"Не всичко започва от теб" на Марк Уолин (откъс)

Издателство "Изток Запад"

Издателство "Изток Запад"



В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Не всичко започва от теб" с автор Марк Уолин, предоставен от издателство "Изток Запад".


Депресия. Тревожност. Хронична болка. Фобии. Натрапчиви мисли. Много често причините за горните състояния не могат да се обяснят с непосредствения ни житейски опит или с химичен дисбаланс на мозъка.


Последните научни изследвания потвърждават това, което мнозина вече знаят: травматичните преживявания може да се предават от едно поколение на друго. Стресът, преживян от родителите, бабите и дядовците и дори по-далечен роднина, е закодиран в гените ни. Поколение след поколение възпроизвежда определени модели - алкохолизъм, депресия, агресивност, зависимости... Сякаш сме обречени да повтаряме грешките на своите предшественици. Да преживяваме като свои чужди емоции, страдание и стрес. Дори ако човекът, получил травмата, е починал или историята му е била забравена, споменът и чувствата продължават да живеят в потомците и да определят тяхното емоционално и физическо състояние.




Има ли изход? Как да се справим, когато дори не си даваме сметка за тази мрачна наследственост? Разработените от Уолин инструменти дават възможност да стигнем до страховете и тревогите, надничащи зад думите, поведението и физическите ни симптоми. Техниките за изработване на генограма, или разширено родословно дърво, създават карта на преживяванията, връщайки ни поколения назад.


"Не всичко започва от теб" е трансформиращ подход към разрешаването на дългогодишни проблеми и трудности, които в много случаи не се повлияват от традиционна терапия и лекарства. Пионер в областта на наследствената травма, Марк Уолин работи като индивидуален и групов терапевт повече от двадесет години.


Не всичко започва от теб
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Не всичко започва от теб" на Марк Уолин


Миналото никога не умира. То дори не е минало.
Уилям Фокнър, Реквием за една монахиня


Една добре документирана и позната на мнозина характеристика на травмата е неспособността ни да изложим ясно какво се е случило. В подобни моменти не само губим ума и дума, но сякаш нещо става и с паметта ни. По време на травматичен инцидент мисловният ни процес става дотолкова хаотичен и объркан, че дори преставаме да разпознаваме спомените като свързани с въпросното събитие.


Вместо това фрагменти от спомени под формата на разпокъсани образи, телесни усещания и думи биват съхранени в подсъзнанието, откъдето по-късно могат да бъдат активирани от всяко нещо, което дори слабо ни напомня за първоначалния инцидент. И щом това стане, сякаш някой натиска невидимо копче за повторение и ние отново изживяваме първоначалната травма в ежедневието. Подсъзнателно реагираме на определени хора, събития или ситуации по стари, познати начини, които са отзвук от миналото.


Зигмунд Фройд идентифицира този модел преди повече от сто години. Травматичното възстановяване - или "компулсивното повторение" на събитията, както той го нарича - е опит на подсъзнанието да превърти отново същата случка, за да можем този път да "оправим нещата". Именно този подсъзнателен импулс да съживяваме минали събития е един от механизмите, чрез който семействата предават неизлекуваните травми на бъдещите поколения.


Съвременникът на Фройд - Карл Юнг, също вярва, че онова, което остава в подсъзнанието, не изчезва, а по-скоро се появява в живота ни под формата на съдба или участ. Всичко неосъзнато, твърди той, се преживява като предопределеност. С други думи, докато не анализираме в светлината на съзнанието нашите подсъзнателни модели, ние сме осъдени да ги повтаряме. И Фройд, и Юнг отбелязват, че онова, което ни е трудно да проумеем или преживеем, не изчезва просто така, а минава на съхранение в подсъзнанието.


Двамата учени забелязват още, че фрагменти от блокирани, потиснати или сподавени спомени и чувства изплуват в думи, жестове и постъпки на техните пациенти. Десетилетия наред след тяхното откритие терапевтите продължават да забелязват издайнически знаци като грешки на езика, повтарящи се произшествия или сънища, които хвърлят светлина върху сфери от живота, за които техните клиенти не говорят и дори не мислят.


Напредъкът в технологиите за записване на мозъчни изображения вече позволява на учените да разгадаят кои мозъчни и телесни функции "дават засечка", или отказват, в моменти на превъзбуда. Бесел ван дер Колк е нидерландски психиатър, известен с проучванията си върху посттравматичния стрес. Той обяснява, че по време на травма центърът на речта изключва, както и средният префронтален кортекс - онази част от мозъка, която отговаря за изживяването на настоящия момент. Той описва безмълвния ужас на травмата като състояние, в което човек изгубва ума и дума. В моменти на опасност това се случва често, тъй като тогава мозъчните пътища на спомените са блокирани.


"Когато хората си припомнят травматично преживяване - заявява той, - функцията на предните дялове на мозъка им се влошава, в резултат на което настъпват затруднения в мисленето и говоренето и те не могат да си обяснят, нито да кажат на другите какво точно се е случило."


Но не всичко остава в забрава: след травматичното събитие откъслечни думи, образи и импулси изплуват и започват да изграждат тайния език на страданието, което носим със себе си. Нищо не се губи. Просто парчетата са били разместени.


Нови тенденции в психотерапията вече включват личните травми в семейната и социалната история на индивида, превръщайки ги в част от една по-голяма картина. Трагедиите от различен характер и с различен интензитет - като изоставянето, самоубийството и войната или ранната смърт на дете, родител, брат или сестра, могат да предизвикат шокови вълни на страдание у няколко поколения напред. Неотдавнашни открития в сферата на клетъчната биология, невробиологията, епигенетиката и психологията на развитието изтъкват колко важно е да се върнем най-малко три поколения назад в семейната история, за да разберем механизма зад модела на травмата и страданието, които се повтарят в рамките на семейството.


Следващата история отлично илюстрира тази теза. Когато за пръв път срещнах Джеси, той не беше спал като хората от година и нещо. Тъмните кръгове около очите му издаваха безсънието, но празният му поглед намекваше, че това не е всичко. Макар и само двайсетгодишен, той изглеждаше десет години по- възрастен. Влезе и се отпусна в креслото ми, сякаш краката вече не го държаха.


Джеси ми обясни, че бил отличен спортист и студент, но че упоритото безсъние го тласнало по нанадолнището на депресията и отчаянието. В резултат на това той беше отпаднал от колежа и беше изгубил бейзболната стипендия, за която така усърдно се беше борил. Сега Джеси отчаяно търсеше помощ, за да си върне предишния живот. През последната година беше сменил трима лекари и двама психолози, беше лежал в клиника за лечение на безсънието и беше изпробвал билково лечение, но никой човек или метод не беше успял реално да му помогне, сподели с монотонен глас той. По време на целия ни разговор Джеси беше забил поглед в пода, а накрая заяви, че вече е на предела на силите си.


Когато го попитах има ли представа каква може да е причината за безсънието му, той поклати глава. Преди сънят не му бил проблем. Но после една нощ, точно след деветнайсетия му рожден ден, той внезапно се събудил в 3:30 ч. сутринта. Зъзнел и умирал от студ, но по никакъв начин не можал да се стопли. Увил се с няколко одеяла, но три часа по-късно все още не бил мигнал.


Но освен от студ, той бил скован и от странен страх, какъвто не бил изпитвал дотогава. Страхувал се, че ако отново заспи, ще се случи нещо ужасно. Ако заспя, никога няма да се събудя. Всеки път, когато усещал, че се унася, страхът го стряскал и го вадел от съня. Същото се повторило на следващата и на по-следващата нощ. Скоро безсънието се превърнало в еженощно мъчение. Джеси знаел, че страхът му е ирационален, но все пак не можел да се отърве от него.


Докато говореше, аз го слушах внимателно. Това, което ми направи впечатление, беше един необичаен детайл - Джеси каза, че точно преди първия епизод на безсъние му станало много студено и направо "замръзвал". Започнах да разследвам случая и го попитах дали някой негов родственик, по майчина или бащина линия, е преживял някаква травма, свързана с измръзване, или по време на сън, или на деветнайсетгодишна възраст.


Джеси каза, че точно преди появата на безсънието майка му му казала за трагичната смърт на по-големия брат на баща му - чичо, за чието съществуване той изобщо не знаел. Чичо Колин бил само на деветнайсет, когато измръзнал до смърт, докато проверявал някакъв електропровод по време на снежна буря на север от Йелоунайф, Северозападна Канада. Следите в снега разкрили, че той се бил борил за живота си. В крайна сметка го открили в безсъзнание, легнал по очи в снега и в състояние на хипотермия. Смъртта му била такава трагедия за семейството, че те никога повече не споменали неговото име.


Сега, три десетилетия по-късно, Джеси подсъзнателно съживяваше фрагменти от смъртта на Колин - по-специално ужаса да не заспи и да изгуби съзнание. За Колин заспиването е било равносилно на смърт. За Джеси очевидно - също.


Тази връзка беше повратният момент. Когато Джеси осъзна, че безсънието се коренеше в случка отпреди трийсет години, той най-накрая разбра защо го беше страх да заспи. Сега процесът на изцеление можеше вече да започне. С инструментите, които той овладя по време на съвместната ни работа и които излагам подробно по-нататък в книгата, той успя да се освободи от травмата на чичото, когото никога не беше срещал, но чийто предсмъртен ужас подсъзнателно беше възприел като свой.


Джеси не просто се избави от бремето на безсънието, но наред с това спечели и чувство на по-дълбока близост и свързаност със семейството и своите предци.


В опит да намерят обяснение за истории като тази на Джеси учените днес вече могат да идентифицират биологични показатели - доказателства, че травмите наистина се предават от поколение на поколение. Рейчъл Йехуда, професор по психиатрия и невронаука в медицинския колеж "Маунт Синай" в Ню Йорк, е един от водещите световни експерти по посттравматично стресово разстройство (ПТСР) и истински пионер в областта си. В редица изследвания тя изучава невробиологията на ПТСР у оцелели от холокоста и техните деца.


Нейните проучвания върху кортизола (стресовият хормон, който помага на тялото да се върне към нормалното си състояние след преживяна травма) и ефектите, които той оказва върху мозъчната функция, революционизираха представите за ПТСР и неговото лечение в световен мащаб. (Хората, страдащи от ПТСР, продължават отново и отново да преживяват чувства и усещания, свързани с травма от миналото. Сред симптомите на ПТСР са депресия, тревожност, вцепенение, безсъние, кошмари, плашещи мисли, лесно стряскане и усещането, че си "на ръба".)


Йехуда и нейният екип откриват, че децата на страдащите от ПТСР оцелели от холокоста се раждат с ниски нива на кортизола, каквито имат и техните родители, което ги прави предразположени към изживяването на същите симптоми на ПТСР. Това откритие предизвиква спорове, тъй като противоречи на дългогодишното научно убеждение, че стресът се характеризира с високи нива на кортизола. Но Йехуда открива, че в случаите на хронично ПТСР производството на кортизол наистина е занижено, което допринася за ниските нива на този хормон при оцелелите от холокоста и техните деца.


Йехуда открива същите ниски кортизолни нива и при ветераните от войната, при бременните майки, развили ПТСР след атаките срещу Световния търговски център, и при техните деца. Но освен при тези групи хора, които предават по наследство ниските кортизолни нива и на следващото поколение, занижено производство на кортизол се наблюдава и при някои други психиатрични разстройства, свързани със стреса - като синдрома на хроничната болка и синдрома на хроничната умора. Интересен е фактът, че между 50 и 70 процента от хората с ПТСР покриват и диагностичния критерий за тежка депресия или друго тревожно разстройство.


Проучването на Йехуда демонстрира, че в сравнение с другите хората, чийто родител е страдал от ПТСР, са три пъти по-застрашени от симптомите на въпросното разстройство, в резултат на което по-често страдат от депресия или тревожност. Тя вярва, че тези хора директно наследяват ПТСР от родителите си, а не отключват симптомите просто защото са слушали историите за бедствията и неволите, които последните са преживели. Йехуда е един от първите учени, който показа на света, че наследниците на оцелелите след някакво бедствие хора носят у себе си физическите и емоционалните симптоми на травма, която не са преживели лично.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK