"Коледното яйце" – роман от "Златната ера" на британското криминале

© "Еднорог"

Мери Кели (1927-2017) е сред най-талантливите британски автори на криминални романи след края на Втората световна война. Името й не е толкова познато днес, защото публикува само няколко заглавия в жанра, но пък всяко от тях е посрещнато със суперлативи.

Най-известният й герой е главен инспектор Брет Найтингейл, който е доста нетипичен образ в сравнение с останалите детективи в криминалните романи. Найтингейл се занимава с разследването на различни престъпления в първите три романа на Кели, като сред тях най-популярен е "Коледното яйце", в който действието се развива в три поредни дни в навечерието на коледните празници.

Романът "Коледното яйце" (1958) е част от специално подбраната поредица на Британската библиотека, представяща забравени шедьоври от златните години на британската криминална проза. Досега от нея на български са публикувани романите "Писък в Сохо" и "Убийство в метрото". Издател е "Еднорог". Преводът на "Коледното яйце" е на Боряна Джанабетска.

Из "Коледното яйце" от Мери Кели

Според Найтингейл господин Мадженди приличаше на малък, тлъст, побелял хамстер; или може би по-подходящо бе сравнението с тумбест сребърен чайник, изпускащ кълба пара, защото то включваше и бъбривостта - толкова благовъзпитан, суетлив и малко старомоден беше той. Найтингейл бе обзет от доста силен скептицизъм.

Не му се вярваше една водеща фигура в търговията със скъпа бижутерия, произведения на изкуството и антики да е постигнала и задържала такава позиция, водейки делата си с любов и доброта. Този Мадженди, подобен на закръглен домашен любимец, надничащ над очилата без рамки, докато ръсеше добродушни шеги и свеждаше глава с изтънчена вежливост, през цялото време отбелязваше пропуските, пукнатините, фалша; или прикриваше ликуването си, разбрал, че неочаквано се е натъкнал на съкровище.

Можеше да отправи иззад невинно проблясващите стъкла на очилата изключително проницателен поглед като онзи, който Найтингейл забеляза, докато Мадженди изразяваше своята изненада и съжаление. Каза си, че твърденията на Мадженди отговаряха на истината в рамките на казаното от него. Колко печално - с тези думи Мадженди прие новината за смъртта на княгиня Карухина; но думите му бяха съпроводени от проблясък на облекчение, за да не кажем задоволство, сякаш Мадженди каза на себе си, съвсем искрено: "Какъв късмет".

- Ще бъде интересно да узная - казваше господин Мадженди сега, протягайки късите си крака към огъня - как нашата достойна за уважение полиция е узнала, че княгиня Карухина беше наша клиентка - той помълча за миг, хвърляйки подканващ поглед към Найтингейл, който се усмихна учтиво. - Аха, нямам право да знам, разбирам. Колко жалко.

Изражението на господин Мадженди стана сериозно.

- Но княгинята... - промърмори той. - Божичко, колко тъжно! Разбирате ли, човек има чувството, че е приключила цяла епоха. И то каква епоха! Вече никога няма да видим нещо подобно, уважаеми господине. Никога.

- Така е - отвърна Найтингейл с неутрален тон. Мадженди явно определяше с лекота приключването на цели епохи. - Когато казахте, че княгинята е била ваша клиентка, бивша клиентка ли имахте предвид?

Господин Мадженди примигна мило.

- Тя продължаваше да ни оказва честта да ползва услугите ни. Знаете ли, посетих я съвсем наскоро, едва миналата седмица.

- Нима на Брайтс Роу?

- Че къде другаде?

- Учудвам се, че знаете за съществуването на тази улица - каза Найтингейл.

Господин Мадженди му отправи лукава усмивка.

- Признавам си, не знаех, докато княгинята не ми писа.

- Писала ви е? Изпратила е писмо по пощата?

- Пощенските служби любезно ми предадоха писмото - всъщност на кредит. Княгинята бе подминала необходимата формалност да му сложи марка.

- Разбирам. Кога пристигна писмото?

- Преди около десет дни - регистрирано е в канцеларията ми - господин Мадженди помълча. - Както можете да предположите, тя ми писа, за да предложи за продан бижута и някои други скъпи предмети.

- Продавала ли ви е разни неща и преди?

- Купихме някои неща в началото на двайсетте години - наскоро беше пристигнала в страната. Красива брошка с диаманти и рубини, доколкото си спомням, и ръчен часовник, декориран с емайл - притежание, струва ми се, на княгиня Ирина. Това беше единственият случай, с изключение на последния, в който тя се възползва от професионалните ни услуги. Но аз, разбира се, я помнех от Петербург.

- Така ли? Значи сте били там? Кога?

- Хиляда деветстотин... момент, да помисля... 1911 и 1912, тези две години прекарах в Петербург. Баща ми беше извънредно мъдър човек, и много предвидлив. Разбирате ли, той беше експерт по порцелана, но моята голяма любов са бижутата - винаги е било така. Той разбра това, когато бях още съвсем млад, и започна да ме окуражава. Прекрасен човек. Либерален. У него нямаше нищо от тесния специалист. Изпрати ме в чужбина, за да се уча и да трупам опит. Франция, Германия, Русия - беше незабравимо.

- И в Петербург се запознахте с...

- Фаберже. Велик майстор и много очарователен, добродушен човек. Имаше, разбира се, и други. Брицин, Хлебников, Тиландер - имах препоръчителни писма за всички тях. Но Фаберже, господине, беше изключителен. Учих се най-вече при Вигстрьом, ХенрикВигстрьом, знаете ли, един от майсторите, работещи за Фаберже, според мен най-добрият.

- А княгинята? - Найтингейл се опита да насочи разговора малко по-близо към интересуващата го тема.

- Но да, разбира се! Тъкмо по този начин бях забелязан от семейство Карухини! Спомням си как отидох в двореца им с Михаел Кулп - немец, нали разбирате, един от асистентите на Вигстрьом. Такава привилегия бе да ми позволи да го съпровождам! Ах, ако бяхте видели двореца на Карухини, драги ми господине! За младите е толкова трудно да си представят истинското разточителство на тази отминала епоха!

- Отидохте в двореца...

- Да, точно така. Той беше построен от княз СемьонКарухин, през царуването на Екатерина, знаете ли, но всяко поколение бе добавяло по нещо - домашния театър например, римската баня, оранжериите. Огромна сграда! Имаше две бални и две банкетни зали, цяла поредица от салони - един, в който приемаха само велики князе, друг - за князе, трети за благородници с по-нисък ранг, и така нататък; музикални салони, салони за игра на шах, за чай, за поднасяне на плодове и разхладителни напитки.

- А княгинята? - настоя кротко Найтингейл, потискайки невъзпитаното желание да се осведоми къде Карухини са приемали търговците.

- Беше поръчала дузина дръжки за чадърчета. Трябваше да представим проектите, за да ги одобри. Колко ясно си го спомням. Разбирате ли, първоначално беше невъзможно да не бъдеш обзет от страхопочитание.

Княгинята беше внушителна. Въпреки това с мен се отнесе извънредно снизходително - заговори ме на френски и продължи да говори на този език с мен докрай. Не забрави нито за миг.

- Видели сте я отново?

- Няколко пъти - както и съпруга ѝ, княз Севастиян. Той идваше редовно в магазина на Фаберже, за да купува подаръци. Мнозина постъпваха така. Синът му, княз Иларион, също. Спомням си как той изгуби цели два часа, за да избере една от две емайлирани пудриери за подарък по случай именния ден на майка си.

Предпочиташе такива скъпи дреболийки - това, предполагам, се дължеше на младостта му. Баща му винаги подаряваше бижута - помня, че за годишнината от сватбата им купи великолепeн комплект с изумруди и диаманти. Доставихме го в навечерието на празника. Те даваха бал - знаете ли, почти нямаше вечер, в която в двореца да няма някакво събитие. Беше разкошно - навсякъде рози и полилеи, при това какви красиви полилеи!

Господин Мадженди, проснал се почти хоризонтално в креслото си, въздъхна носталгично.

- Следователно името Карухина е било достатъчно, за да обърнете сериозно внимание на писмото - каза Найтингейл, - дори ако не бяхте купили онази брошка с рубини и диаманти през двайсетте години, и въпреки че адресът е бил малко стъписващ.

Господин Мадженди кимна леко.

- И дума не можеше да става да не му обърна внимание. Драги ми господине, вие познавате БрайтсРоу. Можете да предположите колко мъчително ми подейства контраста...

- Отишли сте там? Лично?

- Княгиня Карухина държеше на това - каза господин Мадженди, поглеждайки го над очилата си. - Разбира се, аз взех мерки да се уверя, че княгинята наистина живее там - макар че тя, естествено, вече не ползваше титлата си.

- Съвсем сам ли отидохте?

- Разбира се. Не бива да мислите, че тя е била болнава или на легло. Изглеждаше жизнена и в отлично здраве, като се вземе предвид напредналата ѝ възраст.

- Но аз разбрах, че тя допускала в стаята си само хора, които чукали по определен начин и съобщавали имената си и повода за посещението си.

- Може и така да е било. Аз не бях получил подобни инструкции. Затова пък, разбирате ли, трябваше да отида точно в три часа или изобщо да не отивам. Тя пишеше, че няма да ме приеме в какъвто и да било друг час.

- Значи ви е очаквала. Това би било също толкова добра предохранителна мярка, колкото и условен сигнал при почукването. Можела е да види през прозореца, че идвате. Изглежда, че я е измъчвал патологичен страх от разкриване и преследване. Предполагам, че ако действително е съхранявала семейни скъпоценности...

- Драги ми господине, тя съхраняваше съкровище - каза господин Мадженди с внушителен тон. - Но си мисля, че я измъчваше не възможността да го загуби, а страхът да не бъде върната в Русия. Знаете, че синът ѝ е бил разстрелян. Въпреки това според мен тя не се боеше от смъртта. Мразеше така ожесточено новия режим, че бе просто твърдо решена да го лиши от себе си в ролята на нова плячка.