По буквите: Вазов, Валзер, Дюрас

Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия всеки месец.

© "Рива"

Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия всеки месец.



Текстът е препубликуван от "Тоест".


"Лирика. Антология" от Иван Вазов
Съставител Борис Христов, София: изд. "Рива", 2020

Иван Вазов: Лирика (антология)
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Обичайният етикет на Иван Вазов е "патриарх на българската литература". Етикет, който, разбира се, е неточен - той препраща много повече към собствената ни пренебрежима цена, отколкото към Вазов. Защо се нуждаем от патриарх? И не си ли даваме сметка, че Иван Вазов пада жертва на нашата неизтребима нужда - не от авторитет, а от господар.


Той очевидно си е давал сметка. Много пише именно за творчеството - и за капана на читателските потребности, в които епохата го вкарва. Аз обаче не бих говорил за патриарх, а за матриарх - за онази майчина фигура, която на практика контролира мъжкия живот.




И тук беше първият ми шок от антологията: не само лирическият Аз на Вазов е Азът на майка му Съба Вазова, но и гробът ѝ е гробец. Гробец, представяте ли си? Срещали ли сте другаде това умалително?


Не съм броил колко пъти пише за него, но гробът се натрапва в лириката на Вазов. Дъщеря ми, която знае, че в училище трябва да говори едно, а с мен - друго за поета, отбеляза справедливо, че Вазов дори и на 20, е на 71 години, докато Ботев, 2 години по-голям от него, дори на 71 е щял да бъде на 20


Та гробът се среща често. Ето, дори в две стихотворения - "Вечна" (1915) и "Въздишка" (1917) - гробовете са съчетани с "лаврите":


лаври, гроби ще забрави,
злост и слава бързотечна:
любовта ще да се слави,
тя е само вечна, вечна


и съответно


смири, о боже, злобите,
сърцата осияй,
на лаврите, на гробите
тури по-скоро край.


Явно лаврите вървят с гроба.


А и у нас, по тъжна традиция, големият поет е мъртвият поет. Иван Вазов е бил особено предпазлив по отношение на конкретиката, а и особено наранен от златната младеж на своето време. Когато човек чете непредубеденото съставителство на Борис Христов, започва да се чуди дали действително между Иван Вазов и примерно Пенчо Славейков и Пейо Яворов има непроходима концептуална бездна Или младите лъвове на модернизма са се дразнели от популярността му. Защото хващаме мотиви, които от Вазов са преминали към тях - "Не я будете" и "Недейте я разбужда" на Яворов. Да, Вазов призовава да пазим съня на земята, докато Яворов може да си позволи да говори за своята собствена душа, която не бива да бъде събудена.


И Вазов е искал душата си, но рядко е посмявал. Неговата "малка слава" не само е дразнила колегите му, но и го е оковавала Защото и той е имал какво да каже за себе си, когато люлекът му замирисва, но е трябвало да остане поетът, конструиращ нацията. Конструиращ родината, която все повече се оказва утопия, а и вижда противоречията ѝ. (Пък и родина не се конструира с нежни стонове и молитви.) Любовта може да е вечна, както видяхме в едно от цитираните стихотворения, но тук, у нас, я няма. Ето го финала на "Грозен вик":


Свободо скъпа, ти изгря приятно,
над нашите гори, поля широки,
но любовта - туй слънце благодатно,
не озари сърцата ни жестоки.


Ужасно много униние, разочарование и отвращение има в гражданските стихотворения на Вазов. Затова той ще бяга да самотува из величествената природа, ще се слива с величествените ѝ вълни, които го заливат и утешават. Сред природата той буквално не може да дочете четивата, които си носи от цивилизацията: вижте "В природата" - "останаха неразгънати газети / и неразрязани поеми звучни", вижте "Там!", в която природата е недочетената поема Сред планините не му се налага да мисли нито за политическата низост, нито за колегиалната завист.


Изключително събитие е в годината, когато честваме 170 години от рождението на Вазов и Борис Христов получава националната награда на негово име, да четем този том. Том, в който, прочее, освен гробове се появяват много звезди и звездици И душата ни пее въпреки школската принуда какъв трябва да е Вазов. Както е пяла, въпреки себе си (вж. "Пролог"), собствената му душа.


А Борис Христов е слязъл в ада на предмодерността - и е взел главнята на Вазовата лирика, да ни светне.


"Микроскрипти" от Роберт Валзер


Превод от немски Мария Добревска, София: изд. "КХ - Критика и хуманизъм", 2020

Микроскрипти
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Писателят Роберт Валзер е роден на 15 април 1878 г. и умира на 25 декември 1956 г. - след 27-годишен престой в психиатрична клиника, в която първоначално постъпва доброволно. Има не един опит за самоубийство.


Художникът Едвард Мунк е роден на 12 декември 1863 г. и умира на 23 януари 1944 г. - през 1908 г. се налага да постъпи в психиатрична клиника в Копенхаген. Най-известното му произведение е картината "Викът", посветена на екзистенциалното страдание. Анекдотът твърди, че на въпроса защо изобразената на платното човешка фигура крещи, Мунк отговаря: "Изгубила си е чантичката."


Роберт Валзер вероятно също би отговорил така. Героите му - "безделници, скитници и мечтатели", които познаваме от романите "Якоб ван Гунтен", "Семейство Танер" и "Помощникът" - със 100% сигурност ще се изгаврят така.


Между Валзер и Мунк има една съществена разлика. Юхан Борген, големият норвежки писател, твърди, че Мунк никога не е бил луд, колкото и да доказват обратното: "В лудницата той се е криел от лудостта на така наречения нормален живот. Почивал си е сред коректни професионалисти от опустошените дилетанти на безумието." Докато пред своя приятел, писателя Карл Зелиг, Валзер дава следното обяснение защо не пише: "Аз съм тук, за да бъда луд, не за да пиша."


Има, разбира се, и прилика. Микроскриптите на Валзер първоначално са смятани от изпълнителя на литературното му завещание Зелиг, както пише Антоанета Колева в послеслова на книгата, за "неразчетими драсканици, "таен код" и красиво прикритие, изобретени от писателя да послужат за уплашеното му оттегляне от публичните погледи". С други думи, и Валзер, и Мунк са художници. Или поне куриозно бедният Валзер превръща своите ръкописи в нечетливи картини. Той пише на вече употребявани хартийки.


И така, докато се появи Йохен Гревен, който да превърне изображенията в текст. Над 10 години - заедно с Верне Морланг и Бернхард Ехте - Гревен разчита 526 ръкописа, които съставят 6-томно издание на Валзер под името "От зоната на молива".


Тук графолозите биха казали, че колкото по-малки са буквите, толкова човек е по-срамежлив и необщителен. Аз от своя страна бих казал, че колкото по-малки са буквите, толкова повече човек е жертва на юношеския си идеал за съвършенство. Версията на графолозите е по-меродавната, но си струва към необщителността да прибавим и гнева, и отвращението от суетата на литературните среди, за които говори Антоанета Колева, която пише в бележка под линия: "Легендарно известна е една среща на Валзер с Хомфанстал, на която Валзер го пита: "Не можете ли поне за малко да забравите, че сте прочут?"


Е, Валзер също става прочут, но след смъртта си. Тогава мнозина осъзнават, че благодарение на него се появява Кафка, макар и Валзер да го надживява с цели 32 години. Че той оказва влияние на фигури от ранга на Херман Хесе, Роберт Музил, В. Г. Зебалд и Петер Хандке, носителя на Нобеловата награда за литература за 2019 г. За него пишат едни от най-големите умове - като Валтер Бенямин и Джорджо Агамбен, чийто текст влезе в "Разходката".


Валзер не е искал да бъде "сполучлив човек". Не е искал да бъде победител. Може би и заради това успява. Плаши се от радостта: "Не ни ли дърпа надолу битието на единствено и само приятното."


Никой не може да твърди, че не е свиня, казва Валзер. Но за да е 100% Валзер, с методично опиянение писателят говори за "нежни фини свине". И от страниците на "Микроскрипти" струи изтънченият им вик Микроскриптите са извънредна картина на болезненото време - блуждаещо, безделно, несретно


(Прочее, тази книга е артистичен обект, какъвто рядко се появява в българската издателска култура. Шапки долу пред "Критика и хуманизъм"!)


"Материалният живот" от Маргьорит Дюрас


Превод от френски Тодорка Минева, София: изд. СОНМ, 2020

Материалният живот
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

През 2014 г. имах честта да интервюирам г-жа Данута Валенса, съпруга на водача на полския профсъюз "Солидарност" и носител на Нобеловата награда за мир Лех Валенса. Госпожа Валенса е "публична фигура" само по време на военното положение в Полша, когато ѝ се налага да стане говорител на интернирания си мъж. Предпочита да бъде стъпка назад, стъпка встрани. На въпроса ми как се е чувствала, докато в Осло е получавала наградата от името на мъжа си, бъдещия президент, тя отговори:


"На първо място, трябваше да се съсредоточа, за да мога по най-добър начин да изпълня ролята си. Трябваше да намеря подходящ тоалет, а това не бе никак лесно, защото по това време в Полша нямаше нищо. За първи път излизах в чужбина сама. С мен беше само 10-годишният ми син. В Осло ме запознаха с протокола, това също бе нещо ново за мен. А пък аз, като полякиня и съпруга на Лех Валенса, исках да се представя в най-добра светлина. Нещо любопитно - години по-късно разбрах, че ДС имала намерение, ако направя гаф или сгреша, да го излъчи по полската телевизия. Макар че, разбира се, комунистическата телевизия не предаваше церемонията. Пътуването за Нобеловата награда съвсем определено бе един от моите житейски университети."


Бях забравил за това интервю. Вероятно и хората на ХХI век забравиха за Лех Валенса - една от личностите, които обаче промениха нашия свят из основи. И така до момента, в който стигнах до страница 112 на "Материалният живот" от Маргьорит Дюрас - и есето "Жената на Валенса". Разбира се, то далеч не е само и единствено посветено на пани Данута.


Маргьорит Дюрас всъщност взема повод от Нобеловата церемония, за да говори за състоянието на журналистиката. На първо време тя се въоръжава с телевизионно участие на филмовия революционер Жан-Люк Годар, който казва това, което трябва да се каже:


"Когато жената на Валенса дойде да получи наградата, тя беше в центъра на картината и за пръв път вие, телевизионните журналисти, имахте една много красива жена в полето на телевизора, и то напълно неочаквано, а вие, вие се дистанцирахте. Защо се дистанцирахте? Дори не знаете. Бих казал: може би защото тя беше красива жена. [] Защото не беше нито манекенка, нито актриса, чиято професия е да се показва."


Всъщност Маргьорит Дюрас протестира срещу телевизиите, които отказват да покажат една жена - показват присъствието ѝ, но не красотата ѝ. Нали тя не е манекенка.


"Една истинска информация би показала тази жена, защото съпругата на Валенса, това беше жената, която той обичаше, тоест повече от Валенса. Неговата съпруга беше в този ден картата, която ви позволява да видите цялото, цялостното събитие, от което тя е неотделима. [] Истинската информация е едновременно субективна и осезаема, тя е даден образ, писмен или устен, но винаги косвен."


И тук Дюрас вече е готова да нанесе смъртоносния си удар върху илюзиите за обективност в комуникацията:


" тенденциозната журналистика, сама по себе си лишена от жизненост, е най-добрата журналистика, тъй като поне възстановява незнанието, кара ни да се съмняваме във версията на случката. И тогава човек се обръща към нея, за да я коригира."


Всъщност, ако искате да научите повече за алкохолизма на Дюрас и нейните видения, за Ян Андреа и защо смята, че всички мъже до един са хомосексуални, както и повече за безсмъртните ѝ творби, не пропускайте малките есета в "Материалният живот" и елиптичните им изречения.


А аз ще продължа да виждам в Дюрас жената, която не желае да бъде актриса или манекенка. Обаче какво значи писателка?

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Един вампир броди из Европа
    Един вампир броди из Европа
    Рейтинг: 2844 Неутрално

    Човек като замижи внимателно, не може да не открие общото между Вазов и Дюрас. Само Валзер малко ми се губи от кадър.

    Демокрацията е най-големият враг на планетата (https://foreignpolicy.com/2019/07/20/democracy-is-the-planets-biggest-enemy-climate-change/)
  2. 2 Профил на Fiji
    Fiji
    Рейтинг: 2019 Весело

    До коментар [#1] от "Един вампир броди из Европа":

    Защото Валзер е сред тях, за да бъде луд, а не да позира.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK