© "Колибри"
Сборникът "Звуци и други истории" повлича читателя към едно дълго пътешествие по петолинието на красивото, имагинерното и носталгичното.
Текстът е препубликуван от "Артакция".
Владимир Набоков - един от най-големите писатели на XX век, доказва с произведения като "Вълшебникът", "Лолита", "Смях в тъмното" и "Покана за екзекуция", че освен голям ерудит, е и истински вълшебник на писаното слово. Защото текстовете му се леят като музиката, понякога забързано и силно, понякога по-тихо и спокойно, но винаги ярко, детайлно, стряскащо прямо и болезнено истинско.
Разказите на Набоков, като музиката, могат да са решителни, тъжни, закачливи и нежни, да променят характера си, да изненадват. Особено тези, грижливо събрани в посмъртната селекция от разкази "Звуци и други истории" - издадени от издателство "Колибри" (превод на български - Мария Хаджиева).
Синът на автора - Дмитри Набоков, с много внимание към текста, към детайла, към случайността и съзерцанието, "разказва" една история, събрана от пъстрите парчета от текстове на баща си. Те са написани в периода между 1923 и 1940 г., а синът ги превежда от руски на английски език.
Това, което впечатлява в това малко ценно томче, е как музикалната тема преминава през него с финес, като плавно и носталгично се вплита между думите. А музикалният слух на "душата разбира всичко и знае всичко", както казва и самият Набоков. Душата, погълната от любовта към изкуството, се изправя очи в очи с "великолепния товар на времето" чрез писането, четенето и препрочитането.
За да може чрез последния разказ "Кръг" (1934 г.) да направи препратка към първия - "Звуци" (1923 г.), да затвори кръга на тази съвкупност от житейски мелодии. И целият сборник да ни повлече към едно дълго пътешествие по петолинието на красивото, имагинерното и носталгичното. И да ни срещне с миналото "с тъга, още недостатъчно изследвана" по пътя на измамното щастие.
В текстовете на Набоков липсва линеарност, хронологична последователност на повествованието, в тях се връщаме към спомена, вървим по стъпките на илюзорното, забравеното, изгубеното завинаги. Затова и началото на "Кръг" - финалния акорд в сборника разкази, започва с "второ: защото в него се завихри бесен копнеж", за да усетим липсата на контекст, на предистория, на малки фрагменти от цялото.
За да се опитаме да се опрем върху избледнелите връзки на времето, да усетим болезността на преходното, на тленното. Защото, както загатват и "Завръщането на Чорб", и "Катастрофата", и "Приказка", смъртта е едно ново начало, а реалността и фантазията се сплитат, за да затворят кръга.
Фигурата на кръга и кръговото се появят на различни нива в "Звуци и други истории", задават началото с клавишите на пианото, стигат до фаталното, но и приказно число 13, където сблъсъкът със Смъртта, в образа на госпожа с изискани черни ръкавици, ни връща в началото. За да ни поведе на още едно (или продължение на същото) пътешествие, което започва там, където и ще свърши, защото кръгът няма нито начало, нито край. Той е безкрай.
Едно пътешествие, което е витиевато, безспирно, безнадеждно. То продължава много след смъртта, защото "няма нищо по-сладко от затихваща музика". Независимо от пропуснатите моменти, отнетите мигове и изгубените музи. Винаги липсва една част от историята, тъй като преди "второ" трябва да открием първото - в ролята на читатели, на автори, а защо не и на съ-автори. И както казва Инокентий, един от героите на Набоков в книгата с разкази: "нищо, нищо не се губи, в паметта се натрупват съкровища, растат скрити складове сред тъма и прахоляк - и ето че някой минаващ пътьом иска от библиотекаря книга, която не е давана от двадесет години".
