва този отвор, да се отричаш, да се отказваш, да изричаш някакви слова; събитията се бяха сблъскали така, че не можеха да се разединят, не можеше да се прекрати действието на съдбата. Именно затова на мястото на гроба имаше вдлъбнатина в земята, която сякаш повтаряше - в едно от множеството места - фунията на каньона, започната от Втория дядо.


Гравьорът ми разказа, че веднъж с поредния ешелон от затворници докарали луди: в лудницата интернат, където били настанени, били обособили място за гласуване, защото селското училище, където обикновено се гласувало, неотдавна било изгоряло заедно с колхозната централа.


Разбира се, лудите били заключени, но през нощта те се промъкнали в избирателния участък и свалили плакатите от стените, за да си ги закачат при тях. Един от плакатите се скъсал и го скрили в нужника; оказал се портрет на Сталин.


Всичко това му го разправил санитарят от онази лудница, който бил осъден да лежи заедно с лудите. Не си помнели имената, не се отзова¬вали при вечерните проверки и санитарят бил ценен работник: отговарял за всички, като съединил в себе си имената на трийсетина души.


Лудите се оказали прекрасни работници, може би най-добрите работници в началото на кариерата: не знаели, че някъде има свобода, не завиждали, че някой получава голяма дажба, не се опитвали да мамят, да свършат по-малко, да се престорят на болни; с помощта на кирки и лопати, с единството на действието и формата - по същия начин ги учели да използват лъжици - постепенно те придобили частица разум, достатъчна, за да се слеят с инструмента, самите те да се превърнат в инструмент. Дръжката на лопата и козият крак станали тяхна опора, тяхна земна ос в света и те копаели, разсичали камъка с кирка, пробивали дупки за експлозивите, изцяло отдадени на труда, напълно изместили собственото си съществуване. Така им и викали - Кирката, Лопатата, Количката, и не след дълго и те започнали да се отзовават на тези прякори.


Постепенно започнали да забелязват бригадата луди, да ги подхранват - нямало друга бригада, с която на началството да му е по-удобно да работи - офицерите от охраната дори се шегували, че опитът трябва да се разпространи, да се арестуват кукувците в цялата страна: откъде още можеш да вземеш толкова послушни работници? Затворниците кръстили лудите Безумната бригада; добре че на началството поне му стигал акълът да не дава работата на лудите за пример на другите - тогава просто щели да ги изпотрепят, а така - изкарвали си яда на тях, гаврели се, но сериозно не ги закачали.


Офицерите, които предлагали да се арестуват всички психичноболни, не знаели, че всичко идва от санитаря; той бил човекът, който интуитивно разбрал, че повтарящите се действия на простата физическа работа могат да помогнат на тези хора да се върнат в света, и още там, в лудницата интернат, ги учил да работят първо на четири ръце, както се учи свиренето на пиано, след това, когато действието постепенно се осмисляло - самостоятелно. Сред лудите бил братът на този санитар, казвали, че било наследствено, и той се опитвал да спаси брат си, изпреварвайки своето потенциално безумие; успял да вкорени у подопечните си навиците за обикновен труд, свързвайки всичко с паметта на тялото; но сега замисълът му се превърнал в уравнение от човек и инструмент.


Няколко луди били без конвой - от този край можело да се избяга само когато имаш намерението да бягаш, тук нямаше къде да се загубиш или случайно да изчезнеш, и ги пускали с леко¬та; тези хора ги вземали по домовете - да цепят дърва, да донесат вода, - на всички им харесвали работниците, край които можели да се чувстват още по-значителни, отколкото край обикновените пандизчии; освен това те не умеели да мразят началството, конвойните, семействата им, и край лудите те си почивали, както се почива с котка или куче - в покровителство и покой.


Лудите идвали и в жилището на Втория дядо; седемгодишният му син, който се родил край лагера, не познавал нищо освен лагера и лагерните хора, неочаквано се привързал към тях; един от лудите, чието име гравьорът не помнеше, някога бил майстор дърворезбар, баща на голямо семейство; от две или три го¬дини не бил виждал децата си. Не че бившият резбар изпитал нещо към момчето, сина на лагерния началник - бил е изгубил способността да изпитва подобни чувства, но пръстите на занаятчията живеели със собствената си памет и издялкали с парче стъкло - в Безумната бригада нямало ножове и бръсначи - дървена птичка свирка, изрязали я механично, безучастно, сякаш всяко дете - резбарят още можел да разпознае малкия ръст - трябвало да има такава птичка.


Синът на Втория дядо, който живеел без играчки - всички деца на лагерната охрана рас¬тели така и дори не познавали обикновените детски игри от рода на стражари и апаши, играели на работата на бащите си, на конвой или на войници по вишките, - изведнъж изоставил връстниците си; птичката свирка, тази обикновена дреболийка, посяла нещо у него. Не, той не видял истински онзи свят, в който се бил родил и растял, не бил достатъчно голям, за да съжали арестуваните, да усети кой е баща му; играчката само му отворила очите, че има друг живот, където е възможно лекото пеене на въздуха; в тундрата няма пойни птици и момчето не знаело как пеят славеят и чучулигата, както и не знаело, че хората имат песни: за седем години няколко пъти бил чувал само грамофонни плочи и мислел, че пеенето - това е работа на сандъка с ръчката и тръбата; кутията може да пее с човешки глас, създадена е за това, а хората не умеят да пеят.


Устни, докосващи звучащия отвор, издишане, раждащо звук - момчето сякаш започнало да диша по друг начин, у него се събудили някакви нови сили, дрямали дотогава непотребни; той взел по-често да се усамотява, сам си съчинил прости мелодии и си ги подсвирквал, сякаш омагьосвал сам себе си, предизвиквайки отново и отново онова непознато нещо, което се появявало в него.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на putinxujlo
    putinxujlo
    Рейтинг: 3091 Разстроено

    В църквите се молят за велика Русия. Това не е поколението на Сталин, това са техните деца
    ▪️▪️▪️▪️▪️▪️
    Чуйте какво казва свещеникът за руския народ.
    "Руският няма какво да губи “©️
    И за него това е нормално и по принцип той не е далеч от истината:((((

    https://youtu.be/gnHT1F-gtqc

    "Чуждестранен агент"
  2. 2 Профил на blondofil
    blondofil
    Рейтинг: 3233 Неутрално

    Кримнашист ли е или не. Това е задължително да се знае. Както за германците е било задължително да се знае какво са правили по време на войната.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK