"Милост и жестокост могат да съжителстват в една и съща душа"

Емблематични есета на Примо Леви са събрани в последната му приживе книга "Потъналите и спасените".

© "Жанет 45"

Емблематични есета на Примо Леви са събрани в последната му приживе книга "Потъналите и спасените".



Потъналите и спасените" - последната книга на Примо Леви (1919-1987), публикувана година преди смъртта му, излиза на български в поредицата "Памет" на издателство "Жанет 45". Преводът от италиански е на Нева Мичева.


В "Потъналите и спасените" са събрани емблематичните есета на Леви - "Памет за злината", "Сивата зона", "Срамът", "Общуването", "Ненужното насилие", "Интелектуалец в Аушвиц", "Стереотипи" и "Писма от германци". В тях италианският писател разсъждава за лагерите на смъртта, личната и груповата памет, агресията, прошката, общуването, отношенията на духа с материалния свят и пространната "сива зона" между доброто и злото.


"Може би най-важната книга на Примо Леви и една от най-важните книги от втората половина на XX век", е оценката на италианския вестник "Република".




Примо Леви е роден в Торино. В университета учи химия. Когато в края на 1943 г. германците окупират Северна Италия, влиза в партизански отряд. Два месеца по-късно е заловен и депортиран в Аушвиц, където полага принудителен труд на строежа и в една от лабораториите на химическата компания "Буна". Концлагерът е освободен в началото на 1945 г. и Леви се прибира в Италия след още девет месеца по пътищата на Полша, СССР, Румъния, Унгария и Австрия.


Описва аушвицките си преживявания в своята първа книга - "Нима това е човек", а тези от завръщането си у дома - в "Примирието" (1963). Трийсет години работи в торинската фабрика SIVA - италианско дружество за бои и сродни продукти. Живее и отнема живота си в къщата, в която се е родил.


"Нима това е човек" излиза два пъти, с трийсетина страници в повече във второто издание. При своята първа поява през 1947 г. минава незабелязано, но когато издателство "Еинауди" я публикува през 1958 г., книгата нашумява по цял свят и Леви е признат за един от най-авторитетните гласове на разума и паметта в Европа - "толкова ясен, непоколебим и спокоен, а същевременно човечен и сякаш незасегнат от гняв, язвителност или самосъжаление"...


Сред немалкото други произведения на Примо Леви непременно трябва да се споменат знаменитата смесица от художествена литература, мемоаристика и наука "Периодичната система" (1975), сборникът с разкази "Ключът звезда" (1978, удостоен с награда Стрега) и романът "Ако не сега, кога?" (1982). "Потъналите и спасените" (1986) е последната му книга. В нея от дистанция на времето Леви преосмисля концлагерите - "това чудовищно изкривяване на човешкото" - и причините тяхното съществуване да стане възможно или да бъде омаловажавано.


Из "Потъналите и спасените" от Примо Леви


Откъс от "Сивата зона"


[Миклош] Нисли разказва и за още един епизод, над който си заслужава да се замислим. В газовата камера са натъпкани и убити пътниците от току-що пристигнал "транспорт" и специалният отряд се е захванал с обичайното си ужасяващо дело - откопчва сплетените трупове, мие ги с маркучи и ги извозва в крематориума. Само дето този път на пода откриват една още жива девойка.

Потъналите и спасените
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Събитието е изключително, небивало - навярно другите човешки тела са издигнали защитна преграда около нея, обособили са камера с годен за дишане въздух. Мъжете се виждат в чудо - смъртта е ежечасното им занимание, смъртта е навик именно понеже "човек или полудява на първия ден, или свиква", но тази девойка е жива. Скриват я, стоплят я, носят ѝ месен бульон, разпитват я: момичето е на 16 години, не може да се ориентира в пространството и времето, няма понятие къде е, минала е, без да разбира какво става, през цялата процедура от пломбирания вагон, бруталната предварителна селекция и събличането до влизането в помещението, откъдето никой никога не излиза жив.


И все пак, макар да не е разбрала, тя е видяла, заради което трябва да умре и членовете на специалния отряд го знаят - така, както знаят, че и те ще трябва да умрат по същата причина. Тези роби, закоравели от алкохола и всекидневното кръвопролитие, се преобразяват - пред тях вече не е анонимната маса, потокът от изплашени, зашеметени хора, който се изсипва от влаковете, а конкретен човек.


[...] Епизоди като тези ни изненадват, защото контрастират с привичното ни понятие за човека - неизменчив, последователен, монолитен. А не би трябвало да се изненадваме, понеже той не е такъв. Милост и жестокост могат да съжителстват в една и съща душа и в един и същи момент, противно на всяка логика - да не говорим, че самата милост убягва на логиката. Състраданието, което изпитваме, не е съразмерно на предизвикващото го страдание: една Ане Франк буди повече жал от безчетните множества, застигнати от същото нещастие, но потънали в сянка.


Сигурно няма как да е другояче - ако трябваше и можеше да съпреживяваме мъките на всички, нямаше да оживеем. Навярно само на светците е дадена страшната дарба да съчувстват поголовно; на лагеристите от специалния отряд и на всички нас в най-добрия случай не ни остава друго освен спорадични приливи на милост към отделния индивид, към ближния - Mitmensch, буквално съ-човек, - към събрата от плът и кръв, който стои пред нас, в обсега на нашите спасително късообхватни сетива.


Викат доктор, който свестява момичето с инжекция: да, газът не е навредил, тя ще живее... но къде и как? В този момент се появява Мусфелд, един от есесовците, отговорни за съоръженията за унищожение; лекарят го вика настрани и го запознава със ситуацията. Мусфелд се колебае, сетне взема решение: не, девойката трябва да умре; ако беше по-възрастна, щеше да е друго, щеше да има повече разум и някак щяха да ѝ внушат да си мълчи за станалото, но тя е едва на 16, не може да се разчита на нея. И все пак не я убива собственоръчно, а вика свой подчинен, за да я довърши с изстрел в тила.


Въпросният Мусфелд изобщо не е от жалостивите - дневната му норма в сеенето на смърт е изпъстрена със своеволия и прищевки, белязана е от рафинирано безсърдечни хрумвания. През 1947 г. той е даден под съд, осъден е на смърт и е обесен в Краков, както се полага. Но дори и Мусфелд не е монолит. Ако беше живял в друга обстановка и епоха, вероятно щеше да се държи както всеки друг обикновен човек.


В Братя Карамазови Грушенка разказва притчата за стръкчето лук. Една злобна старица умира и отива в ада, но ангелът ѝ хранител си напряга паметта и се сеща, че тя веднъж - един-единствен път - е отскубнала от градината си стръкче лук и го е подарила на случайна просякиня. Ангелът ѝ подава същото стръкче лук, старицата се вкопчва в него и той я издърпва от адския огън.


Тази притча винаги ми се е струвала отвратителна: че кое човешко изчадие никога през живота си не е подарявало поне стръкче - ако не другиму, то на своите деца, на жена си, на кучето? Едничкият миг на съчувствие - и то незабавно сподавено - никак не стига да оправдае Мусфелд, но е достатъчен, за да разположи и него, макар и в самия ѝ край, в сивата зона, в територията на неопределеността, която произвеждат режимите, основани на терора и послушанието.
Вината на Мусфелд не е трудно да се определи и едва ли произнеслият се по делото му съд е имал колебания. От друга страна обаче, нашата потребност и способност да отсъдим засича пред специалния отряд. Веднага възникват въпроси - мъчителни питания без лесен отговор, който да ни успокои относно природата на човека.


Защо членовете му приемат това занимание? Защо не се опълчват, защо не предпочитат смъртта? Фактите, с които разполагаме, донякъде ни позволяват да се опитаме да отговорим. Не всички приемат и някои се опълчват, макар да знаят, че ще умрат. За поне един случай имаме точни сведения: група от 400 евреи от Корфу, придадени към зондеркоманда през юли 1944 г., вкупом отказват работата и веднага са убити с газ. Запазени са свидетелства за още няколко изолирани прояви на неподчинение, всички тутакси наказани с жестока смърт (Филип Мюлер, един от броените оцелели сред обслужващите газовите камери, разказва за свой другар, когото есесовците пъхат жив в пещта), както и за много случаи на самоубийство в момента на включване в отряда или скоро след това. Накрая - не бива да забравяме, че през октомври 1944 г. точно зондеркоманда организира единствения отчаян опит за въстание в историята на аушвицките лагери, за който вече споменахме.


Подробностите за тази акция, стигнали до нас, са непълни и нестройни. Известно е, че бунтовниците (зачислени към два от петте крематориума на Аушвиц-Биркенау), зле въоръжени и без връзка с полските партизани извън лагера или с тайната организация за отбрана вътре в лагера, взривяват Крематориум III и влизат в битка с есесовците. Сблъсъкът свършва твърде бързо; някои от въстаналите успяват да прережат бодливата тел и да избягат, но не след дълго са заловени. Никой не оцелява - близо 450 души са веднага ликвидирани от есесовците, от които, на свой ред, са убити трима, а ранени - дванайсет.


Тоест тези, за които знаем, злочестите черноработници на изтреблението, са другите - хората, които отново и отново избират по някоя седмица живот в повече (но що за живот!) пред непосредствената смърт, ала така и не стигат (или не са доведени) дотам да убиват собственоръчно. Повтарям: мисля, че никой няма право да ги съди - нито бившите концлагеристи, нито, още по-малко, хората без лагерен опит. Бих искал да приканя всеки, който смее да ги вини, да се подложи - но честно - на един мисловен експеримент.


Представете си, ако можете, че сте прекарали месеци или години в гето, измъчвано от хроничен глад, изтощение, пренаселеност и унижения; видели сте около вас един след друг да измират близките ви; откъснати сте от света, без начин да получавате и предавате вести; в някакъв момент ви качват на влак - 80, 100 души в товарен вагон - и потегляте към неизвестното, слепешката, цели дни и безсънни нощи на път; накрая ви запокитват между стените на един неразгадаем ад. И тук ви дават възможност да останете живи, като ви предлагат - по-точно налагат - някаква жестока, но неуточнена задача...


Ето какво е, струва ми се, същинското Befehlsnotstand, букв. "принуда вследствие на заповед" - не и онова, на което системно и безсрамно се позоваваха привлечените в съда нацисти, а по-късно, по техния пример, и военнопрестъпниците от много други страни. Първото е избор без изход (незабавно подчинение или смърт); второто е произтичащ от властовата система проблем, който би могъл да се разреши (и в действителност често се е разрешавал) посредством заобиколна маневра, леко изоставане в кариерата, търпимо наказание или в най-лошия случай - прехвърляне на несъгласния на фронта.


[...] Никой не може да знае колко дълго и на какви изпитания ще съумее да устои неговият дух, преди да се превие или скърши. Всяко човешко същество притежава запас от сила, чийто обем му е неизвестен - дали е голям, малък или никакъв, става ясно само в бедствени обстоятелства. Започнем ли да разказваме за патилата си, ние, оцелелите, често чуваме в отговор: "Аз на твое място нямаше да издържа и ден". Смисълът на такова твърдение не е буквален: никой никога не е на мястото на другия. Всеки индивид е толкова сложно явление, че е безполезно да се опитваме да предвидим поведението му, особено в екстремна ситуация - ние и собствените си постъпки не сме в състояние да предугадим... Затова призовавам да разглеждаме с милост и строгост историята на "гарваните на крематориума", но да се въздържаме от присъди над тях.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (11)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  2. 2 Профил на Боби Колев
    Боби Колев
    Рейтинг: 1354 Неутрално

    Милост и жестокост не могат да съжителстват в една и съща НОРМАЛНА душа.

    Никога не подценявайте възможностите на природата за изкривявания.

    http://www.bbc.com/news/magazine-37612083
  3. 3
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  5. 5
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  6. 6
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  7. 7
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  8. 8
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  9. 9
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  10. 10
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  11. 11
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK