По буквите: Eко, Константинов, Овехеро

"Птица над пожарищата" от Константин Константинов – старо и ново издание.

© Анна Бодакова, "Тоест"

"Птица над пожарищата" от Константин Константинов – старо и ново издание.



Текстът е препубликуван от "Тоест".


"Pape Satàn Aleppe. Хроники на едно течно общество" от Умберто Еко


Превод от италиански Вера Петрова, София: изд. "Колибри", 2020




Какво е Pape Satàn Aleppe? На корицата на книгата пише по повод този израз: "Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия "Ад", но никой не е успял докрай."


Бележката към този стих в българското издание на "Божествена комедия" от 1975 г. (превод на Иван Иванов и Любен Любенов) сочи следните възможни тълкувания: "Тук, тук Сатан е повелител!", "Блести, лик на Сатана най-първи!", "Тяло, Сатане, тяло! Призовавам те, Сатане!", "Тихо, тихо, Сатан, хайде!".


Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Избирайки това заглавие, Умберто Еко дразни демоните на съвременното общество. Нещо повече - застава срещу враговете на обществото.


Къде е арената на тази битка? Разбира се, че тя е на терена на Сатаната - медиите. С други думи: в прочутата рубрика "Бустина ди Минерва" в италианския вестник "Еспресо", където проф. Еко списва от 1985 г. (През 2018 г. издателство "Колибри" вече публикува негови колонки, събрани в "Как се пътува със сьомга". Признавам, че последното заглавие ми допада повече.) Минерва в случая не е само девствената богиня на мъдростта и войната за благородна кауза, но и най-проста марка кибрит, на чиято кутийка, върху бялото ѝ гръбче, Еко е водил своите записки, преди да напише поредния си текст.


Който като мен смята, че романите на Умберто Еко са преди всичко илюстрации на собствените му академични теории, може да разпали симпатиите си към писателя именно чрез тези любопитни към света текстове, писани по напълно конкретни поводи. Пък и Еко си отиде през 2016 г., но много от неговите твърдения ми служат за опорна точка в справяне с настоящето. Как?


Заедно със студентите си и по-младите си колеги по перо вече очаквам поредното издание на Софийския международен литературен фестивал през декември. Защо? Отговаря ми Еко:


"Определен процент от младежите са вече уморени от лежерни забавления, от сбити журналистически рецензии (с изключение на малък брой отлични материали), сведени до оградени със звездички каренца и съобщения от по десетина реда, от телевизии, които, ако говорят за книги, го правят само след полунощ. И затова посрещат с радост по-сериозни предложения."


Или защо се тревожа пред възможността отново, заради пандемията, да преминем към виртуално обучение Еко ме подкрепя, докато сравнява краха на италианското с подема на американското образование. На Ботуша присъствието на лекции и упражнения не е задължително. Не така e обаче в Щатите:


"Там са длъжни да посещават всички лекции, прекарват дните заедно и ежедневно са в контакт с преподавателите. Изглежда нищо, но е всичко."


Разбира се, професоре, образованието преди всичко е атмосфера, очи в очи


И последно, наистина последно. Преди време писах тук за идеята на Агамбен относно разликата между поезия и проза. Разграничението на Еко обаче "работи" много повече:


"Прозата описва неща и ако един разказвач вкара бъзов храст в историята си, трябва да знае какво представлява и да го опише точно, иначе би следвало да избегне да го споменава. [] В поезията се случва тъкмо обратното - първо се влюбваш в думите, а другото идва от само себе си"


И всичко това, представете си, стои във вестникарска рубрика Вестникарска! Ето този професор Еко обичам. Не само ерудиция, но и истински здрав разум. Горкият Сатана. Умберто Еко продължава да го млати и от Отвъдното.


"Птица над пожарищата. Бележник 1944" от Константин Константинов


Предговор и съставителство Владимир Игнатов, София: изд. "Коралов и Сие", 2020


Д-р Владимир Игнатов (р. 1987) е учител по литература в столичната Френска гимназия. В своята дисертация той изследва българската проза през образите на войната, техните трансформации и употреби между двете световни войни. По-късно сред заниманията му попада творчеството на Константин Константинов - например рецензира "Път през годините. Неиздадени спомени", които Националната библиотека публикува не особено старателно през 2011 г.


В свободното си от училище и наука време, неотдавна, господин Игнатов започва да преписва дневно по пет-шест страници от първото издание на "Птица над пожарищата" - за мен една от най-човешките (както би казал нашият любим учител проф. Никола Георгиев) книги в българската литература. И случайно намира издател в лицето на наследник на писателя Емил Коралов.


Днес второто издание на тази прекрасна книга вече е факт. Оригиналният текст от публикацията през 1946 г. е допълнен с размисли от бележниците на писателя: неговата равносметка, изповеди за творчеството, за времената и епохите, за признанието, за достойнството на писателя, за таланта като приобщение.


На масата пред мен са първото и второто издание, между което лежат 74 години. И още една годишнина: на 20 август тази година се навършиха 130 години от рождението на Константин Константинов. Както сподели с мен д-р Игнатов, въпреки усилията, в хода на подготовката на изданието не са открити близки роднини на писателя, а в неговия и на сестра му - голямата художничка Донка Константинова - дом на софийската улица "Иван Шишман" се е заселило запустението, което би прилягало на стихотворение на Далчев. Няма го и паметния знак, че са живели там.


По буквите: Eко, Константинов, Овехеро

© Анна Бодакова, "Тоест"


За мен второто издание на "Птица над пожарищата" е сбъдната мечта. Години наред съм увещавал приятели и издатели да препубликуват тази малка книга. "О, разбира се, дай да я видим!" И когато им предоставях своя екземпляр и се запознаеха с темата, те се отдръпваха като опарени. Не успях да се преборя и за нейна журнална препубликация в едно от списанията, с които бях свързан: това е мека, кротка, умерена книга Това е лебедовата песен на българския хуманизъм, ще усиля твърдението си днес. А тогавашните ми колеги имаха нужда от яростни словесни бомби.


Защо се случваше всичко това? Защо "Птица над пожарищата" беше неудобна едва ли не за всяка власт, за всяка настървена естетика? Мислех си за това, когато по време на карантината стоях на терасата и гледах небето. Злокобно празно небе, в което преди, при обичайните обстоятелства, постоянно към "Враждебна" снизхождаха самолети


Книгата на Константин Константинов е за бомбардировките над София и за живота на обикновените като него хора, евакуирани в околните села. Самият той е в Мировяне. Тази книга не е дръзка и колоритна като неотдавна преиздадената "Бомбите" на непрежалимата Вера Мутафчиева. Не е и страховитият фотографски албум "Бомбардирана София". "Птица над пожарищата" е съвсем друга работа: тиха, сдържана, мъжествена, писана през нежна есеистична мъгла


Книгата свършва на одиозната дата Девети септември и повече не се занимава с последвалата трагедия. Някога бях интервюирал д-р Владимир Игнатов по повод съставения от него том с избрани разкази от Константинов. Тогава той отбеляза онези ценностни избори, които Константинов прави, "воден от един неотменим нравствен императив - съхраняването на чистото чело. В този порядък нека припомним един забележителен афоризъм на Атанас Далчев: "Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише." Той описва в пълнота личностния и творческия натюрел на Константин Константинов".


Защото действително има хора, които просто не могат да носят оръжие. И слава богу. Все пак изкушен съм да цитирам какво мисли за деветосептемврийската революция в тетрадките си писателят:


"Какво е това правителство - личности или партии. Тия летящи коли, тия гърмежи, викове, юмруци, червени знамена, без нито едно национално знаме - още повече ме объркваха. [] колко глупави граждани сме били всички ние."


(Затова не е редно да виждаме в бялата птица от заглавието, полетяла над разрушенията от фашисткия пожар, образ на комунизма. Птицата е бяла, да ме прощавате, не е червеношийка)


Няма да цитирам нищо от "Птица над пожарищата" с надеждата така да ви съблазня да потърсите тази простичка и покъртителна книга. Простичка тъкмо защото отказва да участва в унищожението на нюансите на живота. Само нещичко от началото:


"Всеки от нас бе загубил по нещо: хора, дом, лекомислие или вяра. В замяна мнозина трябваше да придобият много ценни неща: ново зрение, нова мъдрост, примесени с горчивина, и едно пълно очистване чрез простота. През тая неповторима година животът показа всичките си лица, а отделният човек откри неповторими свои образи."


Да, има такива писатели и такива книги. А и такива учители.


"Етиката на жестокостта" от Хосе Овехеро


Превод от испански Николай Тодоров, София: изд. СОНМ, 2020


Заради "жестокостта" в заглавието имах два аргумента срещу тази непрочетена още от мен книга:


1. По отношение по-скоро на етиката.


Ричард Рорти ме е обучил да разграничавам книгите, които ни правят още по-автономни, от книгите, които ни помагат да станем по-малко жестоки и да осъзнаем въздействието на постъпките си върху другите хора. Тоест по отношение на проблема кое е приемливо и кое не, за мен етиката и жестокостта не могат да принадлежат една на друга.


Етиката на жестокостта
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

2. По отношение по-скоро на естетиката.


a) Димитрис Аллос има едно прекрасно стихотворение:


Калпаво
ви е черното
господине


Иска се черно непримесено
непреклонно
чисто черно
за да излезе
най-дълбоката Ви кръв


(превод от гръцки Яна Букова)


С други думи, кога жестокостта е автентична, неподправена жестокост? И кога си играем на жестокост, само и само да ни "стане" творбата. А спускането на жестокия мрак винаги е суперпоанта, когато органична, логична поанта няма.


б) Тези дни ми попадна жестокият разказ на Стефан Цанев за случка между него и Анджей Вайда. В разговора си с носителя на "Оскар" за цялостно творчество българският поет го пита защо в кадър от филма "Летящата" решава да покаже как един кон пада, предният му крак се счупва, костта разкъсва копринената кожа и щръква Великият Вайда му отговаря там нещо си


На следващия ден обаче отново се засичат - и полският гений казва:


"Когато човек не може да намери истинско артистично решение, тогава прибягва до подобни драстични натурализми, за да скрие своята безпомощност. Аз счупих крака на коня от безпомощност."


Тези два-три примера бяха моята съпротива срещу етиката на жестокостта, която ни предлага Хосе Овехеро. Между неговите седем примера, с които да ме убеди в тезата си, са творби на Кормак Маккарти, Канети, Батай, Йелинек


А каква всъщност е тезата му:


Според автора днес дори писатели твърдят, че литературата трябва да бъде забавна, а не дълбока. Да не би случайно да претоварим съзнанието си с нещо тревожно, с нещо, което няма да ни позволи да бъдем такива, каквито сме, преди да сме прочели дадена книга. Книга, която ни изважда от удобния калъп, към който сме нагодили живота си. А и печалбата се намира в продуктите за масовата публика, която изпитва ужас от всяко произведение, което се разполага извън познатото.


Ако правилно разбирам Овехеро, жестоката литература е тази, която оказва съпротива на популярния вкус - и реално ни трансформира със своите неочаквани теми и похвати. Но забележете, тези книги изобщо не претендират, че са морални.


Жестоката литература днес е Литературата изобщо.


В книгата на Хосе Овехеро има превъзходни, макар и на места бъбриви страници. Днес се чудя защо имах задръжки спрямо нея. По-скоро примерите, които дадох с експромта на Аллос и с репликата на Анджей Вайда, са как едно произведение да стане още по-жестоко Или неподправено жестоко. Ако жестокостта се фалшифицира, тя става дидактика.


Защото жестокостта в литературата - такава, каквато я вижда Овехеро, а вече и моя милост - защитава не само "високата литература", но и човека. Прави го по-автономен и по-широк едновременно.


Доста ободряващо, нали?

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на blondofil
    blondofil
    Рейтинг: 3392 Неутрално

    Какво е Pape Satàn Aleppe?
    Слугите на Сатаната опапаха Алепу.

  2. 2 Профил на hushhush
    hushhush
    Рейтинг: 425 Неутрално

    Страхотен материал, преди време следях "Тоест", припомняте ми отново да се върна към текстовете им :)





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK