© "Сиела"
Изследването на Даниела Колева е базирано на стотици интервюта с хора от различни населени места в България и различни професии.
Книгата "Памет и справедливост" на Даниела Колева е част от мащабната инициатива на Института за изследване на близкото минало. Издател е "Сиела". На фокус в изследвано е паметта за комунистическото минало на България - "официалната" памет, която намира израз в медиите, ритуалите, филмите, книгите и дори градската среда, и всекидневната памет, предавана чрез разкази на индивиди, семейства, поколения и малки местни общности.
Изследването е базирано на стотици интервюта с хора от различни населени места в България и различни професии, множество писмени свидетелства и разговори със събеседници от няколко международни инициативи, включително Александър Кьосев и Борислав Скочев (автор на "Концлагерът "Белене" 1947-1987").
"Хладнокръвно и безпристрастно Даниела Колева задава въпросите: Как се помни близкото минало? Как социализмът/комунизмът се изгражда като публична и културна памет? Дали тези процеси са различни в отделните посткомунистически страни? Какво е отношението между официалната и всекидневната памет? А между паметта и усещането за справедливост? Как личните спомени са повлияни от обществените нагласи? Дали промянат а на официалната памет засяга личните, биографични спомени? В атмосферата на един от най-мащабните демократични протести в страната "Памет и справедливост" е навременно и необходимо изследване на алтернативните разкази за миналото, които формират културата на нашата памет", се казва в анотацията на изследването .
Даниела Колева е доцент в катедра "История и теория на културата" на СУ "Св. Климент Охридски".
Из "Памет и справедливост" от Даниела Колева
ПОЛИТИКИ НА ПАМЕТ: ХОЛОКОСТИЗИРАНЕ НА КОМУНИЗМА?
Започвайки с Нюрнбергския процес, европейските общества са открили и утвърдили начини за справяне с тоталитарното си минало: нацизма в Германия, фашизма в Италия, диктатурите в Южна Европа и комунистическите режими в Източна Европа. Изследване от 2010 г., поръчано от Европейската комисия (Closa Montero 2010a), разкрива значително разнообразие от подходи, съдебни и извънсъдебни мерки и практики. В това отношение паметта за Холокоста, този негативен европейски голям разказ, се утвърдждава като нормативен модел, един вид acquis communautaire в сферата на идентичността, част не само от културата на памет, но и от политическата култура в страните от Европейския съюз.
Следвайки този модел, новите демокрации в Източна Европа започват от началото на 90-те години да осъществяват различни мерки на справяне с наследството от комунизма.
Те засягат най-напред комунистическите партии и репресивния апарат на режимите: комунистическите тайни служби, цензурата и преди всичко политическата полиция, която има огромен апарат и още по-голям брой нещатни сътрудници . След "кадифените" революции се налага виждането, че за да бъде успешна демократизацията, са необходими не само прозрачност, отговорност и реформирани институции, но също и откровен опит за справяне с недемократичното минало.
По образец на Холокоста
и тук се търси преди всичко справедливост за пострадалите: реабилитация, компенсации, реституция на отнето имущество.
На второ място, правят се опити за налагане на наказания за извършителите - от преки съдебни процеси над функционери на комунистическите режими и техните репресивни органи до различни форми на лустрация. В по-общ план, предприемат се мерки за установяване на истината - от разсекретяване на архиви до създаване на специални комисии и институции за изучаване на миналото с оглед разкриване на престъпленията на комунистическите режими. Не на последно място, справянето с миналото има и комеморативни аспекти: възпоменаване на жертвите, именуване на градски топоси в тяхна памет, изграждане на мемориали, създаване на музеи на комунизма с различен профил (от терора до всекидневието).
Още в началото на тези мнемополитически начинания големият българо-френски интелектуалец
Цветан Тодоров забелязва тенденцията към близки паралели между сталинизма и нацизма в политиките на памет в Източна Европа.
Той обособява четири типа реакции към подобни сравнения: "палачите" от нацистката страна са за сравнението, защото то им служи като извинение - нацизмът престава да бъде абсолютното зло; "жертвите" на нацизма обаче са против сравнението, защото ги лишава от тъжната им привилегия на жертви на абсолютното зло; парадоксално, тази позиция съвпада с позицията на "палачите" на сталинизма, които също са против сравнението - за тях то е обвинение; накрая, "жертвите" на сталинизма са склонни да слагат знак на равенство между двата режима, защото това е най-категоричното признание на техните страдания.
Запазвам кавичките, които Тодоров използва, за да означи, че така назованите групи (особено по отношение на нацизма) като правило не са действителните жертви и извършители, а са по-скоро "общностите, които поради национална или идейна принадлежност се отъждествяват, дори несъзнателно, с едните или другите" (Тодоров 1996: 10).
Докато за Тодоров "жертви" и "палачи" са позиции и дискурси, активистите на паметта,
както и политиците от посткомунистическите страни, най-вече десните, последователно защитават паралелите с нацизма, опитвайки се да наложат разбирането си за еквивалентност на двата режима - особено след приемането на страните им за членки на Европейския съюз през 2004 г. (за Румъния и България - 2007 г.). Присъединяването към ЕС открива нови възможности за сътрудничество в тази област. Членовете на Европейския парламент от източноевропейските страни (преди всичко от групата на Европейската народна партия) последователно провеждат инициативи за признаване и поддържане на паметта за комунизма.
Още през 2004 г. ЕНП излиза с декларация, призоваваща към международно осъждане на "тоталитарните комунистически режими"
и определяне на ден в памет на техните жертви по аналогия с 27 януари, Международния възпоменателен ден на Холокоста. Тази декларация остава без последствия, но следващата година, по повод 60-годишнината от края на Втората световна война, Европейският парламент приема резолюция "Бъдещето на Европа 60 години след Втората световна война" (12. 05. 2005), в която констатира, че "за някои нации краят на Втората световна война означаваше нова тирания, причинена от сталинисткия Съветски съюз", признава "мащаба на страданието, несправедливостта и дългосрочната социална, политическа и икономическа деградация, понесена от пленените нации", и призовава да се поддържа жива паметта за миналото в името на помирението . Така сравнението между нацизма и сталинизма донякъде се артикулира официално, макар и в по-широкия контекст на рефлексията върху Втората световна война.
Може би най-сериозното постижение на представителите на Източна Европа в ЕП по отношение на политиките на памет е приемането
на 2 април 2009 г. на резолюция "За европейската съвест и тоталитаризма".
Двата режима - комунизмът и нацизмът - са обявени за тоталитарни с уговорката, че трябва все пак да се признае, "че Холокостът е единствен по рода си". Европейският парламент осъжда "всяка форма на тоталитарно управление, независимо от идеологическия контекст" и призовава за разбиране на "двойното наследство" на нацизма и комунизма в страните от Централна и Източна Европа, като декларира, че "крайната цел на разкриването и оценката на престъпленията на комунистическите тоталитарни режими е помирение, което може да се постигне с поемане на отговорност, молба за прошка и насърчаване на морално възраждане."
Определена роля за този успех несъмнено изиграват словенското и чешкото ротационно председателство на Съвета на ЕС съответно през 2008 и 2009 г., както и ангажираността на видни фигури от ЕП като Витаутас Ландсбергис (Литва), Туне Келам (Естония) и Сандра Калниете (Латвия), ползващи се с морален авторитет заради дисидентското си минало . За основа на резолюцията на ЕП служи т. нар. Пражка декларация за европейската съвест и комунизма (2008). Декларацията започва с паралел между двата режима и очертава основни принципи на политиките на памет за комунизма, настоявайки комунистическите престъпления да се приравнят с нацистките престъпления срещу човечеството в морален, политически и правен аспект.
Призовава се за "установяване на истината и възстановяване на паметта" за комунизма,
както и за "общ подход" към престъпленията на тоталитарните режими и към техните жертви. Декларацията е подписана от видни политици като Вацлав Хавел, Йоахим Гаук, от членове на ЕП и ПАСЕ, активисти за правата на човека, историци.
Последвалите дебати при трансформирането на Пражката декларация в резолюция на ЕП показват разцепление не само между парламентарните групи, но и вътре в тях между представителите на "стара" Европа и на посткомунистическите страни. По-детайлното изследване на процеса (Neumayer 2015) демонстрира способността на източноевропейските представители да използват инструментите на европейския парламентаризъм, за да наложат промяна в дискурса върху комунизма в съответствие с т. нар. тоталитарна теория, която подчертава престъпния му характер и близостта му до нацизма.
Формулирайки тезите си в термините на защита на човешките права, те успяват до голяма степен да департикуларизират своя национален опит и да му придадат европейски измерения и хуманитарно звучене, тъй като фокусът е преди всичко върху жертвите.
Образът на жертвата обединява когнитивни и емотивни енергии - историческо знание и емпатия.
Така каузата е универсализирана и в известен смисъл деполитизирана, поставена в европейска перспектива, а не в национална/регионална или тясно идеологическа. Същевременно инициаторите на резолюцията от посткомунистическите страни, въпреки относително краткото си присъствие в ЕП, успяват да създадат партньорства и съюзи, да ангажират представители на различни страни и различни парламентарни фракции за подкрепа (АЛДЕ, Зелените, дори ПЕС ).
Не по-малко важно, Пражката декларация и последвалата я резолюция на ЕП утвърждават редица понятия, с които се говори за комунистическите режими: "тоталитарни престъпления" или "престъпления на комунистическите режими", "жертви на комунистическите престъпления", "антикомунистическа/антитоталитарна съпротива" и пр. Както ще видим по-нататък, тези понятия лягат в основата на единия от големите разкази за комунизма - травматичния, и му дават легитимационни опори.
Очертани са и основните измерения на правото на прехода (transitional justice) в посткомунистически контекст: откриване на истината (в архивите на комунистическите тайни служби), признание за жертвите, възмездие за извършителите. Въпросът за разкриване на истината посредством достъп до архивите е особено важен в посткомунистическия контекст поради продължителността на режимите и пълния им контрол върху достъпната информация.
