"Пламъци по сцената" на Димитър Стайков (откъс)

Книгоиздателска къща "Труд"

Книгоиздателска къща "Труд"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Пламъци по сцената" с автор Димитър Стайков, предоставен от Книгоиздателска къща "Труд".


Животът и кариерата на блестящия Деян Донков ще представи Книгоиздателска къща "Труд" в нова книга "Пламъци по сцената" от Димитър Стайков.
Актьорът е любимец на мнозина със своята експресивност, с таланта и многообразието на персонажи, които може да играе.


Забравен факт е, че на церемонията в театър "Българска армия" за награждаването със статуетките "Аскеер" през 2011 г. актьорът, назоваван от приятели и колеги Динката, внезапно сграбчва с две ръце бялата си тишъртка и я разкъсва, оголвайки мускулестото си тяло. На фланелката е написано "Звездите се раждат, не се правят".




Актьорът хвърля парчетата плат към зрителите и както се разбира по-късно, предава разкъсаната фланелка на майката на първия си син, актрисата Анастасия Ингилизова, която знаела, че в този момент момчето гледа церемонията на тв екрана. Динката оставя завет на сина си Деян-младши. Звездите не се раждат, а се създават с много труд, плам и интуиция.


Журналистите и зрителите харесват тази негова огненост в играта на сцената. В ролята на Дон Жуан е обзет от демони; магнетична харизматичност и енергия отличават партньорството му на Снежина Петрова в "Г-ца Юлия"; раздаващ се до дъното на душата си в името на свободната от забрани и условности личност е неговият Макмърфи в "Полет над кукувиче гнездо"; в "Калигула" назовават играта му изпробване на границите, неистовост и граничност на сцената.


Деян Донков заслужено е първият носител на наградата за ярко постижение в театралното изкуство на фондация "Проф. Крикор Азарян", връчена му на 15 март 2018 г. по време на емоционално тържество по повод 84-годишнината от рождението на проф. Крикор Азарян на сцената на Театър "Азарян" в НДК.


В книгата, разбира се, има и много любопитна информация за семейството му, за отношенията с Радина Кърджилова, за любовта му към синовете му.


А авторът специално за "24 часа" казва: "Това не е биографична книга, а наратив на усещанията и познанията на един театрален критик и журналист за актьор - явление в българския театър в края на ХХ и началото на ХХІ век. Това е книга за живота и актьорството на Деян Донков като спектакъл."


Пламъци по сцената. Живот и изкуство на Деян Донков
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Пламъци по сцената" на Димитър Стайков


ЧАСТ ПЕТНАЙСЕТА
"КАЛИГУЛА". РАЖДАНЕТО НА ДИКТАТОРА


През 2017 г. Динката прави роля, която може да се каже, че е на десетилетието - римския император Калигула от пиесата на Албер Камю. Преди старта на репетициите на "Калигула" режисьорката Диана Добрева инициира пресконференция в Народния театър (2.05.2017), на която присъстват актьорите от спектакъла, както и автора на текстовата преработка Александър Секулов.


Запис на пресконференцията в блога на Гергана Пирозова:
Диана Добрева обяснява причината да се заеме с пиесата на Камю с факта, че като човек, завършил френска филология, от много години има силен интерес към този драматург и философ.


Диана Добрева: Мисля, че точно във времето, в което живеем, особено заради последните събития, чисто в политически план, темата за диктатурата е нещо, което мен много силно ме вълнува. И по-скоро - необходимостта на народите да живеят в състояние на диктатура. Откъде произлиза това? Каква е самата природа на диктатора. Как се ражда един диктатор и какви са основанията му да стане такъв. Мисля, че текстът на Камю е изключително актуален, независимо, че навремето той е бил отправен и насочен към фашизма по някакъв начин. Сега още повече, и е абсолютно необяснимо как отново и отново, и отново, независимо от всички цивилизационни процеси, се връща необходимостта да се живее в диктатура. И, разбира се, в случая с Калигула за нас е много интересна каква всъщност е самата природа на диктатора, как той става такъв и как умира.


Александър Секулов: Има нещо, което Хегел нарича "дух на времето", и в този смисъл историческото време, в което живеем, и духът на драматургичния текст удивително съвпадат. И ако премиерата на този текст е била през 1945 г. и е била рефлекс към вече миналия фашизъм, то сега е предсказание за идващия такъв. А това, което на мен лично ми е интересно в този текст - и ще се радвам да бъде интересно и на зрителите, е изследването на поетичната, артистичната страна на диктаторите. Как поетите стават съвършени диктатори.
Запитана дали спектакълът "Калигула" на Явор Гърдев във Варненския театър ще бъде по някакъв начин отправна точка, от която да се отдалечи, Добрева отговаря, че не го е гледала. Следващият въпрос е дали спектакълът ще има отношение към българския контекст.


Диана Добрева: Аз се надявам да е така, защото този спектакъл ще се играе в България и трябва да се гледа от хората, които живеят в тази страна. Няма как това да се подмине, според мен. Надявам се да е така. [...] В крайна сметка Камю не се занимава толкова с историята на римския император, а изключително много се занимава с един образован човек, човек поет, който заради своя идея решава да преобърне цялото мироздание, да промени света, да направи света... да го сътвори извън всякакви закони, наложени в този момент. Така че в същината си това е един човешки проблем, не е проблем на някаква националност.


Въпрос към Деян Донков защо е приел проекта.
Деян Донков: Този текст на Камю ме възбужда заради категорията "зло". В драматургията се посочва кое е зло. А при Калигула видях, че това не е така. Той не приема злото за зло и обръща с хастара наопаки категории като "добро" и "зло". Къде се корени това отношение? Още от детството ли е имал среща със злото? И наистина, днес в световен план няколко тикви управляват. За България, например, аз отдавна си мисля, че сме по-космополитни и това трябва да е едно конвертируемо представление и да не е насочено към нашия български контекст, а въобще към световния. Все пак това е по-интересно. Другото, което ми е интересно, е, че всеки един диктатор винаги се е самообожествявал - знаете за румънския диктатор Чаушеску. Самите диктатори до последния момент не вярват, че ще им се случи смъртта; те са спрели да се чувстват като хора. Те казват: "Аз съм Бог". Ето това е много интересно - как решаваш, че си Бог. Занимават ме най-сериозните човешки въпроси в "Калигула". Къде се корени злото?"
...В същината си голяма част от диктаторите са много големи романтици. Така че и това е много интересно да се проследи.


Деян Донков: Калигула казва: "Аз се възхищавам от собственото си безразличие", защото - дори и пред него да екзекутират хора - той казва: "Възхищавам се, че нищо не ми трепва". Ето това е много интересно.
Деян споделя, че е гледал филма "Калигула" с Малкълм Макдауъл още когато бил в 6-и клас. Децата от Видин са били облагодетелствани, защото са гледали сръбската телевизия - филмови маратони от 60 часа филми без реклами. Така е гледал впечатляващи продукции, за които едва по-късно е разбрал, че са класика в това изкуство. И допълва: Всъщност това се случва малко след Христа и за мен е много интересно как Калигула мрази Бог и мрази хората през Бог и Бог през хората.


Дългото мълчание, както е указано в записа след тези думи на Динката, показва, че темата за Бог, основна за Динката, е извън интересите и компетентността на съвременните му театрали.


Отзиви за постановката
Валентин Славеев в сайта въпреки.com: "В постановката наблюдаваме появата на злото, лудостта, опиянението от властта, случващото се след постигането на свободата. Но важният мотив, непрестанно преследващ пиесата, а и спектакъла, е по отношение на логиката на Калигула: той поставя в опозиция любовта и живота, като неговото "умопомрачение" не привижда щастието нито в любовта, нито в самото живеене. Пиесата на Камю е поставена за първи път през 1945 г. в парижкия театър "Хебертот" (Hébertot) с режисьор Paul Oettly.


Самият текст разглежда познатата императорска личност непосредствено след смъртта на неговата сестра Друзила. Тази гранична ситуация поставя във философията на Калигула значителни промени. Така нареченото "полудяване" сякаш рестартира неговото възприятие за света, такова каквото ни го показва Добрева. Той поставя нова логика в рационалния си апарат. Новата система за света започва своето изграждане на базата на старото познание, но с нови умозаключения. Констатациите се правят на принципа на предпоставки от този вид: "ако парите имат толкова голямо значение, то тогава човешкият живот няма никакво".


Централен момент в спектакъла се оказва и отчаянието, което "не е болест на душата, както мислят всички". Камю го измерва и чрез физическата болка. Истината или познанието за света е невъзможната и несъществуваща книга, до която (по всичко личи) Калигула се е докоснал след една от граничните ситуации в живота си - отчаянието от загубата на своята сестра, обичана всячески (не се показва в спектакъла). Просветлението, което Императорът претърпява, изчезнал за Империята за дни, е и истината, която човешкото същество е неспособно да обеме. Знанието за света вероятно не води до живот в истината.


Макар и това да изглежда като най-безкористната цел, бремето на познанието и загубата на нещо обичано в случая на Калигула е действието на времето, което отприщва копнежа по невъзможното, имащ за свой придружител лудостта. Живеенето в истината, обаче, е живот във възможното. Всичко онова, което Калигула може да направи - от това да дари с щастие някого, до това да отнеме най-ценното му. Краткостта на човешкия живот, в логиката на Калигула, се нуждае от истината.


Калигула започва своя постижим експеримент между "възможното" и "невъзможното". Освен в императорската лудост, Добрева акцентира и върху самообожествената природа. Преплитането между символите се развива на етап, преди който зрителите вече са наблюдавали слизането на Деян Донков от римския Пантеон (почти статична сценография на Нина Пашова). Сценографията е разделена на три мислени нива: купола на римския Пантеон, божественото у Калигула - високото, което може да бъде мислено като мястото, в което се намира постигането на невъзможното; второто ниво е сцената, върху която намираме абсурда в света на Римската империя - възможното; и третото ниво - публиката, където Деян Донков осъществява актьорската си игра, императорски наблюдаващ действителността.


Добрева интерпретира Камю (превод Александър Секулов, Диана Добрева), като отваря и затваря спектакъла, сякаш по многопластова дефиниция. Калигула слиза от Пантеона, където и се връща в края на постановката. Това от една страна. От друга - режисьорското решение да акцентира няколко пъти върху различни причини за лудостта на Калигула, подплатява със съответни психологически наслагвания: разглеждането на щастието като многоъгълен обект, който не се задейства от любовта, а от убиването; любовта не е достатъчна за живота, тъй като той зависи от държавната хазна; търсенето на невъзможното в действителния свят; отнемане на щастието от другите, с цел доказване на изпълнение на възможното и т.н.


Деян Донков е непоклатим в изпълнението на сложния си образ. От появата му по "божествената" стълба (сценографско решение), през всички физически и психически състояния, които е побрал в себе си, до разгръщането на постоянна полулудост - полулогична гениалност. Донков смело изгражда образа на невъзможното, описващ го като безсмъртието, щастието и луната. Последната, от които е убеден, че иска. Желанието за нейното притежание е поставено от Камю като новия фундаментален блян. В пиесата той откроява този момент като опит за равнопоставяне на битовото и имагинерното.


Това е мигът, в който - като Калигула - можем да мислим сложността на една личност сама по себе си. Личност, която отхвърля молба за физическата му почивка, като никога повече възможен акт. Единственият аргумент за това гласи, че ако Калигула се отдаде на почивка, то никой не би му осигурил луната - "Спането или будуването нямат никакво значение, ако нямам влияние над посоката, в която е поел светът". Цитатът илюстрира в цялост аспектите на невъзможното - божественото у смъртния император, лудостта, неконтролируемите му желания по трансформация на света и бляна по луната.


Специфичните за Добрева "внушителни" сцени присъстват и тук. Те биват изградени, подобно в "Саломе", чрез преднамерен, гръмък музикален бекраунд, търсен синхрон в хореографията и донякъде непремерена еротика в опит да подплати актьорската игра (често напомнящи ми за продукция на музикален видеоклип). В "Калигула" провокативните секс сцени са сведени до стилизирани изпълнения на хореографски (Ангелина Гаврилова) и режисьорски решения, а впоследствие и на императорски заповеди.


Те имат изграден ред, движения наподобяващи танц и последователност. Не успяват да кулминират до онова впечатление, което наблюдаваме в "Саломе" (Театър "Българска армия"), заради няколкото активни нива на актьорска игра, които пречат на главния фокус в дадената сцена от действието. Но и заради това, че не са изчистени до формата, в която да реферират към точни въздействия. Сценографията и костюмите в "Калигула" (Нина Пашова) не се разминават с режисьорското и актьорското разбиране за смелост, само когато трябва да са смели. През останалото време личи друго. Музиката (Петя Диманова) безупречно кореспондира с намеренията на постановъчния екип и актьорския състав.


"Калигула" е успешен спектакъл, а Диана Добрева прави още една крачка чрез театралния си език. Казвам това с няколко уговорки, които имат отношение към едно почти сглобяване на цялото. Абсурдът при Камю е фин слой, който се просмуква в живото. Текстът на пиесата е напоен с безброй възможности за режисьорски интерпретации, които ако не бъдат контролирани, на сцената настъпва хаос от различни начала на много идеи. Добрева овладява това. Спектакълът оставя съвременен отзвук във впечатленията на зрителя. Тя умело изгражда един свят, в който ни разказва какво е било, в какво се е превърнало и как може би свършва.


"Калигула" е трудна постановка, заради сложността на образите. Сложност, за която няма друга възможност. Тежкият образ на Калигула е в непрестанна актуализация, по която се напасват всички останали герои. Така спектакълът мени облика си непрекъснато. Темите се появяват една след друга и напомнят за себе си една през друга. Така зрителят остава с усещането за разпокъсаност, но и не губи сложността на образа на Калигула, тъй като е воден от нещо основно. А именно от усещането за отчаяние, което оставя без мир търсенето на невъзможното. В последна сметка светът на Калигула е опустошен, само защото това е възможно. Търсенето на невъзможното обаче е цел, която търпи провал в материалния свят на Калигула. Празнотата, която замества щастието, ще търси своя лек от другата страна - "там, където сърцето ще се успокои".


Виолета Дечева във в. "Култура", бр. 37, 03.1.2017: "Към стълбата, по която слиза в началото, Калигула тръгва и в края на представлението. Кръгът се затваря. Това е пътят, който води към историята, казва той. Или към нищото, би казал гледащият. Но главното е, че между началото и края на този спектакъл се разиграва поне още един. И това е спектакълът, който измисля, поставя, изиграва, гледа и накрая сам преустановява със собствената си смърт Гай Цезар Германик, наречен още Калигула. С други думи, в спектакъла на Диана Добрева център на вниманието е театърът, който разиграва диктаторът Калигула с цялата му пищност и гротескност. Диктатурата, която въплъщава Калигула, е показана като гигантски театрален церемониал. Той го открива след загубата на любимата си Друзила с репликата: "Хората умират и са нещастни" - може би най-цитираната от известната пиеса на Камю. Казвам - поне още един спектакъл, защото в него има няколко вътрешни нива, тоест, още няколко театър-в-театъра, който той поставя.


Едното ниво се открива в началото, когато той заявява намерението си да постигне невъзможното, пропадайки и появявайки се от дупките на черния под като шут, като акробат на средновековен панаир и после - откривайки местата в зрителната зала. Заема своето място в нея заедно с Цезония (Александра Василева) и оттам режисира и следи действието.


Второто театрално ниво вътре в този спектакъл се разиграва на самата сцена. То е организирано в стилистиката на квазиоперен церемониал - може би най-красивата и интересна идея на спектакъла. В него дворцовите танци са преобърнати в една стилизирана и танцово ритмизирана вакханалия на разгула и изтреблението, заповядано от Калигула. Тази "церемония" се води от гротескна и красива фигура, нещо като церемониал-майстор. Биляна Петринска пластично оформя тази фигура, пеейки я. Тя (Смъртта?) не само "реди" масата с вариация на арията от Пучиниевата "Джани Скики" O mio babbino caro, но също съпровожда с "Lascia ch'io pianga" - версия на една от най-прочутите арии от Хенделовата "Риналдо" (с която Алмирена оплаква нещастната си съдба в затвора) - сцената на разврат и унищожение. Иначе казано, музиката на Петя Диманова функционира и емоционално, и концептуално в представлението.


Добра идея е бароковата театрално-музикална форма да изрази ритъма и пищността, гротесково да въплъти в красива форма чудовищното изтребление, поискано от Калигула. Имам предвид формата на бароковия theatrum mundi, чрез която в представлението си Диана Добрева демонстрира самообожествяването на Калигула. И в други свои представления тя се връща към този тип театралност, но тук "театър на света" или любимата централна метафора на барока (с която се е мислила нищетата и суетата на света) е използвана, за да илюстрира чудовищността на безграничната власт. Калигула наблюдава зрелището откъм залата, вместо отгоре, самоинсценирайки се като бог.


Има и едно трето театрално ниво на този театър-в-театъра-в-театъра и то е изтеглено визуално в линията на поетичните увлечения на Гай Цезар и поетичните четения, в които той заплашва всеки глух за изкуството със смърт. В него красивата статуарна фигура на Жорета Николова изговаря стиховете на Секулов - автор на драматургичната версия на пиесата на Камю - без да е сигурно, че от тях внушението - философско или драматично, става по-дълбоко. Но център на тези "четения" става всъщност друго "представление" и то е провокирано от репликата на Калигула "Днес аз съм Венера". Гай (Деян Донков) се появява от пяната на вълните като Венера - гротесков коментар на прочутата картина на Ботичели.


Тези три нива на театъра-в-театъра се преливат в големия "спектакъл" на Калигула и в този смисъл раздиплянето на самата театралност би трябвало да внушава драматичност. Би трябвало, но представлението всъщност не отива по-далеч в разбирането си на тази писана през 1939 г. и след това поправяна от Камю пиеса от това, да онагледи диктатурата като зловещ театър. Впрочем, в музикално-визуалната стилистика на този театър едно може би по-пластично изобразително и по-пестеливо като форма изпълнение на Калигула би било по на място. Би било по-адекватно на пищната картинно-пластична театралност на Диана Добрева. Психологически всеотдайно изобразеното от Деян Донков безумство на Калигула се вклинява в нея като от друг вид театър.


Пиесата на Камю следва просвещенската традиция в драматична форма да се представят идеи. Тя е интелектуална пиеса и в този смисъл стилът на игра, който имплицира, е твърде далеч от традицията на психологическия театър. По-близо е до парадокса, акробатиката, пластиката, алегорията. Тя е интелектуален "пинг-понг" диалог, който е наслада за ухото на един гледащ и мислещ зрител, привикнал на интелектуални афоризми и философски диспути, разгърнати в костюмирани театрални образи. Така че е логично опитът да се представи Калигула в психологическата театрална логика да куца. Друг е въпросът, че дори да не беше в тази логика, дори да беше по-стилистично орнаментален образът на Калигула, представлението пак би си останало смислово същото. Зрителите ще виждат една бавна и красива театрална церемониалност, която илюстрира идеята за зловредността на диктатурата.


Херия е много добре изваян образ от Йосиф Шамли. Умен, овладян, пестелив. Интересен образ. Плътен, с малко, но точни линии, той представя умния политик, контратезата на интелектуалеца, истинския антагонист на Калигула. Да припомня репликата му в първо действие: "Това момче обича твърде много литературата". Тя е ключова. През 1959 г. Камю обръща внимание, че пиесата му няма предвид аналогиите с нацисткия райх и не би трябвало да се чете само като илюстрация на философията на абсурда. Той обяснява, че "Калигула" е драма на интелектуалеца, която се занимава с "трагедията на познанието". Но това, разбира се, е съвсем друга възможност за мислене и поставяне на известната пиеса на Камю.


В спектакъла на Диана Добрева самата театрална форма, театърът на Калигула в своята пищност измества по-дълбокото вглеждане във философията, която въплъщава Калигула в пиесата на Камю".


Деница Димитрова в lovetheater.bg (10.11.2017): "На сцената на Народен театър "Иван Вазов" от историческа личност Калигула се превръща в провокация, която те кара да чувстваш и мислиш. Зад името му не стои обикновена история, а още по-малко - обикновен човек.


Прочут със своята ексцентричност, развратност и жесток деспотизъм, той все пак не е чиста монета - ясен персонаж, който да се категоризира. Много учени отхвърлят твърдението, че Калигула е тероризирал Рим. Древният автор Филип Александрийски, който лично се е срещал с Ботушчето (значението на името Калигула), не го смята за луд, а за злобен. Целта му е "просто" да унищожи сенаторите и елита.


В крайна сметка произведението на Камю не се занимава с природата на диктатурата, а философски със самотата на човека с големи идеи. Самота, която гори душата и малцина съумяват да разберат. Всички останали са глупците, към които бунтът на Калигула е жесток. Бунт към непоносимостта на света и мерзостите на хората.
Луд ли е наистина Калигула? Защото е едно дете, което иска невъзможното? []


Когато Калигула не убива, се чувства самотен. Живите не запълват света му. Напротив, oткриват пред него безмерната морална, душевна и екзистенциална пустота, чието отчаяние разболява. Опитва се да нахрани болката, да я успокои със зрители, жертви, виновни, разврат и смърт. Но става все по-зависим от тяхната опияняваща сила. Кръговратът на самотата дебне за своята следваща жертва.


От къде ли се промъкват отровните й пипала?
"Човек плаче не само от любовзащото нещата не са такива каквито трябва да бъдат." Калигула е нещастен, но не е подлец.
"Усетих блудкавата смрад на хора, които никога не са изстрадали, нищо не са рискували. Видях скъпи одежди да крият сърца на лихвари, лица на страхливци, ръце на крадци. И смеете да го съдите?" - казва Хеликон към заговорниците, които подготвят преврата срещу Калигула. Те искат мъст - това е техният смисъл - лишен от всичко най-божествено.


Калигула отрича и се надсмива над земното, което неминуемо е облечено в дяволски одежди. За него е така горчиво да бъдеш човек. Любовта е нищо, държавната хазна е по-висша от всичко. Животът е обречен от материалното и нематериалното като милостта или жестокостта на боговете.


Да си Бог - това е велико. Далеч от скърбите на безсмисления свят. Звучи невъзможно, нали? Но Калигула иска именно това - невъзможното. Иска смеха да извира от страданието, да слее небето със земята. Иска Луната, която много от нас свързват с Любовта. Но да живееш тук е обратно на това да обичаш.
"Този свят, такъв, какъвто е, не е поносим. Следователно на мен ми е нужна луна, или щастие, или безсмъртие, каквото и да е, ако ще дори безумие - но да не е от този свят."


За Калигула всичко тук е черно, а хората - отвратителни. Не го ли прави това най-самотният човек на света? Може би затова предпочита да бъде бог, дори повече от бог. Защо не? Той няма какво да губи, всичко в очите му е безсмислено, a осъзнавайки това, придобива безмерната свобода да прави каквото си иска. С невъзможното и с онези, които не са свободни. Именно заради това той ги ненавижда.


Докато те виждат един луд човек, аз виждам един самотен човек, чийто ад е тук и сега - пред мен. Деян Донков беше този объркан, изгубен, наранен, самотен и безумен Калигула.
Може би в днешно време всички сме луди. Защото само един луд може да копнее адът на земята да се превърне в рай.


И ако все пак ви стана някак мъчно за Калигула ще ви намигна, че той още е жив. Та нали все пак е бог?
P.S. След "Саломе" в Театър "Българска армия" се надявах, че тук също ще видя красота и театър, театър и красота. И наистина - дозата беше точно толкова, колкото е нужно, за да гледаш "Калигула" поне още веднъж".


В интервюто на Лилия Илиева с Деян за сп. "ЕVA" (23.02.2018) актьорът споделя: "Калигула ме преследваше. Явор Гърдев ме покани в неговия спектакъл, но бях зает. Стефан Цанев ми даде пиесата си "Плач на ангел" да я прочета. И накрая в началото на това лято ми се обади режисьорката Диана Добрева. Тази роля е мое дълбоко откровение. И аз, като героя си, мисля, че този свят е непоносим по някакъв начин. Според Калигула това е генерален процес, всички са виновни. Прекрасен текст! За първи път у мен се отключва такава хиперчувствителност. От първата сцена, от първите думи ми потичат сълзи, които през цялото време сдържам и... финалният монолог ме разтреперва... Тази пиеса за мен е катарзис! Прекрасен! Като дълбока изповед. В нея аз наистина си отварям душата".


В интервю по БНР в предаването "Артефир" говорят Диана Добрева, Деян и Александър Секулов. Питат Деян как се справя с тъмнината в себе си, след като "Калигула" е спектакъл, пълен с убийства.
Деян: "Като е обоснована, като знаеш защо се появява... Някой може да се ужаси да легне в ковчег, понеже е тъмно и тясно. А друг да е толкова уморен, че да се почувства като в топло легло, да се отпусне и да заспи. От теб зависи дали ще се уплашиш, или ще приемеш тъмнината като част от нощта. [...] В кръга на шегата, Калигула нали е бил зодия Дева като мен, така че в този смисъл трябва да имаме общи неща. [...] Това е един философски текст на Камю и аз се фиксирах по-скоро в него, не толкова в реалните исторически факти, които и без това са оскъдни. Информацията около неговата личност е малко "жълта", ако мога така да се изразя. Не може да се каже за него, че е тотално луд. Това, което със сигурност може да се каже, е, че е бил много интересен артист. [...] Той е един от Цезарите, който е най-драстичен, най-брутален диктатор и в същото време е най-честен. Парите и тогава, както и сега, са били най-важното нещо. Калигула казва: "Добре, аз ще направя така, че хазната да е пълна, но ще видите какво ще ви струва това!". Много съвременно звучи, абсолютно с днешна дата. Мислил съм си, че и на нашата малка, разединена държава й трябва една сурова ръка. Ако кажем военен режим, би било много крайно, но наистина ни трябва една сурова ръка.


Как се подготвяш за представление за всяка различна роля?
Деян: Инструментът на артиста е тялото. Чисто физически е хубаво да загрееш преди спектакъл, да раздишаш, да разтегнеш, да настроиш инструмента на определената честота за дадена роля. За всеки спектакъл си настройвам психофизиката по различен начин. Това си е лично мое усещане за всеки даден персонаж. Конкретно преди "Калигула" първо осмислям това, което ме вълнува. Спектакълът започва в 7 вечерта, а аз отивам в театъра в 3 или 4 часа - минавам си текста, акцентирам върху някои неща, общо взето - настройвам се за една добра "репетиция пред публика" - аз така наричам представлението. Настройвам се за цялата тази лудория, изчиствам си главата от всякаква излишна плява и се съсредоточавам във важното - в тая т.нар. лудост на Калигула, която го кара да е толкова краен, да не се занимава с дребните неща, а с Живота и Смъртта. Защото с деянията, които извършва, той е абсолютно сигурен, че краят му ще бъде неговото убийство, и дори иска това по някакъв начин. "Камю е бил самотен в разбиранията и идеите си - казва един от неговите изследователи, - но по някакъв начин сега той излиза победител и доказва, че е прав. Той е много повече философ на настоящето, отколкото на миналото."


Диана Добрева: Умората от идеологиите ражда тирания, а нуждата на тиранията от идеология я разрушава. Докато няма идеология извън упражняването на чиста власт, която е синоним на чисто насилие, тиранията е невидима, приемлива и неуязвима. В пиесата на Камю Калигула е чужденец на педантичната логика, Сизиф на абсолютната власт. И ако императорът е режисьор с безконтролна воля, то смъртта е премиера, на която всички са задължени да се явят. И колкото повече се усилва нагона за смърт у диктатора, толкова повече режимът му на управление се превръща в норма, в любим канон, в единствена догма за поданиците. Сегашният исторически миг прави особено валидно разбирането на Камю, че животът на човека е трагичен опит да се пребори с абсолютната празнота. Смъртта не решава нищо и животът продължава в ненарушима тишина и празнота".


Репликират Деян, че скандалното внушение на "Калигула" започва още с плаката на спектакъла.
Деян: Плакатът отразява факт от неговия артистичен начин на живот. На плаката Калигула е Венера, богинята на любовта. Няма нищо скандално в него. За мен той е един много сполучлив и красив преди всичко плакат и някак трагичен като информация, която дава. Неговата цел беше да привлече внимание и той си свърши работата.
Диана Добрева: Изумена съм от факта, че произведение на изкуството произвежда скандал. Значи в нашето общество не се прави разлика между произведение на изкуството и рекламен кич. Няма образованост в областта на изкуството. В училищата не се учи история на изкуството и това е дълбок проблем.
Александър Секулов допълва, че според цитирания от журналистката начин на мислене, с който публиката била възприела плаката, много от картините на Микеланджело и скулптурите на Роден трябва да се смятат за рекламен кич.


Диана Добрева: Аз съм много щастлива от работата си с Деян, защото го смятам за един от големите световни актьори. Радвам се, че той ми се довери, радвам се, че аз му се доверих и че нашият диалог беше пълноценен, без никакви драматични противоречия - оказа се, че сме "от една кръвна група", което не го знаех преди това.
На въпроса дали спектакълът "Калигула" създава нещо ново (журналистката настойчиво повтаря трафарета "революция"), Диана Добрева, след като набляга на мнението си, че революциите далеч не допринасят с нещо ново за развитието на обществото - пояснява, че спектакълът използва нов начин на употреба на звука - звук и жест се спояват в нова система. [] Това впечатление за пиршество на сетивата, което се споделя от критици в отзивите и от мнения на зрители в техни страници в интернет, се дължи на постижението звукът да рисува невидимото във въздуха на представлението.


Александър Секулов допълва, че екипът не се е занимавал толкова с императора и проблема за диктатурата, колкото с човека, опитвайки се да проявят милост и да защитят човека под волята на съдбата. "Този спектакъл - казва Секулов - е коментар по-скоро за Сизиф на Камю, за човек, намиращ се напълно под въздействето на съдбата." Секулов подчертава, че Народният театър е успял да осигури нужното време за намирането на формата и езика на спектакъла. В двата месеца репетиции екипът намира ритмиката на империята на Калигула - как се движи, как звучи, как се чува от Калигула. Всичко минава през съзнанието на Калигула, през неговия изтерзан мозък.


Драматургът казва ласкави думи за партньорството между Деян и Диана Добрева: "Никога не съм виждал толкова равностойно партньорство между силни и самобитни характери, твърди като стомана!". Той е изумен, когато при преминаването на целия текст от Деян, актьорът внася и пояснява стилови решения и изрази, подчертаващи фразеологичното богатство на езика. "Деян има по-богат речник от повечето от българските писатели!", възкликва Секулов.


Двамата с режисьорката подчертават, че Деян играе на премиерата със счупен крак, пострадал на представлението за пресконференцията в предишния ден. Диана Добрева хвали масовката от студенти, издържали репетиции по 14 часа - млади хора, които намират в изкуството смисъла да остават в България и да се борят за ценностите, в които вярват. "Тяхната всеотдайност и дух дават и на нас сили!", допълва Секулов.


Александра Василева за ролята си на Друзила: Спектакълът "Калигула" е третата ми съвместна работа с Диана след "Казанова" и "Слугините". Заедно решавахме с режисьорката накъде да вървим. Опитвахме много неща. Диана разчита на актьорите толкова, колкото на себе си - казва, че има особени сънища и на другия ден опитваме да ги визуализираме. Спектаклите са плод на нейното подсъзнание. Тя е страшно дълбок човек. И става все по-аналитичен режисьор с годините - на сцената излизат откачени визии, асоциации. Тя разказва сънищата си и това ми импонира като стил. Диана вярва силно в Бог. Силен човек е. [ ] С Деян работиха много плодотворно и в голямо разбирателство. За мен той е изключителен, най-добрият актьор! Всичко може! Абсолютен хамелеон, умее да се превъплъщава вътрешно чрез начина на мисленето си. Външният му вид е израз на тази промяна.
Това представление ми е най-лекото - непрекъснато съм на сцената, но Деян обира трудностите. Иска се голяма мощ за неговата роля. Той се хвърля като бясно животно. Представлението е субективно, онагледява онова, което минава през неговата глава, показва как Калигула вижда света.


Представлението започва с градината на смъртта на Друзила. На репетицията го направихме. Коко ни учеше сами да се режисираме - това е първото, на което ни учеше. През лятото изнесохме две представления на "Калигула" от програмата "Театър пред театъра". Започна да вали, аз и Деян сме пред козирката, където са другите, запазени от дъжда. Подгизнахме, на всичкото отгоре бяхме изложени на вятър - гримът се размаза, вода ми накисна обувките. Аз лежа, както е по мизансцен. Посинях от студ, не мога да си кажа текста от треперене. Десетина зрители се изнесоха, но другите останаха - държаха чадър над краката си и друг чадър отгоре си. Беше магия - в края на представлението дъждът спря.


Беше хубаво, обявиха ни за национални герои от театъра и ни благодариха. Деян е адски издръжлив, чудя се на енергията му. Два часа загрява преди всяко представление и се чуват животински звуци от гримьорната му. Удоволствие е да го гледаш - моята героиня по мизансцен непрекъснато го гледа. И аз се усещам, че го гледам като партньор. Гледам представлението да стане лично за мен. Когато текстът е хубав, всеки път вкарвам по нещо ново. В ролята на Друзила се научих да не съм егоист. Позволих на Диана да съкрати голяма част от репликите ми. Тя съкрати 50 на сто, паднаха цели сцени. Казах си, че трябва да подкрепя Динката - ако той си свърши работата, и ние сме си свършили работата. Представлението стана по-малко от 2 часа.


Голяма сензация стана плакатът на "Калигула". По време на репетициите четох за Калигула, гледах филми. Деян ни показа идеята си за плаката на репетиция - съблече се пред нас и Диана реши това да е плакатът."


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK