"Корнелия" на Емил Ценов (откъс)

Романът е трилър с исторически препратки към Древен Рим и балканската история.

© tsenovbooks.com

Романът е трилър с исторически препратки към Древен Рим и балканската история.



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Корнелия" с автор Емил Ценов.


"Корнелия" е втората книга (след "Боговете на града") на Емил Ценов - българин, който живее в Австрия, където работи и преподава маркетинг и стратегия на комуникацията. Той е завършил Американския университет в България. Има магистърски степени по английска филология от СУ "Св. Климент Охридски" и по бизнес администрация от INSEAD, Франция.


Емил Ценов

© Личен архив Емил Ценов

Емил Ценов




Сюжетът в "Корнелия" се завърта около гробницата на римската императрица Корнелия Супера, случайно открита от иманяри. Действието се развива между Благоевград и София и стига до Лондон, Базел и Ню Йорк. Историческите препратки към Древен Рим създават втора сюжетна линия, която дава още една перспектива.


Ценов преплита съдбите на университетски преподавател, студентка, мафиотски бос, американски милионер и английски колекционер. Романът е смесица от исторически трилър и психологическо фокусиране върху действията на хората в извънредни ситуации.


Из "Корнелия" от Емил Ценов


Глава I. Гробницата


Някои истории започват гръмко със съдбоносни събития, но началото на много повече е банално като счетоводен отчет. Тази конкретно започна с една псувня и злобно захвърлен на земята фас във ведър пролетен ден на две хиляди и дванадесета година след Христа.


- Твойта мамка аз! Пак ли нищо, бе?


Човекът, който се беше подал на нервите си по този начин, беше трийсетина-годишен, висок и слаб. Лицето му беше обветрено и с цвят на зряла маслина, резултат от комбинацията между пушене на два пакета евтини цигари на ден и на безбройните часове, прекарани в обръщане на пръст под палещото слънце.


- Какво става, Пламене? Пак ли фалшива тревога?


Гласът се чу откъм едно дърво наблизо. То се беше разлистило наскоро и предлагаше някаква защита от слънчевите лъчи, затова под него се бяха сбутали на сянка Виктор и Евгени от неговата иманярска дружинка.


Тримата работеха заедно близо десет години. Пламен знаеше, че с малко късмет човек може да намери съкровище и сам, но работата си беше изтощителна, често трябваше да се вдигат тежки неща, а и той нямаше лека кола. Освен това сам би се побъркал от скука през безкрайните часове на полето.
Трима души, от които единият да е шофьор, беше оптималният екип.


От повече нямаше смисъл, само щяха да се прескачат, а и щяха да изкарват по-малко пари. Въпреки че деляха печалбата поравно, другите двама го възприемаха за нещо като свой шеф, защото едва бяха избутали да завършат средното си образование, а и Пламен имаше вроден усет къде да търси.


За последното десетилетие тримата бяха намерили, изкопали и продали стотици монети, върхове на стрели, бронзови маслени лампи, статуетки и други антични предмети. Основната им цел обаче винаги си оставаха монетите, защото имаха сравнително ясна стойност и лесно се продаваха. Евгени караше ръждива "Лада Нива", която им беше почти набор, но се катереше пъргаво по хълмовете и не се плашеше от кал и прах.


С нея превозваха инструментите на занаята си и плячката. В момента бричката се напичаше, паркирана на открито до пътя, и Евгени с неохота стана, за да я премести на сянка под друго голямо дърво.


Пламен погледна Виктор и попита: "Сега какво правим?". Преваляше обяд и слънцето беше в зенита си. Ровеха вече почти пет часа из нивите на село Рилци, близо до Благоевград. Пролетното слънце беше почнало да става самоуверено и бързо изпаряваше влагата от земята в тънка мараня.


Обикновено започваха да копаят, когато почвата омекнеше през пролетта и тракторите я разораваха, за да обърнат земните пластове. Тази година обаче глобалното затопляне направи месец март необичайно мек и топлото време ги примами да излязат на терен. Освен това се нуждаеха и от парите, които някоя нова находка би им донесла, защото през зимата не работеха и бяха изхарчили почти всичките си спестявания.
За тяхно съжаление обаче се очертаваше сезонът да започне безрезултатно. За половин ден хамалогия бяха уловили три сигнала, но и трите се оказаха фалшиви. "Язък за времето и копането - помисли си Пламен, - отклонения, предизвика- ни от почвата, ще да са били".


Случваше се понякога, особено при силно киселинна пръст. Групата носеше два метални детектора - един американски "Гарет" и един самоделен. И два- та даваха подобни грешки. Пламен имаше достатъчно опит, за да различи сигнала, който металният детектор подаваше в слушалките. Можеше да определи дали пиукането идваше от голям или малък обект и дали въпросният обект е от метал с благороден произход като злато или сребро. Злато обаче изли- заше много, много рядко.


През 2004 година имаха късмета да извадят златен хиперперон на византийския император Йоан III Дука Ватаци в нива близо до град Гоце Делчев. Монетата беше банална, но им донесе заветните двеста долара, с които тогава си купиха "Гарет"-а втора ръка.


Пламен се замисли дали има смисъл да продължават да копаят. Денят не беше започнал добре, но суеверието у иманярите е силно и не му се искаше да започнат сезона с празни ръце. Погледна на юг, където се намираше Благоевград. Мерата на село Рилци се простираше върху голям и плосък хълм, извисяващ се на около километър и половина от Струма, или Стримон, както я бяха наричали древните, но Пламен не можеше да види притаилата се в долината река оттук.


Закриваха я покрити с вече раззеленили се гори възвишения, застанали като бодигардове до важна личност. Преди хилядолетия римляните построили голям военен лагер, за да охранява този важен път към Беломорието, и земята предлагаше щедри доказателства за това. Почвата на нивите, които сега се използваха предимно за отглеждане на тютюн, беше обилно примесена с червеникави римски тухли, остри парчета керамика и бял хоросан.


Затова мястото беше любимо на много иманяри, особено на начинаещите, и беше основно преровено. Въпреки това групата на Пламен често идваше тук, особено когато нямаха по-добри други идеи. Рилци беше съвсем близо до родния им Благоевград, а и площта на лагера беше толкова голяма, че винаги можеха да се надяват да изкопаят нещо.


Днес едва ли щяха да имат такъв късмет. Пламен бръкна в джоба на износеното си кожено яке и извади карта на околността. Беше армейска карта в мащаб 1:1000, която беше заменил срещу бутилка червено "Джони Уокър" с един бивш офицер от местното поделение преди няколко години. Прокара пръст по линията на склона, който водеше надолу на югозапад към речната долина, и попита:


- Там опитвали ли сме?


Виктор се забави с отговора си.


- Не мисля - каза той, докато се опитваше неуспешно да запали нова цигара. Най-накрая поизпразнената му запалка проработи. - Да вървим, нищо не пречи да пробваме.


Спуснаха се към основата на хълма, опитвайки се да след- ват вече поизмитите от дъжда, но все пак ясно видими следи от гуми на трактор. Знаеха от опит, че най-много монети се намират в горния слой почва, обърнат при оран. Назъбените следи ги отведоха до малка плоска издатина над земята, оградена от храсталаци. Издутината плавно се издигаше в продължение на двайсетина метра и стигаше до височина около метър, а после плавно се вливаше в основата на следващия хълм. Можеше и да е дело на човешка ръка, но беше далеч по-вероятно да е естествена част от релефа.


- Ще опитаме ли тук? - попита Пламен.


- Ммм, не знам, изглежда много далеч от местата, на които сме намирали нещо.


Пламен знаеше, че Виктор е прав. Шансовете за находка толкова далеч от основните сгради на лагера, чието местоположение им беше горе-долу ясно, бяха минимални. Нямаше голяма вероятност издутината да крие нещо, което да си заслужава копаенето. Можеше да се окаже и просто купчина боклук, натрупана от тракторите.


- Дай да опитаме - въздъхна той. - Ако не намерим нищо, ще отидем до кварталната кръчма и ще си поръчаме по едно. Дотогава ще е станало ракиено време.


Той надяна слушалките и включи металния детектор. Днес беше донесъл самоделния, който всъщност предпочиташе пред марковия. С момчетата бяха спорили безброй пъти за това, кой от двата уреда е по-добър. Пламен смяташе, че "Гарет"-а има предимство, ако търсиш нещо голямо, което се намира до тридесетина сантиметра под повърхността. Иначе по-евтиното устройство, купено за двеста лева и сглобено в мазето на някой способен инженер, беше по-близо до сърцето му.


Пламен задържа накрайника на детектора близо до повърхността и започна да обикаля площта, която предварително беше набелязал в съзнанието си. Правеше това с кръгообразни движения, опитвайки се да намали до минимум възможността да пропусне дори и един квадратен сантиметър. Движенията му приличаха на танца на индиански шаман, призоваващ небето да изпрати дъжд. След като изпълни този ритуал в продължение на няколко минути, Пламен изведнъж наостри уши. В слушалките долови силен сигнал, поредица от мощни, кратки пиукания.


"Мамка му, звучи като злато", каза си той и сърцето му избарабани, но въодушевлението му бързо се приземи с мисълта, че навярно е просто нов фалшив сигнал. Пиукането обаче си остана там, силно и повтарящо се. Пламен локализира източника му в точка близо до центъра на възвишението.


- Викторио - извика той, - донеси ми лопатата и търнокопа!


Онзи се ухили и дотича с инструментите. В началото Пламен взе лопатата и свали около тридесет сантиметра пръст. След това взе големия търнокоп и започна да копае. Още с първия замах удари нещо. Виктор надничаше развълнуван зад него.


- Това е стена - каза той. - Ами ако е гробница!?
Следващите удари разкриха къси римски тухли, скрепени с останките от циментообразно вещество. Пламен трябваше да вложи цялата си сила в следващите няколко замаха, докато накрая стената пропука и в нея се отвори дупка с размера на чинийка за десерт. Опита да види какво има вътре, но дупката беше малка, а и беше тъмно като в рог.


- Имаме ли фенер тук? - попита той.


- Мисля, че има един в колата, ще го донеса - потвърди Виктор и се затича към ладата.
Междувременно Пламен реши, че не му се чака, запали клечка кибрит и се опита да я провре в дупката. Клечката угасна почти веднага, но за този кратък миг му се стори, че нещо отвътре проблесна. След малко Виктор се върна и му подаде поочукан дълъг и тесен фенер.


- Евгени го няма - обясни той, - вероятно се е запилял да дреме някъде.


Пламен започна да увеличава дупката с острия край на търнокопа, докато размерът ѝ стана лакът широк. После внимателно провря фенерчето вътре. Процепът бе много тесен, но не посмя да го разшири повече, за да не подаде стената. Помещението беше кръгло, около 3 метра в диаметър и малко повече от половин метър на височина, със сводест таван, от който надничаше Пламен. В средата на кухината лежеше човешки скелет, поставен върху нещо, което някога може да е било дървена платформа, но сега представляваше само органичен отпадък.


Още от материала беше разпръснат около скелета, който изглеждаше почти на ръка разстояние. С времето таванът на гробницата се беше снишил почти до земята. Но друго привлече вниманието на Пламен - вътре в черепа той забеляза златна монета. Полираната ѝ повърхност отразяваше лъча светлина през носната кухина точно пред очите му. Веднага отдръпна фенерчето и посегна за монетата там, където я беше видял. Попипа черепа с ръка и внимателно го отмести встрани. Взе монетата в ръка, когато с върха на показалеца си усети нещо хлъзгаво и студено. Отдръпна се назад с отвращение, когато чу съскането. Виктор нетърпеливо се въртеше около него.


- Какво видя, има ли нещо там? - заекваше от вълнение той.


Лицето на Пламен беше побеляло като платно:


- Мисля, че вътре има змия.


Глава II. Змии


Виктор никак не харесваше змии. Всъщност се страхуваше от тях повече от всичко друго на света. Бяха попадали на много такива влечуги с различен цвят и големина по време на работата си на открито и всеки път той бягаше от тях с нетипична за стоте си килограма скорост, независимо дали беше видял пепелянка или безобиден смок. Ако беше малко по-образован, щеше да знае, че състоянието му се нарича офидиофобия.


Виктор обаче не владееше такива сложни думи и единственото, което му се искаше, беше да стои далеч от тези опасни и гнусни създания. Затова при думите на Пламен той подскочи назад с грацията на балетист от Болшой театър и се отдръпна на безопасно разстояние от дупката.


- Отровна ли е? - запита задъхан той. Пламен го погледна учудено и отвърна:


- Че аз откъде да знам, бе? Не я видях. Само я докоснах и чух проклетото нещо. Ще надникна пак.


Той се наведе на около педя от дупката и се опита да освети мястото от различен ъгъл спрямо предишния опит. Първото, което видя, беше гнездо на поне три змии, тъмни и с типична зигзаговидна окраска по гърба. Те се бяха оплели една в друга и бавно движеха телата си. Явно при работата с търнокопа ги бе събудил от зимния им сън в удобната дупка, която бяха избрали за жилище. Пламен се опита отново да смени ъгъла, под който надничаше, но не видя нищо друго освен скелета.


Леко измести лъча на фенера и забеляза, че змийският възел е необикновено голям. Очевидно влечугите се бяха увили около някакъв предмет. Вгледа се внимателно няколко мига и успя да зърне съд, около който съскащата общност пребиваваше. Той се изправи и тръгна обратно към приятеля си, пъхайки ръка в джоба, като да търси цигари. Виктор въобще не забеляза как Пламен пусна монетата в джоба си.


- Кофти - каза Пламен, - вътре е цяло змийско гнездо.


- Мамичката им - сърдечно изрази мнението си за змиите Виктор.


- Успя ли да видиш какво има вътре?


Пламен помисли внимателно, преди да отговори.


- Беше тъмно, но успях да видя някакви грънци. Мисля, че са безполезни. Вероятно тук е било някакъв склад към лагера, но сега всичко е опоскано. Може да отидеш и да потърсиш, ако искаш. Може да има нещо ценно, което не съм забелязал.


Само при мисълта за близост със змиите Виктор направи пирует в посока на колата.


- Стига ни за днеска. Може да минем пак по-късно през седмицата.


Решиха за всеки случай да прикрият следите си, преди да тръгнат. Пламен изкорени няколко храста на двайсетина метра оттам и ги намести в дупката, след което отъпка земята наоколо и прибра инструментите. Стигнаха до колата след 5 минути. Евгени се беше облегнал на капака и се препичаше на слънцето.


- Какво става, другари - попита той, - намерихте ли нещо?


- Освен ако не броиш едно змийско гнездо - нищо. Айде, да изчезваме.


След по-малко от половин час Пламен влезе в малкия си апартамент в предградията на Благоевград. Живееше в квартал "Струмско" в един от безбройните панелни блокове, построени по времето на "зрелия социализъм", за да приютят множеството преселници от селата.


Такива бяха и родителите му - баща му беше родом от Петричко, а майка му от едно село близо до границата с Югославия. И двамата бяха с основно образование, затова, когато Пламен завърши Механотехникума в града, бяха много горди. За съжаление това се случи точно през 1996-а година, когато България беше влязла в най- голямата си икономическа криза и работа просто нямаше.


По-големият му брат намери решение, емигрирайки в Канада, но Пламен виждаше това като последен възможен изход. Искаше да остане в града, в който се бе родил, дори и да живее в София, не му допадаше като идея. Освен това не искаше да бъде в тежест на родителите си, които и без това едва свързваха двата края. От друга страна не му се и работеше за жълти стотинки, а и не беше в природата му да бъде нечий подчинен. Иманярството се оказа естествено, макар и не дотам легално решение за това, как да подреди живота си.


Пламен нямаше постоянна приятелка и жилището му беше типичната ергенска бърлога, но за по-добро в момента не можеше да си мечтае. Разбира се, първото, което направи, беше да разгледа монетата. За целта се наложи да разчисти кухненската маса от натрупаните там съдове и хранителни продукти. Постави монетата върху парче плат, извади лупа от джоба си и я огледа на светлината на мощната настолна лампа с огъваща се дръжка. Надяваше се да не се е надраскала по време на пътуването, но за щастие повърхността лъщеше, сякаш монетата е била отсечена вчера, и по нея нямаше и най- малка следа от повреди.


Ликът на аверса беше на гледаща надясно жена с коса, оформена в сложна вълниста прическа и придържана от някакъв вид малка корона или диадема. Под ухото ѝ се спускаше немирен кичур коса, а шията ѝ изчезваше в дипли от сложна дреха, които образуваха полумесец за основа на композицията. Лицето ѝ не беше много красиво, но спокойно и с по римски симетрични черти. Надписът гласеше само G CORNEL SVPERA AVG.


От реверса гледаше богинята Веста, девствената богиня на семейството и дома. Тя държеше в едната си ръка нещо като венец, а в другата скиптър. Монетата определено беше ауреус, а Пламен дори смътно си спомняше, че е попадал на името Корнелия Супера. Той извади каталога за римски монети от Дейвид Сиър. Разлисти страниците, но след няколкоминутно безуспешно търсене се наложи да отвори азбучния указател. За щастие поназнайваше малко английски покрай многото гледане на каталози и филми.


- Я сега - промърмори на глас той. - Корнелия Супера, 253 сл. Хр. Въпреки че е напълно непозната за историята, по принцип се приема, че тя е била съпругата на император Емилиан. Пламен се почеса замислено по носа. В каталога се споменаваше само за една монета на Корнелия Супера и тя беше сребърен антониниан, оценен на зашеметяващите за написана преди повече от четвърт век книга пет хиляди британски паунда.


Това беше десет пъти повече от оценката на стандартен денарий на император Август и поне петдесетина пъти повече от обикновените сребърни монети от средата на трети век. В каталога не се казваше нищо за ауреус, а се предполагаше, че това е най-компетентният източник за римски монети.


Пламен бръкна в купчината книги до леглото и извади дузина аукционни книги, някои отпреди повече от десет години. Потърси в търговете от Горни и Ланц в Мюнхен, Раух във Виена и дори в тези на Класическата нумизматична група в Ню Йорк. Все едно такава монета не съществуваше, не можеше да я намери описана никъде. Докато връщаше книжките обратно на рафта, ръцете му се разтрепериха, а сърцето му заби лудо. Ако, както му беше известно, обикновен ауреус от този период в подобно качество обикновено се продава за три или четири хиляди евро, то колко ли струва такъв, който дори не съществува в каталозите? Пет хиляди? Десет хиляди?? Повече от това???


Във всеки случай изглеждаше като дългоочакваното избавление от беднотията, в която живееше. Дори не си помисли за Виктор или Евгени. Както казва красноречивата българска поговорка:


"Кьорав карти не играе!". Едно нещо обаче разбираше ясно - монетата беше твърде голям залък за неговата уста. Нямаше нито връзките, нито възможностите, за да продаде сам такава рядкост.


Докато се изкъпе и си свари едно шварц кафе, беше решил какво да направи. Вдигна старичкия си телефон "Самсунг" и набра предварително запомнен номер.


- Здрасти, Алекс, Пламен е. Искам да говоря с теб спешно!


Кога и къде може да се видим?


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Депутат 241
    Депутат 241
    Рейтинг: 4152 Весело

    Аз си мислех, че този роман е за Курнела Нинова, пък той бил за Божков и иманярите му...

    “Комунизмът е философия на провала, вяра в невежеството, евангелие на завистта.” сър Уинстън Чърчил
  2. 2 Профил на Корки
    Корки
    Рейтинг: 2617 Неутрално

    Напомня ми стилът на Артър Хейли, с педантично изпипване на детайлите.

    Свободата е възможноста сам да си наложиш дисциплина, преди да са ти я наложили други.
  3. 3 Профил на elitsa71
    elitsa71
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Книгата далеч не е за иманярите и няма нищо общо с Божков. Действието е динамино, интересно с много психологически моменти. Романът се чете бързо и от него се научват много неща за Древен Рим, за хората и съвременна България. Силно препоръчвам.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK