Сто години от рождението на Марио Пузо

В интервю, дадено през 1996 г. на Лари Кинг, Пузо признава, че "Кръстникът" излиза малко прибързано, преди да направи окончателните си редакции, и че го написал най-вече за пари.

© Скрийншот, YouTube

В интервю, дадено през 1996 г. на Лари Кинг, Пузо признава, че "Кръстникът" излиза малко прибързано, преди да направи окончателните си редакции, и че го написал най-вече за пари.



На 15 октомври се навършват 100 години от рождението на американския писател от италиански произход Марио Пузо (1920 - 1999). В световната култура той оставя незаличима следа с романа си "Кръстникът" и прочутата му адаптация на големия екран.


Пузо е роден в Ню Йорк, потеклото му е от Неапол. В биографията му няма нищо по-различно от това на всеки редови американец от поколението, родено след Първата световна - участва във Втората световна, семейство с деца, борба за оцеляване.


Тъмната арена
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете
Първият му роман "Тъмната арена" е публикуван през 1955 г., но пробивът му идва едва през 1969 г. с "Кръстникът" - семейна сага за три поколения итало-американци, които се интегрират в американския живот не с честен труд, а по престъпен начин.


В интервю, дадено през 1996 г. на Лари Кинг, Пузо признава, че романът му излиза малко прибързано, преди да направи окончателните си редакции, и че го написал най-вече за пари.




"Това, което се случи - публикувах два романа, които получиха много добри ревюта. "Щастливият странник" особено. Де факто това е най-добрата ми книга. Обаче не изкарах нищо. Затова се огледах, дадох си сметка за някои неща.


Работех като чиновник, после в списания. Имам 5 деца. Беше крайно време да започна да изкарвам пари Истината е, че се опитах да пиша добре, но вече не се стараех да бъда като Джеймс Джойс. Аз съм повече разказвач, отколкото артист на езика като Джойс.


Все ми се иска (Кръстникът - бел. ред.) да го бях написал по-добре. Но отидох в Европа, оставих ръкописа на издателите си и им казах, че трябва да направя още една преработка. Когато се върнах, те вече бяха приготвили книгата за публикация, бяха продали правата на други издателства и аз не можах да направя последните корекции", споделя Пузо.


30 години след "Кръстникът" Марио Пузо е на върха на славата си и с огромна банкова сметка, но въпреки това продължава да работи упорито и всеотдайно за своите читатели. "Умират глупаците", "Четвъртият K", "Последният дон", "Фамилията" са книги, които затвърждават реномето му на сериозен автор. Въпреки това "Кръстникът" остава емблематичната му творба.


Светът се е променил драматично от 1969 година, но Пузо все още блести на литературния небосклон.


Из "Кръстникът" от Марио Пузо


Първа глава


Америго Бонасера седеше в зала №3 на нюйоркския съд за наказателни дела и очакваше да получи справедливост; да възтържествува възмездието над мъжете, които толкова жестоко бяха осакатили дъщеря му и се бяха опитали да я обезчестят.


Кръстникът
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете
Кръстникът
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете
Последният дон
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете
Съдията - човек с груби, предизвикващи страх черти - нави ръкавите на черната си мантия, сякаш се канеше физически да накаже двамата младежи, които стояха пред него. Лицето му беше замръзнало във величествено презрение. Но във всичко имаше някакъв фалш, който Америго Бонасера предусещаше, но не можеше да осъзнае.


- Държали сте се като най-отвратителни изроди - рязко започна съдията.


Тъй, тъй, мислеше си Америго Бонасера. Животни. Животни. Двамата младежи с лъскави, късо подстригани коси, чиито гладки и чисти лица изразяваха смирено разкаяние, наведоха
чинно глави.


Съдията продължи:


- Държали сте се като диви зверове в джунглата, но имате късмет, че не сте упражнили сексуално насилие над бедното момиче, защото тогава щях да ви тикна зад решетките за двайсет години. - Той поспря за малко, очите му лукаво блеснаха изпод внушителните гъсти вежди към прежълтелия Америго Бонасера, а след това погледът му се сведе над купчината следствени доклади, оставени пред него. Той се намръщи, сви рамене, сякаш действаше против собствената си воля, и заговори отново: - И единствено заради младостта ви, чистите ви досиета и добрите ви семейства, а и защото законът в своето величие не търси отмъщение, аз ви осъждам на три години затвор. Присъдата е условна.


Само четиресетте години служба в погребалното бюро помогнаха на Америго Бонасера да скрие обезсърчението и омразата, които го завладяха. Неговата красива млада дъщеря беше още в болницата със счупена и хваната със скоба челюст - нима сега тези животни щяха да излязат на свобода? Всичко беше фарс. Той гледаше щастливите родители, които се струпаха около скъпите си синчета. Да, сега те всички бяха щастливи, сега всички се усмихваха.


Черна горчива жлъч се надигна в гърлото на Бонасера и преля през здраво стиснатите му зъби. Той извади своята бяла ленена носна кърпа и я притисна към устните си. Още стоеше така, когато двамата младежи минаха покрай него по пътеката, свободни и самоуверени, невъзмутими и усмихнати, без дори да го погледнат. Той не им каза нито дума, стоеше, притиснал чистата ленена кърпа към устата си.


Подминаха го и родителите на животните - двама мъже с жените си, на негова възраст, чието облекло обаче беше поамериканско от неговото. Те го погледнаха, по лицата им беше изписан срам, но в очите им имаше странно тържествуващо предизвикателство.


Загубил контрол, Бонасера се наклони към пътеката и извика с предразнял глас:


- И вие ще плачете така, както плаках аз. Ще ви разплача, както вашите деца ме разплакаха. - Ленената кърпичка сега беше на очите му. Адвокатите на обвиняемите вървяха последни и избутаха клиентите си напред в сплотена малка група, заедно с двамата младежи, които се бяха повърнали назад по пътеката, сякаш да защитят родителите си. Грамаден съдебен пристав се придвижи бързо да препречи изхода на реда, на който седеше Бонасера, но това беше излишно.


През всичките години, прекарани в Америка, Америго Бонасера се бе доверявал на закона и реда. Така бе преуспял. Сега, въпреки че мозъкът му пламтеше от омраза и в главата му се блъскаше страшната мисъл да купи револвер и да убие двамата младежи, Бонасера се обърна към съпругата си, която още нищо не разбираше, и каза:


- Те се подиграха с нас. - Той млъкна и тогава, без вече да се страхува какво ще му коства това, заяви: - За да получим справедливост, трябва на колене да се молим на дон Корлеоне.


В един луксозно обзаведен хотел в Лос Анджелис Джони Фонтейн се бе напил от ревност така, както всеки обикновен съпруг. Проснат върху червената кушетка, той пиеше скоч направо от бутилката и после, за да оправи вкуса си, топеше устни в кристална кофичка с вода и бучки лед. Беше четири часът сутринта и в пияната му глава се въртеше желанието да убие безпътната си съпруга, когато тя се върне вкъщи.


Ако въобще някога се върнеше. Беше вече много късно да звъни на първата си съпруга да пита за децата, а и чувстваше неудобство да се обади на когото и да е от приятелите си, сега, когато кариерата му рухваше. Навремето щяха да бъдат очаровани и поласкани, че ги търси в четири часа сутринта, но сега това им досаждаше.


Той дори се усмихна, като си спомни, че вълненията на Джони Фонтейн по пътя към върха бяха запленявали някои от най-големите кинозвезди в Америка.


Докато гълташе жадно скоч от бутилката, той най-после чу ключа на жена си в ключалката, но продължи да пие, докато тя влезе в стаята и застана пред него. За него тя беше божествено красива, с лице на ангел и одухотворени теменужени очи, с толкова крехка и все пак идеално сложена фигура. На екрана красотата ѝ се открояваше още по-силно и се одухотворяваше.


Стотици хиляди мъже от целия свят бяха влюбени в образа на Марго Аштън и плащаха, за да го видят на екрана.


- Къде, по дяволите, беше? - запита Джони Фонтейн.


- По мъже - каза тя.


Зле беше преценила колко е пиян. Той прескочи масичката за сервиране и я сграбчи за гърлото. Но като се намери така близо до това чародейно лице, до тези прелестни теменужени очи, гневът му се стопи и той се почувства безпомощен. Тя сгреши, че се усмихна подигравателно, но като видя как юмрукът му се свива, изкрещя:


- Джони, не по лицето, снимам филм.


Смееше се. Той я удари с юмрук в стомаха и тя падна на пода. Строполи се върху нея. Усещаше благоуханния и дъх и докато тя се мъчеше да си поеме въздух, я удряше по ръцете и по гладките като коприна загорели бедра. Биеше я така, както някога, като малък хулиган, биеше по малките сополанковци в нюйоркския Хелс Китчън.


Болезнени силни удари, които не оставяха трайни недъзи като разклатени зъби или счупен нос.
И все пак не я удряше достатъчно силно. Не можеше. А тя се кикотеше. Просната на пода, с брокатената си рокля, вдигната над бедрата, тя му се присмиваше и го дразнеше:


- Хайде, яхвай ме. Яхни ме, Джони, нали това всъщност искаш.


Джони Фонтейн стана. Той мразеше жената на пода, но красотата ѝ беше като магически щит. Марго се претърколи настрани и с един грациозен скок се изправи на крака с лице към него.
Заподскача в подражание на детински танц, като си повтаряше:


"Джони, мене хич не ме боли. Джони, мене хич не ме боли".


После почти тъжно и с тържествено красиво изражение на лицето каза:


- Ах, ти, жалко глупаво копеле, биеш ме като дете. Ех, Джони, винаги ще си останеш един ужасно романтичен италианец, ти дори се любиш като дете. Още си мислиш, че сексът е като онези скучни песни, които пееше. - Поклати глава и добави:


- Горкият Джони. Довиждане, Джони.


Тя отиде в спалнята и той я чу как завъртя ключа в ключалката.


Джони седеше на пода, закрил лице с ръцете си. Обхвана го противно унизително отчаяние. И тогава упоритостта, присъща на децата от улицата, помогнала му да оцелее в джунглата на Холивуд, го накара да вдигне телефона и да поръча кола, която да го закара до летището. Имаше само един човек, който можеше да го спаси. Джони щеше да се върне в Ню Йорк. Щеше да се върне при единствения човек, притежаващ власт и мъдрост, от които той се нуждаеше, и любов, в която още вярваше. Това бе кръстникът му Корлеоне.


Пекарят Назорине, топчест и зачервен от гняв като своите големи италиански самуни хляб, още с прах от брашно по дрехите си, изгледа навъсено жена си, дъщеря си - станала вече за женене - и чирака си Енцо. Енцо беше облякъл своята униформа на военнопленник с лента на ръкава със зелени букви, изтръпнал от ужас, че тази сцена може да забави явяването му в Гавърнърс Айлънд. Като един от хилядите италиански военнопленници, ежедневно освобождавани под гаранция, за да работят в американски предприятия, той живееше в постоянен страх, че може отново да бъде затворен. Ето защо малката комедия, която се разиграваше в момента, беше за него сериозна работа.


Назорине му изрева свирепо:


- Успя ли да обезчестиш семейството ми и да оставиш на дъщеря ми малък подарък да те помни сега, когато войната свърши и знаеш, че Америка ще те ритне в задника и ще те върне в мръсното ти село в Сицилия?


Енцо, възнисък як момък, сложи ръка на сърцето си и почти през сълзи, но добродушно каза:


- Падроне, кълна се в светата майка, че никога не съм се възползвал от добрината ти. Обичам дъщеря ти почтено и почтено поисках ръката ѝ. Зная, че нямам право, но ако ме върнат обратно в Италия, никога няма да мога да се оженя за Катрин.


Филомена, жената на Назорине, заговори без заобикалки:


- Престани с тези глупости - заяви тя на топчестия си мъж. - Знаеш какво трябва да направиш. Задръж Енцо тук и го скрий у нашите братовчеди в Лонг Айлънд.


Катрин плачеше. Тя се беше вече позакръглила, грозничка, никнеха ѝ мустаци. Никога нямаше да си намери толкова красив съпруг като Енцо и друг мъж, който да докосва интимните места на тялото ѝ с толкова почтителна любов.


- Ще отида да живея в Италия - изкрещя тя на баща си. - Ще избягам, ако не задържиш Енцо тук.
Назорине хвърли проницателен поглед към нея. Биваше си я тази негова дъщеря. Той я бе виждал как допира наедрелия си задник до корема на Енцо, когато чиракът се провираше зад нея, за да напълни кошниците на щанда с топъл хляб от пещта. Топлият самун на младия нехранимайко щеше да остане в нейната пещ, мислеше си похотливо Назорине, ако не се вземеха мерки.


Енцо трябваше да остане в Америка и да стане американски гражданин. А имаше само един човек, който можеше да уреди тази работа. Кръстника. Дон Корлеоне.


Тези и много други хора бяха получили официални покани за сватбата на госпожица Констанца Корлеоне, която щеше да се отпразнува в последната събота на август 1945 година. Бащата на младоженката, дон Вито Корлеоне, никога не забравяше старите си приятели и съседи, въпреки че той самият сега живееше в огромна къща в Лонг Айлънд.


Приемът щеше да бъде в същата тази къща и празненството щеше да продължи през целия ден. Нямаше съмнение, че това щеше да бъде събитие от голямо значение. Войната с японците бе току-що свършила, така че натрапчивият страх за синовете в армията нямаше да помрачава веселието. Едно сватбено тържество бе точно онова, от което хората се нуждаеха, за да изразят радостта си.


И така, в тази съботна утрин приятелите на дон Корлеоне дойдоха от Ню Йорк, за да го почетат. За сватбени подаръци носеха кремави пликове, натъпкани единствено с банкноти. Във всеки плик имаше картичка, която удостоверяваше самоличността на дарителя и размера на неговото уважение към Кръстника. Едно напълно заслужено уважение.


Дон Вито Корлеоне беше човек, при когото всички идваха за помощ и никой не си отиваше разочарован. Той не даваше празни обещания, нито се извиняваше като страхливец, че ръцете му са вързани от по-могъщи сили в света. Не бе необходимо да ти е приятел, а още по-маловажно беше дали имаш средства, с които да му се отплатиш. Изискваше се само едно. Ти, самият ти, да засвидетелстваш приятелството си. И тогава, независимо колко беден и безсилен бе молителят, дон Корлеоне вземаше присърце нещастието му.


Не допускаше нищо да му попречи да избави човека от неволята му. Неговата награда? Приятелство, уважението да го наричат "дон", а понякога и с по-нежното обръщение "Кръстник". Възможно бе да получи и някакъв скромен подарък - четири-пет литра домашно вино или кошница лютиви сладки, специално приготвени да украсят коледната му трапеза, но единствено от уважение и никога с користна цел.


Щастливият странник
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете
Умират глупаците
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете
Четвъртият К
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Разбираше се от само себе си и се приемаше просто като проява на добро възпитание, че си му длъжник и че той има правото по всяко време да те помоли за някоя малка услуга, с която да изкупиш дълга си.


Сега, в този тържествен ден - сватбата на дъщеря му, дон Вито Корлеоне стоеше на входа на своя дом в Лонг Айлънд, за да посреща гостите - все близки и доверени хора. За добрия си шанс в живота много от тях бяха задължени на дон Корлеоне и на такива интимни събирания като това те си позволяваха да го наричат "Кръстник". Дори хората, които обслужваха гостите, бяха негови стари приятели. Барманът му беше стар другар, чийто подарък беше всичкият алкохол за сватбата и изключително умелото обслужване на бара. Келнерите бяха приятелите на синовете на дон Корлеоне. Ястията за градинското увеселение бяха приготвени от съпругата му и нейните приятелки, а самата градина от един акър бе празнично украсена с ярки гирлянди от младите приятелки на младоженката.


Дон Корлеоне посрещаше еднакво сърдечно всички - бедни и богати, скромни и могъщи. Той не пренебрегваше никого. Такъв бе характерът му. Гостите така шумно се възхищаваха от това колко добре изглежда в своя смокинг, че един неопитен наблюдател лесно би взел дон Корлеоне за самия щастлив младоженец.


Двама от тримата му синове стояха до него на вратата. Най-големият бе кръстен Сантино, но с изключение на баща му, всички останали го наричаха Сони. По-старите италианци го гледаха с подозрение, а по-младите - с възхищение. Сони Корлеоне беше висок за италоамериканец от първо поколение - над метър и осемдесет, и гъстата му къдрава коса го правеше да изглежда още по-висок. Имаше лице на охранен Купидон с правилни черти, а пълните му, леко извити нагоре устни и трапчинката на брадата бяха някак неприлично чувствени. Беше як като бик и за никого не беше тайна колко щедро природата го бе надарила, та измъчената му съпруга се страхуваше от брачното легло, както неверниците са се страхували от изтезанията.


Шушукаше се, че когато като младеж посещавал къщи с лоша слава, и най-безстрашната и закоравяла putain искала двойна цена след щателен оглед на огромната му, внушаваща страхопочитание мъжественост.


Тук на сватбеното тържество няколко млади съпруги с едри бедра и големи устни измерваха Сони Корлеоне с хладнокръвни и самонадеяни погледи. Но точно днес те си губеха времето напразно. Сони Корлеоне, въпреки присъствието на своята съпруга и трите си малки деца, се бе ориентирал към кумата на сестра си Луси Мансини. Това младо момиче, напълно осведомено за намеренията му, седеше на една градинска маса в официална розова рокля и с букет цветя в лъскавата си черна коса. Тя бе флиртувала със Сони по време на подготовката за сватбата през изминалата седмица и бе стиснала ръката му тази сутрин пред олтара. Едно момиче не можеше да си позволи повече от това.


Не я интересуваше, че той никога нямаше да бъде велик мъж като баща си. Сони Корлеоне беше силен и смел. Беше щедър и се смяташе, че сърцето му е толкова голямо, колкото и някои други части на тялото му. Не беше кротък като своя баща, а с буйна и гореща кръв, което го караше да допуска грешки в преценките си. И въпреки че много помагаше на баща си в бизнеса, мнозина бяха онези, които се съмняваха, че той ще го наследи.


Вторият син. Фредерико, наричан още Фред или Фредо, беше дете, за което всеки италианец се молеше на боговете. Той бе покорен и предан, винаги в помощ на баща си и на трийсетгодишна възраст все още живееше с родителите си. Нисък и широкоплещест, той не беше красив, но имаше същата характерна за семейството глава на Купидон с шлем от къдрава коса над кръглото лице и чувствени извити устни. Само че у Фред тези устни не бяха чувствени, а студени като гранит. Макар и склонен към раздразнителност, той все пак беше опора за баща си, никога не спореше с него и не му създаваше грижи с неприлично поведение с жени. Въпреки всички тези достойнства той нямаше онова обаяние на личността и животинска сила, толкова необходими, за да се разпорежда с хората, и затова се смяташе, че и той няма да наследи семейния бизнес.


Третият син, Майкъл Корлеоне, не стоеше при баща си и двамата си братя на вратата, а седеше на една маса в най-отдалечения ъгъл на градината. Дори там обаче не можеше да се отърве от проявите на внимание, които приятелите на семейството му оказваха.


Майкъл Корлеоне беше най-малкият син на дон Корлеоне и единственият, който бе отказал да се вслуша в напътствията на великия човек. Той нямаше пухкавото лице на Купидон като другите деца, а черната му лъскава коса беше по-скоро права, отколкото къдрава. Кожата му беше гладка и матова и ако беше момиче, щяха да кажат, че е красив. Беше толкова нежен, че по едно време дон Корлеоне се бе загрижил за мъжествеността на най-малкия си син и забрави за тревогите си чак когато Майкъл Корлеоне навърши седемнайсет години.


Сега този най-малък син седеше на една маса в най-отдалечения ъгъл на градината, за да подчертае отчуждението си от бащата и семейството. До него седеше американското момиче, за което всички бяха чували, но никой не я бе виждал до този ден. Той, разбира се, спази приличието, като я представи на всички присъстващи на сватбата, включително и на своето семейство. Не им направи особено впечатление: беше прекалено слаба, прекалено руса, лицето ѝ - прекалено интелигентно за жена, а държанието ѝ - прекалено свободно за момиче. Името ѝ също звучеше странно в техните уши: наричаше се Кей Адамс.


Ако им бе казала, че семейството ѝ се е преселило в Америка преди двеста години и че името ѝ е съвсем обикновено, те само биха свили рамене.


Всички гости забелязаха, че дон Корлеоне не обръщаше специално внимание на третия си син. Преди войната Майкъл бе неговият любимец и очевидно наследникът, избран да поеме семейния бизнес, когато му дойде времето. Той притежаваше цялата спотаена сила и ум на великия си баща, вродения инстинкт да действа по такъв начин, че хората не можеха да направят нищо друго, освен да го уважават. Когато обаче избухна Втората световна война, Майкъл Корлеоне отиде доброволец във флота. С това той пренебрегна изричната забрана на баща си.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK