По буквите: Ишигуро, Кунев, Тагор

"Блед пейзаж с хълмове", "Голата истина. Публицистика 1945–1947" и "Духът на Япония. Изгубени птици" са новите литературни предложения на Марин Бодаков.

© "Тоест"

"Блед пейзаж с хълмове", "Голата истина. Публицистика 1945–1947" и "Духът на Япония. Изгубени птици" са новите литературни предложения на Марин Бодаков.



Текстът е препубликуван от "Тоест".


"Блед пейзаж с хълмове" от Казуо Ишигуро


Превод от английски Владимир Молев, София: изд. "Лабиринт", 2020




Представям си го като младеж след занятия по творческо писане, на които е работил с Малкълм Брадбъри или Анджела Картър. Все пак Казуо Ишигуро е първият носител на Нобеловата награда за литература, следвал в университета именно творческо писане, а не друго. Представям си ръката му върху китарата, все още дългите коси И какъв дар на съдбата е да получиш най-голямото възможно литературно отличие година след Боб Дилън, твоя младежки идол.


Блед пейзаж с хълмове
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Към творчеството на Ишигуро винаги, още от "Остатъкът от деня", ме е притегляла именно тишината. Особена тишина, ту стегната, ту разсеяна, но винаги спретната и дисциплинирана. Може би свенлива японска тишина в куриозно прецизното му английско слово. Не се учудих, когато разбрах, че пише текстове за песните на любимата ми джаз певица Стейси Кент, която също предпочита да пее страшно тихо. За работата си с Ишигуро тя беше ми разказала:


"Виждаше моята героиня като своя пътешественичка, която се рее из света, без да принадлежи никъде, разговаря със себе си, опитва се да си изясни нещата. Казах му, че неговите творби, дори когато са най-болезнени и тъжни, винаги са ми оставяли едно малко прозорче надежда."


Като Стейси Кент ли е героинята му Ники от "Блед пейзаж с хълмове", първия роман на Ишигуро, един от двата му японски романа. По-скоро да. Но още повече описаното от певицата препраща към Сачико. С Ники се срещаме в провинциална Англия. Със Сачико - десетилетия по-рано, в покрайнините на Нагасаки. И двете са загадъчни млади жени, тревожни, убегливи, едновременно искащи да споделят и да мълчат И двете се повтарят като шарка в съзнанието на Ецуко, майката на Ники и някогашна приятелка на Сачико.


Може би това повторение я лекува частично от самотата. Нищо в живота ѝ не е категорично, нищо в живота не е категорично. Критиците са прави да виждат клопките на паметта в преживяванията на Ецуко. Въображението на паметта. И тишината в самоубийството на другата ѝ дъщеря, която не е излизала цели седмици от стаята си. В романа не се случва нищо особено. Не знаем огромни парчета от историята и никога няма да ги узнаем.


Това е и роман за майки и дъщери. Дъщери, които почти не се грижат за своите майки. Майки, които почти не се грижат за своите дъщери. И въпреки това взаимозависимостта е огромна, смазваща. А близостта пътува от мълчанието към тишината.


Стейси Кент казва, че с работата си Иш, както го наричат приятелите му, "непрекъснато напомня, че животът е пълен с всевъзможни неочаквани случки, които чакат зад ъгъла - никога не знаем кога ще срещнем човек, който ще промени живота ни". Аз ще бъда груб и ще кажа: човек или бомбардировка Защото всичко се случва в Нагасаки.


След вестта за Нобеловата награда Робърт Маккръм, първият редактор на Ишигуро, казва пред "Гардиън": "Иш обаче винаги е бил труден за класифициране автор. Като човек той e внимателен, наблюдателен и сдържан, откликващ на нюансите на всяка ситуация. Не се оплаква - нито заради личните си неволи, нито поради тегобите на писането. Като цяло сякаш е представител на някаква рядка порода - артист без голямо его, верен на своите дълбоки убеждения."


Нищо не е съвсем ясно. Един британец в Япония. Един японец в Англия. Един много тих майстор.


"Голата истина. Публицистика 1945-1947" от Трифон Кунев


Съставител Пламен Дойнов, София: Департамент "Нова българистика" на НБУ & изд. "Кралица Маб", 2020


Когато през 1946 г. Трифон Кунев (1880-1954) публикува "Ситни-дребни като камилчета", той придружава вече популярните си журналистически текстове с увод, чието последно изречение гласи: "Тази книга е принос към борбата на българския народ за свобода и документ за съпротивителното движение в сегашна България." С разредка е написана думата "свобода". При това няколко пъти на една-единствена страничка.


И действително, знаем от Ноам Чомски, че социализмът, държавният социализъм, има проблем със свободата. Още повече че в случая безспорният антифашист Трифон Кунев има предвид свободните избори, а в развъдника на българския социализъм - Отечествения фронт, едни животни са по-равни от другите Кои? Комунистите са по-равни.


За беда обаче враговете на Трифон Кунев имат проблем с друга дума - и тя е "съпротивителното", съпротивителното движение. На 14 ноември 1947 г. при последната си дума пред Софийския областен съд Трифон Кунев казва, че с предговора си към "Ситни-дребни като камилчета" е искал да направи психологически етюд на думата: "То е едно увлечение на перото и съжалявам за това. Аз съм искал да пиша не "съпротивително движение", а "съпротивителна природа". И най-опитният човек, който се плъзга на кънки, пада."


Да, ледът на Студената война вече се появява. Светът се заскрежава. Сред последните живи медийни места са зеленото "Земеделско знаме", "Свободен народ"


Прочее, пред съда Трифон Кунев е принуден да уточни и чудесния израз "ръбест индивидуализъм" от същия този предговор. Той, видите ли, търсел сравнение с българския инат, заради който сме неспособни на стадни настроения.


Тези отмятания са съкрушителни, но по същество нямат никакво значение. И нямаме никакво право да съдим Трифон Кунев и ние. Особено след побоя, след ареста в Централния софийски затвор. Нали точно заради израза "съпротивително движение" поетът символист и земеделски опозиционен публицист е осъден на пет години затвор. "Защото - гласи присъдата - вдъхновявал и одобрявал създаването на съпротивително движение в страната с цел събарянето, подравянето и отслабването на установената власт в държавата по насилствен начин"


Нима точно това не следва да прави един истински журналист, когато пред очите му една партия се опитва да плени една държава Но ако за Трифон Кунев иде реч за гражданско верую, за други присъдата над писателя е ефект от лична неприязън. И тук стигаме до Георги Димитров.


През 1945 г. в бр. 78 на "Народно земеделско знаме" Трифон Кунев пита "Какво се влачи след опозицията?":


"Господин Георги Димитров, дългоочакваният гост от белокаменна Москва, разказва своите първи впечатления от печатните органи на опозицията. И веднага отсича в първата си реч:


- Четох опозиционните вестници, щом слязох от аероплана. Прочетох и зеленото "Земеделско знаме", и "Свободен народ". Не ми се харесаха - много си е разпасала пояса опозицията.


Не би трябвало да се усъмним в добросъвестността на именития политически водач на РП (к) и никак не се съмняваме, че той е видял със собствените си очи, че се влачи нещо след опозицията, тоест три четвърти от българския народ.


Той нарича това пояс.


Дължим обаче една малка поправка на другаря Г. Димитров: това, което той е видял да се влачи, не е разпасан пояс, а червата на българската свобода.


Кой я удари с нож в корема - за това друг път."


Ударите в корема, разбира се, са от Гочоолу и Дочоолу, от бай Ганьо и неговите потомци, които, изрично назовани, прекосяват публицистиката на Трифон Кунев. И после се чудим откъде се е появил целият сегашен елит на България


След това антрефиле вождът и учителят на българския народ Георги Димитров, разбира се, ще заяви, че такива като Трифон Кунев "трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни".


Питал съм баща си, който е слушал като дете цяла нощ грозния звук от разстрелите след т.нар. Народен съд, защо никой не е реагирал, защо никой не се е съпротивявал Много нахално от моя страна. Татко твърдеше, че никой не е смятал, че това, което се случва, е изобщо възможно. Че е било в разрез с принципа на реалността.


А ето че един поет и публицист, Трифон Кунев, е реагирал - и яката си изпаща. В тези мътни и тъмни времена думите още са тежали. Заради буквално две думи един човек е губил свободата си. Идеалите на едни са затваряли подло устата на друг. Но истината винаги възкръсва, гола, объркваща - въпреки всички убийствени идеали.


(А тези, които искат да научат още за творческите и политическите перипетии на Трифон Кунев, може да посегнат и към "Поезия, сатира, опозиция: Трифон Кунев", издание на "Кралица Маб" и Департамента по нова българистика на НБУ. Книгата съдържа текстове, представени на конференцията "140 години Трифон Кунев" през февруари 2020 г.)


"Духът на Япония. Изгубени птици" от Рабиндранат Тагор


Превод Станимир Йотов, София: изд. "Пергамент Прес", 2020


Преди 94 години, на 17 и 18 ноември 1926 г., Рабиндранат Тагор посещава София и произнася две беседи в зданието на днешния Музикален театър. Първият неевропейски Нобелов лауреат за литература (1913) вече е бил в Атина, Букурещ и Белград, за да търси средства за просъществуването на своето училище в Шантиникетан, където на теферич учители и ученици беседват свободно върху бенгалската и световната литературна традиция, върху математиката и природното знание. У нас Тагор е придружаван от Димо Казасов, по това време председател на Съюза на българските журналисти, но и участник в Деветоюнския преврат три години по-рано. И изобщо, хроничен участник в преврати.


Духът на Япония. Изгубени птици
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Свидетелствата сочат, че в София Рабиндранат Тагор е посрещнат от 10-хилядно множество - и любезно заявява: "В този момент се чувствам българин." По това време бенгалският гений е добре познат в България. Неговата прочута поема "Гитанджали" е преведена у нас от Методи Вечеров през 1920 г., от Сава Чукалов - през 1927 г.; днес най-популярен е изисканият превод на проф. Александър Шурбанов.


Рабиндранат Тагор доста пътува. Между 1878 г. и 1932 г. той обикаля петте континента. За съжаление, не ми е известна отчетлива българска следа в творчеството му - за разлика от следата на Япония и на Русия например. В Япония Тагор ще отиде през 1927 г., но той вече веднъж е бил там - още през 1916 г., когато произнася и лекцията, дала повод за моите скромни бележки. "Духът на Япония" е слово пред студентите от частните колежи в Токио. И ако в София един ден Тагор ще бъде българин, то в японската столица той ще заяви: "Аз съм пътувал в много страни и съм срещал всякакви хора, но никога по време на моите пътешествия не съм чувствал присъствието на човешкото толкова отчетливо, колкото в тази страна. В други велики страни знаците на човешката власт приемат застрашителни размери"


В Япония Тагор е повече човек.


С какво Япония привлича Тагор - и с какво Европа, да, нашата Европа, го отблъсква?


В Япония няма демонстрация на власт и богатство, а сдържаност и изящество в обноските. Има съчувствие. Има хармония с природата. Докато Европа "като че ли чувства най-вече конфликта на нещата във вселената, който може да бъде овладян само чрез завоевание. Затова тя винаги е готова да се бие и по-голямата част от вниманието ѝ е насочена към организация на силите". И поради експанзията на все по-повърхностната Европа Рабиндранат Тагор усеща своята Япония, страната на сдържаната красота, застрашена. Поетът е загрижен за ставащото там под знамената на търговията, политиката и патриотизма, на арогантните домогвания до личната полза и изгода Европа не е само лоша, но не и само добра А отварянето на Япония към западните технологии предизвиква безпокойството на непрактичния автор.


Столетие по-късно Европа вече е музей.


През лятото на 1916 г. Япония до такава степен обсебва въображението на Рабиндранат Тагор, че той написва "Изгубени птици. Мисли и фрагменти в духа на хайку". Това, разбира се, са дихания на голям учител.


Ето плахи отронки от творбата:


"Аз ти благодаря, че не съм едно от колелата на властта, а съм едно с живите създания, които биват смазвани от тях."


"Великото върви с малкото без страх.
Средното се държи настрана."


"Малките неща са онези, които оставям на обичаните от мен хора - големите са за всички."


"Реката на истината тече по нейните ръкави от грешки."


"Ние живеем в този свят, когато го обичаме."


Светът днес е още по-настръхнал. Дали покоят и величието на покритите с борове крайбрежни хълмове на Йокохама не са останали само в стиховете на Тагор Пиша последното изречение, след като почти две десетилетия съм гледал от кабинета си в университета шумните афиши на софийския Музикален театър, но заради изолацията не мога да стигна дотам.


Виждам обаче как Тагор влиза в театъра.

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1056 Неутрално

    “ Нищо не е съвсем ясно. Един британец в Япония. Един японец в Англия. Един много тих майстор.”
    ——
    Оригиналчене. Нищо “британско”, каквото и да означава това, не съм видяла в книгите му. Японец и МАЙСТОР без съмнение. Закопания гигант е една от най-хубавите книги написани от който и да било

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  2. 2 Профил на The Shadow
    The Shadow
    Рейтинг: 1331 Неутрално

    Тази на Трифон Кунев задължително ще се вземе.
    Един велик свободен българин, който червените кхмери се постараха да бъде забравен.

    “In a world of 7 billion people, we, 500 million Europeans, will have to stick together, or European prosperity and values will both go down the drain” A.Merkel




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK