Дъглас Адамс: Израснах с "Бийтълс" и нищо друго не ми е повлияло толкова много

"Пеех в училищния хор и знаех що е хармония и контрапункт, и освен това ми беше пределно ясно, че "Битълс" са нещо изключително умно", разказва Дъглас Адамс..

© Скрийншот, YouTube

"Пеех в училищния хор и знаех що е хармония и контрапункт, и освен това ми беше пределно ясно, че "Битълс" са нещо изключително умно", разказва Дъглас Адамс..



В рубриката "Четиво "Дневник" публикува началото на "Сьомгата на съмнението" - последната книга на Дъглас Адамс (1952-2001). Това е посмъртен сборник, съдържащ и незавършен роман. Издаден е на английски през 2012 г., а година по-късно от "Бард" на български. Дълго време "Сьомгата на съмнението" беше антикварна ценност. Сега отново е достъпна в книжарниците.


Из "Сьомгата на съмнението" от Дъглас Адамс


УВОД


За мен моментът е направо Дъгласов. В повечето Дъгласови моменти участват:




- Компютри "Епъл Макинтош"


- Невъзможни крайни срокове


- Еди Виктор, агентът на Дъглас


- Застрашени видове


- Разточително скъпи петзвездни хотели


Тракам по клавишите на компютъра ("Макинтош") и се боря с крайния срок, наложен ми от Ед Виктор. Дали не бих бил така добър да напиша предговор към "Сьомгата на съмнението" до другия вторник?


Намирам се в най-безбожно луксозния хотел в Перу - "Мирафлорес Парк Хотел", Лима, - наслаждавам се на великански купи плодове и атмосфера на хотел "Луис Рьодерер" и се подготвям да замина на север, за да търся очилати мечки, едни от най-неразбраните и най-застрашени бозайници на планетата.


Тъй като съм в скъп хотел, във всяка стая има високоскоростна интернет връзка и току-що съм изгледал на компютъра си двучасовото експозе на шефа на "Епъл" Стив Джобс по случай изложението на "Макинтош" в Сан Франциско. Императорът на великите компютри съобщава, че на пазара има нов И-Мак, и аз не мога нито да се обадя на Дъглас, нито мога да му пусна имейл, за да обсъдим новината. На бял свят е поредният революционен главозамайващ "Епъл" и Дъглас няма да го види. Няма да си поиграе с айпода и няма да се разрови в айфотото. За всички, които познаваха Дъглас, а тук включвам и милионите му читатели, нещастието и безсилието ми са убийствено очевидни. Ужасно е за него, защото той си падаше по Новите машинарии, ужасяващо е и за нас, защото Новите машинарии никога повече няма да бъдат възпявани от всепризнатия бард на Новите машинарии.


Разберете ме, искам да знам какво да мисля. Искам да знам на какво приличат новите машини: вярно, мога да използвам собствените си очи и сетива, но съм свикнал с по-висшите прозрения на Дъглас. Той щеше да намери точния епитет, идеалната метафора, довършителната усмивка. Щеше да намери начин да свърже дружелюбните и необикновени поведение и природа на очилатите мечки с някое познато човешко изживяване и с абстрактна научна мисъл. По-голямата част от света, в който живеем, бе видян през очите на Дъглас и беше станал по-ясен. Което означава, че присъщите на нашия свят хаос и абсурдна липса на яснота са станали по-ясни. Ние така и не разбирахме колко всъщност е противоречива и откачена вселената, нито колко нелепа и недоносена е човешката раса, докато Дъглас не ни го обясни в неповторимия си добродушен, парадоксален и непринуден стил, който го направи велик. Току-що бях посетил банята и бях забелязал, че предлаганият от хотела сапун (запечатан здраво в една от онези абсурдно неотваряеми и неунищожими опаковки, които иначе са за удобството на госта на хотела) изобщо не се казва сапун: беше нищо повече и нищо по-малко от Бадемов калъп за лице. Това щеше да бъде един моментален имейл до Дъглас, последван от обратен имейл, който щеше да ме накара половин час да се кискам и да танцувам из хотелската стая, но какъвто нямаше да получа никога повече.


В скръбните седмици след неговата неочаквана и несправедлива смърт се наслушахме колко добър писател хуморист бил Дъглас, колко бил ерудиран и харесван от всички. Тази книга показва какъв учител беше. Точно както залезите никога вече не са същите по цвят и форма след като ги е видял Търнър , така и лемурът и чашата чай никога няма да са същите след проницателния насмешлив поглед на Дъглас.


Много е нечестно да ти поискат предговор към книга, съдържаща абсолютно брилянтен предговор по повод на самите предговори. Още по-нечестно е да ти искат предговор към посмъртна книга на един от най-великите хумористи на нашия век, когато подлежащата на предговор книга съдържа предговора на предговорите към посмъртната творба на хумориста на хумористите на всички времена: предговорът на Дъглас към "Залез в Бландингс" на П. Г. Удхаус, както отбеляза Ед Виктор на службата в памет на Дъглас в Лондон, може да послужи като удивително точно описание на таланта на самия Дъглас. Не че Дъглас дори за секунда си го е помислял, когато го е писал.


На Дъглас не беше присъща неприятната скромност на типичния англичанин, но това не означаваше, че беше суетен или самохвален. Страстта и ентусиазмът, с които споделяше идеите си, обаче лесно можеха да ви хванат в капан по телефона, на масата или в банята и да изключат всички други присъстващи и всякакви други съображения. В същия смисъл, и без да проявявам ни най-малко неуважение, един разговор тет-а-тет и мано-а-мано с Дъглас можеше да бъде изтощителен и объркващ за онези, които не успяваха да следят безспирните му скокове от една мисъл към друга. Но той беше способен да пише объркващо не повече, отколкото беше способен да изпълни съвършен пирует, а вярвайте ми, малко хора на земята са по-неспособни от Дъглас Ноел Адамс да изпълняват пируети, без да съсипят мебелите и да застрашат безопасността на невинните наблюдатели.


Той беше писател. Има хора, които пишат и се справят добре, и има писатели. Дъглас, и тук е безсмислено да навлизаме в обяснения или подробности, беше роден, израсна и остана Писател до края на твърде краткия си живот. През последните десетина години от живота си не пишеше романи, но дори за секунда не престана да бъде писател и "Сьомгата на съмнението" отбелязва точно този щастлив факт. И в подготовката на лекции, и в спорадичните си журналистически изяви, и в статиите си за специализирани научни и технически издания природният талант на Дъглас да реди думите една след друга в името на събуждането, удоволствието, шашването, информирането или разсмиването на читателя така и не му изневери. Неговият стил бе лишен от его и всеки троп, и всеки трик, познати в писането, се употребяваха само и когато служеха на целта на творбата. Мисля, че когато четете тази книга, ще се удивите на изумителната (и крайно подвеждаща) простота на стила му. Ще имате чувството, че си говорите като приятели. Но както и при Удхаус, лекотата и плавната работа на творческия двигател са резултат от изключително фина настройка и смазване на всички съединения и уплътнения.


Подобно на други творци с рядък талант (отново ще спомена Удхаус), Дъглас оставя читателя с чувството, че се обръща към него и само към него: мисля, че това донякъде обяснява неговата огромна и пламенна "почитателска маса", ако мога да използвам тази бунтовна фраза. Когато гледате Веласкес, слушате Моцарт, четете Дикенс или се смеете на Били Конъли - избрах имената произволно (произволният подбор за целите на спора винаги отнема много време и размисъл), - вие знаете, че те са творили за света, и резултатът, естествено, е великолепен. Но когато гледате Блейк, слушате Бах, четете Дъглас Адамс или гледате представление на Еди Изард, имате усещането, че сигурно сте единственият човек, който наистина ги разбира. Естествено, почти всички ги обожават, но едва ли някой постига такава връзка с тях като вас самия. Издигнал съм това твърдение в ранг на теория.


Творчеството на Дъглас не е висше изкуство като това на Бах, нито е наситеният личен космос на Блейк, това е безспорно, но въпреки това смятам, че гледната ми точка е аргументирана. То е като влюбването. Когато някоя особено изящна мисъл или епитет влязат в полезрението ти и проникнат в мозъка, ти се иска да тупнеш първия непознат по рамото и да ги споделиш с него. Непознатият може да се засмее и сигурно ще оцени написаното, но вие ще затаите за себе си мисълта, че не е вникнал така пълно в силата и качеството им, както сте го сторили вие - точно както приятелите ви (и слава богу) не се влюбват в същия човек, в който се влюбвате вие.


Вие сте на път да навлезете в мъдрия, провокиращ, доб­родушен, бликащ от живот и водещ до пристрастяване свят на Дъглас Адамс. Не го поглъщайте наведнъж - подобно на така любимата на Дъглас японска храна, онова, което ни се струва леко и лесносмилаемо, може да се окаже по-сложно и по-хранително, отколкото ни се е сторило на пръв поглед.


Най-долните чекмеджета на наскоро починалите автори в повечето случаи трябва да остават здраво заключени и заковани: в случая с Дъглас Адамс обаче, и аз съм сигурен, че ще се съгласите с мен, отварянето на най-долното чекмедже (в неговия случай най-затънтените поддиректории на твърдия му диск) си струваше усилията. Крис Огъл, Питър Гизарди, съпругата на Дъглас Джейн, и неговата секретарка Софи свършиха чудесна работа. Един свят без Дъглас не е толкова хубав, колкото един свят с Дъглас, но скачането на "Сьомгата на съмнението" помага да прогоним меланхолията на внезапната загуба.


Стивън Фрай
Перу
Януари 2002


ЖИВОТЪТ


Уважаеми господин редактор,


Потта се стича от лицето ми и капе в скута ми и дрехите ми са мокри и лепкави. Седя тук, разхождам се и наблюдавам. Докато седя, треперя не­удържимо, гледам малкия процеп и чакам ли, чакам. Стискам юмруци и ноктите ми се забиват в дланите. Прокарвам ръка по горещото си мокро лице, от което се стича пот. Напрежението е непоносимо. Хапя устни и се опитвам да спра треперенето от ужасното бреме на безпокойството. Изведнъж процепът се отваря и пощата се изсипва. Грабвам списанието "Игъл" и разкъсвам опаковката.


Край на мъчението до другата седмица!


Д. Н. Адамс (12 г.), Брентуд, Есекс
23 януари 1965
Списание "Игъл енд Бойс Уърлд"


Гласовете от всичките ни вчерашни дни

Дъглас Адамс: Израснах с "Бийтълс" и нищо друго не ми е повлияло толкова много

Спомените от училищните ми дни са смътни. Училището беше фонът, на който се опитвах да слушам "Бийтълс".


Бях на дванайсет, когато излезе "Не мога да си купя любов". Избягах от училище по време на първата почивка за закуска, купих си плочата и се вмъкнах в стаята на домакинката, защото там имаше грамофон. След това я пуснах, не толкова силно, че да ме хванат, но достатъчно силно, за да я чувам, като залепя ухо на високоговорителя. След това я пуснах още веднъж, за другото ухо. След това я обърнах и направих същото с "Не можеш да го направиш". Точно тогава домакинката ме хвана и ме затвори в стаята за наказания, но аз го очаквах. Цената беше твърде малка за онова, което сега осъзнавам като изкуство.


Тогава, разбира се, не знаех, че е изкуство. Знаех само, че "Бийтълс" са най-вълнуващото нещо във вселената. С този мироглед обаче не се живееше лесно. Първо трябваше да се биеш с феновете на "Стоунс", което не беше лесно, защото те се биеха мръснишки и с охота. След това трябваше да се бориш с големите - родители и учители, които казваха, че това било пилеене на времето и парите за боклук, който още до другата седмица щял да бъде забравен.


Не разбирах защо ми говорят всичко това. Пеех в училищния хор и знаех що е хармония и контрапункт, и освен това ми беше пределно ясно, че "Бийтълс" са нещо изключително умно. Учудвах се, че никой освен мен не чува невероятните хармонии и партии, които дотогава не бях чувал в поп песен. "Бийтълс" очевидно правеха всичко това за някакво свое тайно забавление и аз се радвах, че хората могат да се забавляват по такъв начин.


Следващото вълнуващо нещо беше, че продължаваха да ми убягват. Вадеха нов албум, който аз прослушвах няколко пъти, но нищо не трепваше в сърцето ми и аз се обърквах. След това той постепенно започваше да си пробива път към съзнанието ми. Осъзнавах, че причината за объркването ми е, че слушах Нещо, което не приличаше на нищо друго правено от някой друг. "Друго момиче", "Добро утро, слънчева светлина" и невероятната "Карай колата ми". Сега тези парчета са толкова познати, че трябва да положа специално усилие, за да си припомня колко чужди са ми се стрували отначало. "Битълс" не просто пишеха песни, те създаваха самата среда, в която творяха.


Така и не ги видях. Знам, че е трудно за вярване. Живях по времето, когато "Бийтълс" изнасяха концерти, и така и не ги видях на живо. Това ме тормози доста време. Не идвайте с мен в Сан Франциско, защото ще ви стъжня живота от хленчене, че през 1966-а "Бийтълс" са изнесли тук последния си концерт, тъкмо преди да осъзная, че рок концертите са нещо, на което наистина можеш да отидеш, даже да си живял в Брентуд.


Навремето един мой съученик имаше билети за запис на шоуто на Дейвид Фрост, но в крайна сметка не отидохме. Същата вечер гледах това шоу и "Бийтълс" изпълниха "Хей, Джуд". Цяла година ходих като болен. Друг ден, в който реших да не ходя в Лондон, беше денят, когато изнесоха концерта си на покрива на "Севил Роу". Не искам - не искам - да говоря за това.


Е, годините отминаха. "Бийтълс" отминаха. Но Пол Мак­картни продължи. Преди няколко месеца ми се обади китаристът Роби Макинтош и ми каза: "След няколко дни ще свирим в "Проклетия цигулар", ще дойдеш ли?".


По-идиотски въпрос не бях чувал и в първите няколко секунди изобщо не включих какво ме пита. За тези, които не знаят, "Проклетият цигулар" е един пъб в един некрасив квартал на северозападен Лондон, в чието дъно има сцена за групи. Едва ли събира и двеста души.


Обърка ме глаголът "ще свирим", защото знаех, че групата, в която свири Роби, е на Пол Маккартни, и не знаех, че Пол Маккартни свири по пъбове. Ако Пол Маккартни наистина свиреше по пъбове, щях да съм последният тъпанар, ако не отидех. Отидох.


Пред двестате души в пъба Пол Маккартни излезе и изпълни песни, които според мен никога не беше изпълнявал пред публика. "Тук, там и навсякъде" и "Косът", ако трябва да изброя някои. Аз бях свирил "Косът" в разни пъбове, за бога. Научаването на китарната партия ми беше отнело седмици, а се предполагаше, че съм първокласен китарист. Направо се зачудих дали не халюцинирам.


Имаше два момента на пълно удивление. Единият беше последният бис - ако щете вярвайте, безупречно, разтърсващо изпълнение на "Оркестърът на самотните сърца на сержант Пепър". (Нали не сте забравили, че ставаше въпрос за пъб?) Другият беше изпълнението на едно от най-великите рок парчета на света, "Не мога да си купя любов", което чух за пръв път, долепил ухо до високоговорителя на грамофона "Дансет" в стаята на училищната домакинка.


Хората обичат да задават въпроси като "В кое време искаш да живееш и защо?". По време на италианския ренесанс? Във Виена на Моцарт? В Англия на Шекспир? Лично аз бих искал да живея по времето на Бах. Но отговорът на въпроса ме затруднява сериозно, тъй като всеки друг исторически период би означавал да пропусна "Бийтълс", а аз, честно казано, не мога да го направя. Моцарт, Бах и Шекспир винаги ще бъдат с нас, но аз израснах с "Битълс" и не знам дали нещо друго ми е повлияло толкова много.


И така, утре Пол Маккартни става на петдесет години. Честит рожден ден, Пол. Не сменям целия свят за вас.


"Лондон Сънди Таймс"
17 юни 1992 г.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (26)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  2. 2 Профил на kilgore
    kilgore
    Рейтинг: 644 Неутрално

    До коментар [#1] от "Александър":

    Щом можеш да изплякаш тази тъпня точно под този текст, мога само да те съжалявам...

    'It's not wise to violate rules until you know how to observe them' - T.S. Eliot, interview with The Paris Review (Issue 21, 1959)
  3. 3
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  4. 4 Профил на pirvt
    pirvt
    Рейтинг: 444 Неутрално

    Дъглас Адам с беше страхотен пич!
    Благодаря му за всичко, което направи за нас, обичащите да четат и мислят!!!

  5. 5 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4085 Весело

    До коментар [#1] от "Александър":

    Удивително! Готов си за герой на Адамс!

    klimentm
  6. 6 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1653 Неутрално

    До коментар [#4] от "pirvt":

    “ всичко, което направи за нас, обичащите да четат и мислят!!!”
    ——
    Без да се заяждам! ... по-скоро в дъгласов дух, може ли да проверим резултата от “обучението”: какво Ви е отношението по злободневната тема за протестите? ... или смятате, че сатирата е неуместна в случая (не на въпроса, а на протеста).

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  7. 7 Профил на Jordan J
    Jordan J
    Рейтинг: 889 Неутрално

    Дневник, не се гъбаркайте с посетителите - поне за някои текстове. Сложете фейс-контрол пред кафенето - вътре не се диша от зловония. Поне отворете прозорците...

  8. 8 Профил на Bizarre_infit
    Bizarre_infit
    Рейтинг: 339 Неутрално

    До коментар [#2] от "kilgore":

    Не се занимавай, едни копаят неуморно биткойн, други от зарана копаят за биткопейки.

    Всеки го бива поне в едно нещо -ако и толкова не те бива, поне не пречи на другите.
  9. 9 Профил на Сър Джон
    Сър Джон
    Рейтинг: 951 Неутрално

    Поклон! Стопаджията е просто класика, невероятна, голяма книга (всичките)!
    Между редовете и хумора има толкова много...
    Благодарим за всичко, Дъглас! И за рибата :)

    "Хубава работа, ама либерална" - организацията на "Да, България" в Столипиново
  10. 10 Профил на Vlado Nikolov
    Vlado Nikolov
    Рейтинг: 3301 Неутрално

    Когато прочетох "Пътеводител на галактическия стопаджия" (беше много отдавна), не знаех, че има още книги от него. Не знаех за продълженията. Оказа се невероятна книга. Много автори пишат фантастика. При това и хубава, и лоша. Малко пишат с такъв хумор.

  11. 11 Профил на Ефтимъ Кировъ
    Ефтимъ Кировъ
    Рейтинг: 75 Неутрално

    Писателчето се определяло като "радикален атеист", не е странно, че не е виждал повече от Бийтълс или Пинк Флойд...интелектуалец е все пак :D

  12. 12 Профил на Веселяк У
    Веселяк У
    Рейтинг: 706 Неутрално

    До коментар [#2] от "kilgore":

    Нпротив, страхотен коментар е първия! +++

  13. 13 Профил на Kosta Delev
    Kosta Delev
    Рейтинг: 756 Разстроено

    Жалко е, че писателят си замина толкова млад - можеше да напише още много забележителни книги...

  14. 14 Профил на Мондиана
    Мондиана
    Рейтинг: 1440 Неутрално

    Благодаря на Дневник за откъса. Отдавна четох Пътеводителя, който остана на специално място в интелектуалните ми преживявания.
    Благодаря и че публикувахте предговора на Стивън Фрай, една изключително многостранно развита личност, както и човек с чувство за хумор, естествено английски хумор.

  15. 15 Профил на Веселяк У
    Веселяк У
    Рейтинг: 706 Неутрално

    До коментар [#11] от "Ефтимъ Кировъ":

    Много интересни са ми тези дебилни същества атеистите! Най-смешни и забавни са когато наближи смъртта. Тогава всички те стават дълбоко религиозни! :))

  16. 16 Профил на B52
    B52
    Рейтинг: 1615 Неутрално

    Много чугун, много. бетон е успяло вече да се изтропа на метеното....
    Безнадеждни случаи, за тях няма открита нито простивоотрова, нито лечение!

    Как си лети времето; как неусетно минават годините??!
    Докато съм с акъла си няма да забравя как седях на една пейка и се смях с глас четейки Началото на Стопаджията;
    Както и последното изречение на In Memoriam написан когато този забележителен Човек си отиде “He was 49, not 42“...

    He had decided to live forever or die in the attempt, and his only mission each time he went up was to come down alive.
  17. 17 Профил на 1984
    1984
    Рейтинг: 683 Неутрално

    по мое време беше забранен , лицемерните комунисти ги удряше на бой и е....

    BG e мини империя на злото.
  18. 18 Профил на Активист
    Активист
    Рейтинг: 278 Неутрално

    До коментар [#15] от "Веселяк У":

    Дебилни са ти били родителите, за да се пръкнеш и отраснеш такъв шматарок.

  19. 19 Профил на block
    block
    Рейтинг: 1015 Неутрално

    Сбогом и благодаря за Пътеводителя!
    Изключително важно е Don't Panic :)

    Тази книга без никакво притеснение се намърда на централно място в библиотеката на сърцето ми. Относно вогончетата които са се изтропали по горе, мога само да предполагам че го правят поради болката от осъзнаването на вогонността си

  20. 20 Профил на otrqdnik
    otrqdnik
    Рейтинг: 943 Неутрално

    Текста пее, но само на този, който е слушал Бийтълс. Жалко, че няма как след името на песента да се приложи и линк към Ютуб, за да могат и младите да го усетят.
    "Друго момиче", "Добро утро, слънчева светлина" и невероятната "Карай колата ми".
    https://www.youtube.com/watch?v=kfSQkZuIx84

    Друго любимо ми е:
    Бисквитите
    Това се случи с действителна личност и действителната личност съм аз. Бях на гарата. Беше април 1976-а в Кеймбридж, Великобритания. Бях подранил за влака. Не бях прочел правилно разписанието. Купих си вестник с кръстословица, кафе и кутия бисквити. Седнах на една маса. Много ви моля, представете си сцената. Много е важно да си я представите с всички подробности. Ето ги масата, вестникът, чашата с кафе и кутията с бисквити. Ето го и човекът от другата страна на масата, съвсем обикновен мъж с костюм и куфарче. Изобщо нямаше вид на човек, който ще извърши странна постъпка. Но той извърши следното: изведнъж се наведе напред, взе кутията с бисквити, отвори я, извади една бисквита и я изяде.
    Ето това е нещо, с което, бих казал, британците се справят много трудно. В наследствеността, семейната среда и обучението ни няма нищо, което да ни научи как да се справим с някой, който посред бял ден ти яде бисквитите. Предполагам се досещате какво щеше да стане, ако това се беше случило в южен Лос Анжелес. Стрелба, хеликоптери, Си Ен Ен, знаете как става… Но в крайна сметка направих онова, което би направил всеки англичанин с неблагороден произход: игнорирах го. И се зачетох във вестника, отпих глътка кафе, опитах се да разбера нещо от статията, не разбрах нищо и си помислих: „Ами сега какво ще правя?“
    В крайна сметка го измислих: „Нищо. Ще се наложи да го преглътна“ и с всичка сила се опитах да не забележа факта, че кутията вече е мистериозно отворена. Взех си една бисквита. Реших: „Това ще го постави на мястото му“. Но това не го постави на мястото му, защото само след секунда той го направи отново. Взе си още една бисквита. След като не го бях споменал първия път, сега повдигането на въпроса ми се стори още по трудно. „Извинете ме, нямаше как да не забележа…“ Искам да кажа, че не става.
    Така изядохме целия пакет. Като казвам „целия“, имам предвид, че вътре имаше не повече от осем бисквити, но изяждането им продължи сякаш цял живот. Той вземаше една, аз вземах една, той вземаше една, аз вземах една. След като ги свършихме, той стана и си тръгна. Е, разменихме си многозначителни погледи и той си тръгна, а аз въздъхнах с облекчение и се успокоих.
    Влакът ми пристигаше всеки момент и аз отместих недопитото си кафе, изправих се, събрах вестника и видях под него моите бисквити. Любимият ми момент от цялата история е, че през последния четвърт век из Англия броди един съвършено нормален човек, който може да ви разкаже съвсем същата история, само че без поантата накрая.

  21. 21 Профил на Веселяк У
    Веселяк У
    Рейтинг: 706 Неутрално

    До коментар [#18] от "Активист":

    Това е много солиден "аргумент" :))

  22. 22 Профил на nigel
    nigel
    Рейтинг: 928 Неутрално

    по мое време беше забранен , лицемерните комунисти ги удряше на бой и е....
    —цитат от коментар 17 на 1984


    Не знам кога е било "по мое време", но доколкото си спомням "стопаджията" я четох през 1980-те, а тогава от английския можех да се справям криво-ляво само с техническите текстове. Трябва да погледна в колекцията ми на поредицата "Библиотека галактика", но със сигурност е било преди 1989-та.

  23. 23
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  24. 24 Профил на otrqdnik
    otrqdnik
    Рейтинг: 943 Неутрално

    До коментар [#11] от "Ефтимъ Кировъ":

    Ти пък откъде знеш, че не го е казал с намигване (тоест пошегувал се е. Вие не се ли шегувате понякога, особено ако срещу вас седят същества, които задават досадни въпроси. Аз го правя постоянно :)? Според това което пише, според мен, се намира в относителен мир с религията, няма смисъл да откачате за глупости:

    Пролог
    Далеч, в некартографираните задънени пространства на западналия край на Западния спирален ръкав на Галактиката, се намира малко, незабелязвано от никой жълто слънце.
    Около него, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля в орбита една съвсем невзрачна синьо-зелена планета, чиито произлезли от маймуни форми на живот са толкова изумително примитивни, че още смятат електронните часовници за добра идея.
    Тази планета има — или имаше — един проблем, който е следният — повечето от хората живеещи на нея бяха нещастни през повечето време.
    Предлагаха се много решения на проблема, но в голямата си част те бяха свързани с движението на едни малки зелени хартийки, което е странно, защото в края на краищата не хартийките бяха нещастни. И така, проблемът си остана — много хора бяха зли и повечето от тях нещастни — дори и тези с часовниците.
    Убеждаваха се все повече, че по принцип са направили огромна грешка като са слезли от дърветата. Някои дори казваха, че и качването на дърветата е бил лош ход и никой не е трябвало въобще да излиза от океаните.
    И тогава, един четвъртък, почти две хиляди години след като един човек бил закован за някакво дърво, защото казал колко хубаво би било, за разнообразие, да се държиш добре с хората, едно момиче, седнало само в малко кафене в Рикмансуърт, внезапно разбрало какво не е било наред през цялото това време и най-накрая узнало как светът може да стане добро и щастливо място. Този път това била истината, това щяло да свърши работа, без никой да биде приковаван за каквото и да било.
    За жалост, обаче, преди да успее да намери телефон, за да разкаже на някого, Земята била неочаквано разрушена, за да се отвори място за нова хиперпространствена магистрала, и така идеята, изглежда, била загубена завинаги.

  25. 25 Профил на gost22
    gost22
    Рейтинг: 1728 Весело

    До коментар [#18] от "Активист":Това е много солиден "аргумент" :))
    —цитат от коментар 21 на Веселяк У


    "Веселяк У", не по-високо от тутексите.

    "Историята служи на българите, да не си взема поука от нея." ...Фра Дяволо. Жалко, но все още е факт...
  26. 26 Профил на nmq25555650
    nmq25555650
    Рейтинг: 342 Неутрално

    Колко жалки и пропаднали същества създаде либерастията на Запад след 1944. Бийтълс му били повлияли! Преди хората се влияеха от Господ, дългът към Родината и семейството, желанието да допринесат с нещо за развитието на страната си.Днес изветрелите от твърде много марихуана глави на западните псевдо-интелектуалци се прехласват пред идиотите от бийтълс вместо от Моцарт!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK