"Дрийм тийм" на Джак Маккълъм (откъс)

Издателство "Premium books"

Издателство "Premium books"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Дрийм тийм" с автор Джак Маккълъм, предоставен от Издателство "Premium books"


Книгата е посветена на оригиналният отбор-мечта по баскетбол на САЩ от Олимпиадата в Барселона, през 1992 г.


Откъс от "Дрийм тийм" на Джак Маккълъм




Въведение


"Имаш ли запис? - попита ме Майкъл Джордан. - На онзи мач?"
"Имам" - отговорих му.
"Човече, всички ме питат за този мач. Не съм се забавлявал повече на която и да е друга среща в кариерата ми" - каза той.


Този мач е като олицетворение на легендата за "Дрийм тийма", който безспорно е най-доминиращият спортен отбор, съществувал някога. Към него не се обръщаме просто като към обикновен двубой. Не, този двубой в Монте Карло, непосредствено преди старта на Олимпийските игри в Барселона през 1992 година, е чистото изображение на най-великите баскетболисти в света. САЩ играха общо 14 мача през онова лято - шест от тях в предолимпийските квалификации и осем по пътя им към златния медал в Барселона.


А най-оспорваният двубой, в който участваха, бе на финала за титлата срещу симпатичния тим на Хърватия при победата им с 32 точки. Дори да гледате към чистата статистика, пак няма да може да разберете колко всъщност е голяма разликата между "Дрийм тийма" и всички останали. Тези момчета можеха да срещнат конкуренция само когато играеха един срещу друг.


Видеото от онзи мач е като Светия граал за баскетбола, а описанието му е в тази книга, в 28-а глава.
Перфектната буря връхлетя Барселона през лятото на "Дрийм тийма". Тогава всичко се напасна. Членовете на онзи отбор бяха на прага на ветеранските години за НБА, или почти достигнали пика на собствените си възможности. Останалата част от света, която откъслечно знаеше за уменията на баскетболистите от Лигата, нямаше търпение да ги види в пълния им блясък предвид това, че Олимпиадата в Барселона бе първата, на която професионалистите от НБА бяха допуснати да играят. Те бяха олицетворение на суперзвездите на една държава, която все още държеше позицията на световен лидер в спорта.


Просто нямаше как да стане по-добре от това. И когато членовете на този "Дрийм тийм" показаха какво могат като отбор, тогава единственото, което ни оставаше, бе да се насладим на шоуто... и всеки от нас знаеше, че то наистина ще бъде феноменално. Те стояха така, сякаш са холивудски звезди от най-висок ранг, като Джони Кеш, братята Олман или Сантана от "Уудсток". "Ако сега заснемеха сериал и трябваше да участваме в него, сигурно щеше да е от такава величина като тези от едно време" - отчита Лари Бърд.


Имената (Майкъл Джордан, Меджик Джонсън, Лари Бърд, Чарлз Баркли) остават познати на феновете и до днес, като продължават да стоят на пиедестал, без значение от културните различия. Говорим за легенди, които са завинаги част от нашата спортна история. Рапърите Дейнджър Маус и Сий Ло Грийн кръстиха групата си "Гнарлс Баркли". Меджик Джонсън ("Ред Хот Чили Пепърс" и Кание Уест), Скоти Пипън (Джей Зи), Карл Малоун ("Трансплантс") и Майкъл Джордан (неизброимо много изпълнители) са постоянно в текстовете на музикантите. Представете си следното: Джон Стоктън, който наглед не представлява нищо особено като физика и не изпъква с невероятен атлетизъм, е част от албума, пуснат през 2011-а от рапъра Немо Ачида, а популярната игра НБА 2К12 включва на корицата си Джордан, Меджик и Бърд, а не актуалните звезди по онова време като ЛеБрон Джеймс, Дирк Новицки или Дерик Роуз.


Членовете на "Отбора мечта" постоянно са в новините, дори и в криминалните хроники. Наскоро престъпник си татуира на челото логото на Джордан, а обвинен в изнасилване мъж от Арканзас в интервю, след като е заловен, описва бягството си от ченгетата по следния начин: "Човече, бях като Майкъл Джордан. Просто изчезнах!". Осъден за въоръжен грабеж и убийство пък поиска присъдата му да бъде увеличена от 30 на 33 години в чест на Лари Бърд, който играеше с този номер.


И въпреки всичко това, написаното за онзи тим и онзи конкретен период не е особено обемисто. "Дрийм тиймът", подобно на динозаврите, ходеше по тези земи преди периода на социалните мрежи. Извън репортажите по вестниците няма детайлно описание на техните ежедневни занимания ("Бърд стреля днес на тренировка, но гърбът го боли") или пък хора, описващи случайните си срещи с тях из Барселона ("О, боже, току-що срещнах Час Барк в един бар и той ме ЦЕЛУНА по бузата; всъщност не е толкова дебел, ха-ха!"). Има толкова много, което да се разкаже и което би могло да допринесе максимално за тяхната история.


Разбира се, има и известни съмнения, че в днешно време "Отборът мечта" изглежда по-специален и добър, отколкото е бил, заради носталгията към него. "Това е "Дрийм тиймът" на нашите разкрасени спомени - споделя комисарът на НБА Дейвид Стърн. - Говорим за хора, които бяха решили, че отиват на война срещу всички. Забравят как Чарлз заби лакът на един играч от Ангола, а Майкъл и останалите заличиха логото на олимпийските игри, защото другите нямаха шанс да се мерят с тях. Имаше реплики от сорта на: "Защо изобщо изпращаме нашите отбори там? Вие се опитвате да унижите останалите държави с тези звезди". Сега, разглеждайки нещата отвъд годините, те изглеждат далеч по-розови" - казва още Стърн.


В тази книга нищо от това не е пропуснато, господин Стърн. "Дрийм тиймът" действително бе използван от различни спортни институции като оръжие след края на Олимпиадата, за да се разрешават конфликти, и дори играчите му бяха сочени за виновници за събития, в които не са участвали. Романтизмът отстъпи място на прагматизма. Всичко това е част от нашата история. Всъщност тази книга е детайлно проучване на една цяла генерация, тъй като в известна степен членовете на "Отбора мечта" представляваха извадка на случващото се в професионалния баскетбол в средата на 80-те и началото на 90-те години, една златна ера за НБА, която завърши заедно с края на приказката на въпросния "Дрийм тийм", на който светът стана свидетел през август 1992 година.


Това е хронология на събитията. За мен бе изключително важно да дам дефиниция на тези играчи, преди да станат част от "Дрийм тийм". Майкъл Джордан като млад герой от Олимпийските игри през 1984 година, Скоти Пипън, от друга страна, като човек, който се бореше, за да намери своето място редом до изключително известния си съотборник в "Чикаго Булс". Да не забравяме за буйния нрав на Чарлз Баркли, както и разбира се, няма да пропуснем съперничеството между Меджик Джонсън и Лари Бърд през 80-те години.


Ще проследим и процеса на избор на този отбор, който до известна степен може да е дори по-интересен от самите мачове, които те изиграха впоследствие. Говорим за политически действия, някакъв странен театър, в който в действие влязоха стари съперничества както на терена, така и извън него, при това на най-високо ниво.
Беше важно също така да представим и играчите в настоящето, къде са те сега - там, от домовете им (Финикс, Хюстън, Сан Антонио, Спокейн) или пък от офисите, в които работят (Шарлът и Орландо). В този разказ ще имаме връщане към миналото и посрещане на настоящето. Някак като магическо йо-йо, с което играем, а не като типичен пробив на Чарлз - директно напред, преминавайки през всяко препятствие по пътя.


Като много от нас, те самите се сблъскват с провалите извън терена, някои като бащи и съпрузи, други като треньори, генерални мениджъри или бизнесмени. Но от баскетболна гледна точка те наистина се бяха доближили до съвършенството. "Това са хора, които написаха голяма част от историята, играейки в най-великия отбор на Вселената. Оставиха толкова голяма диря, че дори не знам кой би могъл да заеме второ място след тях" - споделя мениджърът на "Далас Маверикс" Дони Нелсън, който тренира един от съперниците им на Олимпиадата.


Най-точният барометър за това какво точно представлява този отбор в исторически план може да бъде открит в думите на един от основните му членове - човек, който спечели 5 шампионски титли в НБА, три пъти бе избиран за "Най-полезен играч" и има един трофей в колежанското първенство NCAA, както и безброй първи места в конкурсите по популярност.


"За мен "Дрийм тийм" е № 1 по отношение на абсолютно всичко, което съм постигнал в баскетболната си кариера. Причината да мисля така е, че никога няма да има друг отбор като него, защото няма откъде да се появи", споделя Меджик Джонсън.


Раждането на името Дрийм тийм


Барселона, 1992 година
Знаех, че е лоша идея от самото начало. Кълна се. Но Дейвид Дюпри, моят приятел и колега от USA Today, продължаваше да настоява.


"Отразяваме "Дрийм тийма" от самото начало - каза Дейвид. - Трябва да се снимаме с тях. Не е сложна работа, но е нещо, към което ще се връщаме през годините."


Да се снимаме с известни спортисти, бе последното, което смятах, че Дейвид ще предложи, но тогава времената бяха такива, че фразата "Дрийм тийм" бе в устата на всички по света. Вече не говорехме просто за спортни личности. Ставаше въпрос за баскетболисти, милионери, които бяха пазени от хеликоптери в небето над Барселона. Снайперисти седяха на покрива на хотела им, за да повалят всеки един потенциален убиец, който иска да влезе в историята. Обожатели се събираха пред залата само за да зърнат въпросните 12 американски играчи, които си проправяха стремглаво път към златния медал и баскетболната история.


"Ще говоря с Меджик" - каза Карл Малоун, когато попитахме Пощальона за снимката. Карл, Дейвид и аз бяхме на вечеря в Барселона. Останалите в ресторанта ни зяпаха. Всъщност зяпаха Малоун. Направих тази резервация чрез мой приятел - все пак говорим за време, когато нямаше възможност да се провери в интернет кое заведение е най-подходящо, но изборът се оказа лош. Донесоха ни пъдпъдъчи яйца за предястие.
"Човече, не ям такива боклуци" - каза Малоун, който бе селско момче от Луизиана и никога не се свенеше да напомни този факт.


"И аз не ям такова - протестирах от своя страна. - Приличам ли ти на човек, който харесва пъдпъдъчи яйца?"
"Не знам какво ядете вие, белите" - отговори Малоун и намигна на Дюпри, който също е афроамериканец.
Когато приключихме вечерята, Карл ми обеща да провери ситуацията за снимката и да ни каже. "Ще изчистим нещата с Меджик. Той е капитанът" - каза Малоун.


Нямаше по-голяма индикация, че този отбор се е превърнал в истинско семейство, от факта, че Карл прие безусловно Меджик като капитан. Малоун никога не е бил голям фен на Меджик, а само няколко месеца по-късно именно той открито щеше да постави въпроса дали на Джонсън е редно да му се разреши да играе в НБА, предвид това, че е носител на вируса на СПИН. Дори тогава, по време на това незабравимо лятно преживяване, имаше моменти, в които Малоун открито се дразнеше на Меджик заради желанието му да е в центъра на вниманието. Скоти Пипън казваше: "Меджик винаги има нужда от микрофон". Малоун и Скоти не бяха единствените.


Дните минаваха, а САЩ печелеха лесна победа след лесна победа. Барселона и целият свят продължаваха да гледат с широко отворени усти, а отборът с лекота демонстрираше огромното си превъзходство спрямо останалите. Не чухме нищо за снимката до половин час преди мача на "Дрийм тийма" срещу Хърватия за златния медал на 8 август.


"Сега? - попитах Брайън Макинтайър, винаги подготвения директор за връзки с обществеността в НБА. - За бога, та те ще играят за златния медал!" Но Брайън ни преведе с Дейвид зад лентата за членове на отбора, която водеше към най-известната съблекалня в света, докато "Дрийм тиймът" се подготвяше да излезе на терена.
"Хайде, хайде да го направим. Да покажем на какво сме способни!"


Не можех да разпозная гласовете, но имаше много викове и пляскане. Казаното предполагаше, че на играчите на Хърватия им предстоеше да влязат в света на болката, както и стана. Изведнъж Меджик спря всичко и - дори сега съм втрещен, докато го пиша - привика мен и Дюпри, за да се снимаме с отбора.


Изражението на някои от играчите сякаш говореше: "Какво, за бога, правят тези тук?". Имаше определено объркване, но отборът наистина спря подготовката си, Дюпри и аз се вмъкнахме на предния ред и фотографът на НБА Анди Бернстайн се приготви, за да направи сигурно най-скучната снимка в кариерата си.
Започнахме да позираме - стомахът ми се сви, задушавах се и се молех този момент скоро да приключи. Чух глас зад мен, който няма как да бъде сбъркан.


"Хей, Джак! След това сигурно ще ни сразиш с някоя статия, нали?" - изсмя се Лари Бърд.


Ако възприемете метафорично глагола, който Бърд използва в изречението си, ще си дадете ясна представа, че това бе елитна група воини, подобна на спартанска армия. Като членове на "Дрийм тийм", всеки от тях бе приел покана, за да стане първият играч от НБА, който участва на олимпийски игри. Те разбираха, че са част от нещо наистина специално. От самия момент, в който се събраха за тренировка в Сан Диего на 21 юни 1992 година, те заеха централна роля в невиждан спектакъл и публиката започна да ги обожава от първия миг, както, разбира се, и журналистите.


Най-лесно е да се опишат като рокзвезди, което не искам да правя, макар че всъщност току-що го сторих. Те бяха като Джагър, който се показва от открита лимузина, като принцеса Даяна, която се усмихва на концерт на Елтън Джон, или Лиз Тейлър, пращаща въздушна целувка на Майкъл Джаксън на благотворителен концерт. В момента, когато техният самолет кацна в Барселона, хиляди вече чакаха на летището само за да видят как гумите му докосват пистата на летище "Ел Прат". Те знаеха, че са на поход към безсмъртието - не просто бележка от спортната история, а цяла глава.


Случайност на съдбата - това е нещото, което ме вкара в центъра на тези събития. От 1981 до 1985 година бях в "Спортс Илюстрейтед" като последен избор на редактора - все едно втори, трети или четвърти куотърбек на професионален футболен отбор. Отразявах събития, които малцина искаха да гледат, камо ли да четат за тях. През зимата на 1982 година за осем седмици написах осем материала за осем различни спорта, в това число Световното първенство по скуош, което се проведе в Ню Йорк и на което всъщност отказваха да ме пуснат, докато не облека спортно сако и вратовръзка.


Не казвам, че тези трудности са сравними например с това да вървиш през оризови полета и да махаш листа от тялото си, за да отразяваш Виетнамската война, както е правил Дейвид Холберстам, който впоследствие също е станал репортер в НБА. Просто се нуждаех от нещо далеч по-стабилно, докато отговорният редактор Марк Мълвой не ме постави в ролята на водещ репортер за НБА.


Мръсната тайна на журналистиката (може би не е и такава тайна) е, че репортерът е толкова добър, колкото е събитието, за което пише. А мен ме спуснаха с парашут в огромно творческо поле, в което само наистина голям некадърник може да се издъни. Под ръководството на Мълвой "Спортс Илюстрейтед" се превърна във водеща медия - пишехме за победители и слагахме такива на корицата. В годините преди Барселона съм написал неизброимо много материали за тези мъже, които, както сами разбрахме по онова време, създаваха нова, златна ера за баскетбола.


През годините съм бил обвиняван от читатели и приятели, че тенденциозно фаворизирам Джордан и "Чикаго", Бърд и "Бостън", както и Меджик и "Лейкърс". (Години по-късно, вече като генерален мениджър на "Индиана", Бърд обичайно ме поздравяваше със "Сразил ли си Меджик в последните дни?". Да, явно Лари обичаше да използва този глагол).


Смятам обаче, се вършех адекватна работа в отразяването на тези личности, лавирайки между критиките и хвалебствията. За да съм честен, имало е истории, които съм писал в края на 80-те и началото на 90-те, които са ядосвали дори Джордан, Баркли, Дрекслер и Юинг, но една част от нещата, които направиха тези времена наистина златна ера и от погледа на журналистите, бе, че тези момчета знаеха как да спазват дистанция между спортиста и журналиста. И че не е престъпление спрямо човечеството, когато някой напише нещо лошо за тях. Както и че журналистът не трябва да бъде бъркан с биограф на светци, дори и те самите да не знаят какво точно означава това.


"Това е като система от сметки и баланси" - описа някой наскоро отношенията между спортистите и пресата. Този някой бе Майкъл Джордан.


Чувствам се благословен, че имах възможността да съм част от тази ера и се извинявам предварително, че се представям като малка част от тази история. "Не може да промениш нещата. Ти бе част от тях" - каза ми един издател. Бях като участник от младшата лига, много, много малко известен сред тези невероятни имена.
Твърдя, че дори имам нещо общо с изригването на феномена "Дрийм тийм".


През февруари 1991 година, много след съобщението, че професионалисти ще бъдат допуснати до Олимпийските игри и когато играчите открито коментираха тази тема, написах в "Спортс Илюстрейтед" водещ материал с прогноза за това кои имена могат да влязат като основна петица - Джордан, Меджик, Юинг, Баркли и Малоун. Мислех, че това са петимата най-добри баскетболисти по онова време. Не бих поставил 35-годишния Бърд в тази компания не защото не бе избиран в Мача на звездите от 1988-а насам или не можеше да играе на високо ниво, а защото открито говореше за проблемите си с гърба и че това едва ли ще му позволи да участва в Барселона. Тогава повярвах на думите му.


Събрахме тези петимата за снимка на Мача на звездите през 1991 година в Шарлът, която се уточняваше няколко месеца предварително с играчите, агентите им и Лигата. Бях наистина трън в задника на тези момчета и когато Меджик влезе в стаята, за да направим снимката, ме изгледа и каза: "Добре, сега щастлив ли си?".


Ако бях по-внимателен, още тогава щях да разбера в какво ще се превърне този олимпийски отбор на САЩ. Въпреки че тази снимка бе направена в обезопасена зала, хиляди се бяха събрали отпред само за да могат да зърнат тези играчи. Бутаха вратата и търсеха заден вход за залата, надявайки се, че ще успеят да видят героите си. Очевидно бе, че отвъд личната слава на всеки един от тях събирането им на едно място превръщаше това в събитие от огромно значение. (В Барселона този феномен се мултиплицира невероятно). Но всичко, което си мислех по онова време, бе: "Е, това ще е интересно".


Уводът на статията ми в списанието няколко седмици по-късно бе: "Това е мечта в червено, бяло и синьо. Петимата баскетболисти, които изгряха на корицата ни, ще се съберат заедно, решени да възстановят американското баскетболно достойнство на Олимпийските игри в Барселона през 1992 година. Какъв е шансът тази мечта да стане реалност? Не е малък. Не е никак малък".


Снимката на корицата бе със заглавие "Дрийм тийм", точно до логото на "Спортс Илюстрейтед".
Ето тогава се появи за първи път името Дрийм тийм.


Години по-късно получих възхвали, че съм измислил това магическо име, но винаги съм опитвал да изясня нещата: да, използвах думата "мечта" два пъти, но редактор събра "мечта" и "отбор" ведно на корицата. Опитах се да разбера кой точно го е направил, но така и не стана ясно. Заглавията на корицата на "Спортс Илюстрейтед" се пишеха по демократичен начин, от различни предложения. Имаше множество опции пред нас - "Златната мечта!", "Червено, бяло и синьо - готови!", "Внимание, свят!".


Но избраха "Дрийм тийм" и така си и остана. До ден днешен Баркли вярва, че е бил един от първите петима, които са били избрани от организационния комитет, защото бе на корицата. (Повярвайте ми, не беше сред първите петима). "Веднъж на много дълго време нещата просто се нареждат така, както ти се иска - каза Рик Уелц, който след време стана президент и директор на "Голдън Стейт Уориърс", но по онова време бе маркетингов гений в НБА. - След тази корица идеята за "Дрийм тийм" наистина се превърна в култ."


Гордея се с две неща в кариерата си: моя идея бе рубриката "Знаците на Апокалипсиса", която все още е част от съдържанието на "Спортс Илюстрейтед", а второто е, че имам нещо общо с фразата "Дрийм тийм". Комисарят на НБА Дейвид Стърн ми каза наскоро: "Фактът, че всичко се напасна толкова добре, бе наистина уникална случайност. Ние дори не го бяхме кръстили. Може би Господ ни забрани тогава, за да го направиш ти".


В офиса ми у дома имам няколко снимки от годините ми на отразяване на НБА. Снимката с Дюпри и членовете на "Дрийм тийм" е закачена на едно табло. Тя почти не се вижда, дори е дребна на фона на останалите, които са около нея, така и не я увеличих. Може веднага да познаете, че снимката е набързо претупана, всеки позира за секунда-две с мисъл за прекъснатите си занимания. Крисчън Лейтнър е погледнал в друга посока, дори не си е направил труда да гледа към фотографа, Джон Стоктън не е на кадъра, предполагам, защото е продължил с подготовката си. Аз съм на предния ред и донякъде скривам лицето на Бърд.


Сякаш всичко е така заради коментара му, направен секунди по-рано.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Bedtime for Democracy
    Bedtime for Democracy
    Рейтинг: 1105 Неутрално

    Лари Бърд какъв е зачервен и подпухнал все едно сега става от масата...
    Иначе бяха велик отбор... За изостанали държави като България това беше първият шанс на нашето поколение да гледаме тези играчи по тв..

    Pure Chewing Satisfaction
  2. 2 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 3357 Неутрално

    "Дрийм тийм"Да не казваме - Никога-но ще е много трудно да се събере такъв отбор по какъвто и да е спорт и то от една държава.Олимпиадата в Барселона мина под знака на този"извънземен"отбор.Света говореше за тях и то не само спортния свят и феновете.

  3. 3 Профил на Darulio
    Darulio
    Рейтинг: 1112 Весело

    До коментар [#1] от "Bedtime for Democracy":

    Едно от малкото умения, които липсват при Меджик и Въздушния.

    Perhaps you and I have lived with this miracle too long to be properly appreciative. Freedom is a fragile thing and is never more than one generation away from extinction. It is not ours by inheritance; it must be fought for and defended constantly by each generation, for it comes only once to a people. Those who have known freedom and then lost it have never known it again. #ОСТАВКА




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK