Политиците днес не се вслушват в гласа на писателите, защото не четат книги

Текстът е препубликуван от "Артакция". Заглавието е на "Дневник".

Интервюто с шведската писателка Майгул Акселсон е по повод българското издание на романа й "Не се казвам Мириам" в превод на Радослав Папазов.

И като журналист, и като писател ви интересуват хората с тежък житейски жребий. Кое ви прави толкова ангажирана с теми като бедността, унижението, детската проституция, проблемите на ромите, на третия свят?

- Предполагам, че това има нещо общо с факта, че намирам безсилието за по-интересно от властта, а от това следва, че за мен е по-естествено да разказвам за него. Веднъж бях започнала да пиша по-традиционна любовна история, но заспах, докато работех върху първата глава. Не мисля, че романите, които приспиват писателя, заслужават да бъдат написани.

Разчита ли твърде много Швеция на имиджа си на социална държава и замъглява ли той реалната представа за проблемите в шведското общество днес?

- Предполагам, че да. Швеция беше надеждна социална държава, но напоследък и в нашата система за социална сигурност има пробойни.

Какво мислите за начина, по който Швеция подходи към Covid-кризата? В "Не се казвам Мириам" вмятате, че сигурността е върховна ценност за шведите, но последните месеци ни принудиха да се съмняваме в това. Между другото, каква е нагласата на вашите съграждани спрямо предстоящата ваксинация?

- Ние обикновено говорим за страната си като за най-нормалната държава от всички, като за страна, която винаги избира средния път, правейки нито твърде много, нито прекалено малко, но това, доколкото виждам, не е самата истина. Всъщност сме доста екстремни. От друга страна, храним голямо уважение към науката - Агенцията за обществено здраве, създала шведската стратегия за справяне със здравната криза, се ръководи от учени.

Ние правим това, което ни казва тя, така е било винаги. Но ето че резултатът не е особено впечатляващ. Все пак преобладаващата част от населението (около 75%) заявява, че ще се ваксинира. Аз съм в тази група и нямам търпение да дойде денят, когато пак ще мога да изляза из града, вместо да се разхождам само в гората.

Като писател боравите с най-деликатните аспекти на човешките взаимоотношения и успявате да уловите всички онези детайли, чието напластяване изгражда даден образ. Вие самата някога били ли сте жертва на предразсъдъци от някакво естество?

- Не, не бих казала. Но разбира се и аз, както повечето хора, съм преживявала моменти на унижение и съм била свидетел как други хора са били унижавани. Ала както казва един от най-големите ни писатели, Аугуст Стриндберг: "Всеки опит служи за нещо".

Как решихте да минете от публицистиката към художествения разказ? Ако се съди по романа "Не се казвам Мириам", който е пример за плавна, лирична, силно въздействаща проза, и двете жанрови форми ви се удават отлично.

- Бях журналистка до 40-годишната си възраст, но никога много добра и успешна. През цялото време копнеех да пиша по свой собствен начин. Когато най-накрая реших да напусна постоянната си работа, предприех въпросната промяна, като тя се състоя бавно и поетапно. Първо написах няколко репортажни книги и документален роман, преди да се осмеля да завия изцяло към фикцията. Но когато направих тази стъпка, не исках да се връщам за нищо на света. Все пак използвам много журналистически методи, когато правя проучвания заради романите си.

Мириам или Малика е циганка по бащина линия, която по стечение на обстоятелствата "сменя" самоличността си и намира любов и закрила в живота си, но преди това минава през ада на Аушвиц и Равенсбрюк и кошмарът от онези дни никога не я напуска. Всички имаме спомени, които ни преследват, влияят на поведението ни... В крайна сметка обаче кое ни определя като идентичности, като цялостни човешки същества?

- Е, аз в много отношения съм от старите фройдисти. Наистина вярвам, че детството и всичко онова, което преживяваме, докато растем, е изключително важно. Този опит е, разбира се, още по-съдбоносен за човек като Мириам, която е принудена да пази тайната на истинската си идентичност през по-голямата част от своя живот. Спомени като нейните имат склонност "да се разрастват", когато не са разказани навреме.

На едно място пишете: "Ромите не бяха унищожени по расови причини", обясняваха германските власти след войната. "Те бяха унищожени, защото бяха престъпници. Всички до един." Това ли е причината да решите да разкажете история за ромите жертви на Холокоста? Защото тяхната участ не е широко известна?

- Да, като дете през 50-те години бях свидетел на дискриминацията на ромите, която се смяташе за очевидна в Швеция до деня, в който Мартин Лутър Кинг не посети нашата страна през 60-те. До него стоеше Катарина Тайкон, активистка и говорителка на шведските роми, което внезапно накара шведското правителство да осъзнае, че тази страна не е рай за всички. Срещнах се с г-жа Тайкон няколко пъти, преди тя да почине, и бях много впечатлена от нея. Доста години по-късно ми хрумна, че не знам достатъчно за съдбата на ромите по време на Холокоста. Затова започнах да проучвам тази тема. Установих, че ромите също като евреите са били жертва на чудовищното зло, с различен "мотив", разбира се, а след войната не получават нищо. В днешно време те получават по-голямо признание, някои от тях са получили и скромна финансова компенсация, а в Берлин има красив паметник на ромските жертви.

Впрочем името Малика на арабски означава "кралица", умишлено ли го избрахте?

- Да, абсолютно.

Дезире, главната героиня в романа ви "Априлската вещица" (1997), е човек, на когото любовта е отказана по рождение - тя е жена с увреждане, изоставена при раждането от майка си, и прекарва живота си в болници... След края на романа отекват думите "Някои празноти никога не може да бъдат запълнени. Колкото и да се стараете." Мислите ли, че само когато човек осъзнае и се примири с този факт, може да се почувства наистина свободен?

- Всъщност не, романът не приключва така. В края на книгата мъртвата Дезире се приближава до мъртвия Хубертсон. Тя си мисли, че той вече не може да я види, не и при дадените обстоятелства. "Но той седеше спокойно на пейката и ме чакаше да изплувам от тъмнината. "Така че, не, аз не съм съгласна с Биргита, когато тя казва, че някои празноти не могат да бъдат запълнени. Повечето от тях могат.

Докато Дезире е болезнено честна, Малика или Мириам цял живот изпитва страх и угризения и си задава въпроса дали връзката й с Улоф би оцеляла, в случай че той е знаел цялата истина. Защо и днес, в глобализирания свят, който споделяме, фактори като етнос, националност, религия имат такова голямо влияние и пораждат напрежение?

- Иска ми се да знаех. Иска ми се да имах отговор на въпроса защо тези тенденции станаха толкова отчетливи през последното десетилетие.

"Никога не позволявай на хората да разберат колко те е страх!" Това предупреждение кънти в ушите на Мириам. Страхът, инертността или отчуждението е причината да не сме особено активни при прояви на несправедливост? Нямате ли усещането, че дори и днес, дори и в най-развитите демокрации, съзидателният гняв не води до никъде?

- Не. Мисля, че расте справедливото възмущение сред младите хора по целия свят срещу промените в климата, например, и съм сигурна, че този гняв ще става все по-силен през следващите години. Изправени сме пред трудни времена, а младите са тези, които наследяват проблемите и трябва да ги решават.

Вслушват ли се днешните политици в гласа на писателите и интелектуалците, очертаващи едни или други обществени проблеми? И чий глас е по-мощен, този на публицистите или на хората на изкуството?

- Политиците днес не се вслушват в гласа на писателите, защото не четат книги. Нямат време да четат. Това е факт. Така че, нямам никаква представа чий глас е по-осезаем, на журналистите или на творците.

Благодарим за това интервю!

- Благодаря и аз. Благодаря и на издателство "Колибри" за българската корица на романа ми "Не се казвам Мириам." Много е красива.