"Пътуващият" - първият роман за Холокоста, вече на български

"Пътуващият" - първият роман за Холокоста, вече на български

© "Лист"



Романът "Пътуващият" - първото литературно свидетелство за Холокоста, вече е публикуван на български, съобщи издателство "Лист". Авторът е германският евреин Улрих Александър Бошвиц. Той пише романа си веднага след Кристалната нощ - антиеврейските погроми в Германия и Австрия на 9 срещу 10 ноември 1938 г.


Оттам започва и повествованието на "Пътуващият". Главният герой - търговецът Ото Зилберман, обсъжда сделките си и мисли за бъдещето си. Докато не се прибира вкъщи и на вратата не започват да блъскат щурмоваци от националсоциалистическата партия. Вестниците вече са обявили на първите си страници: "Евреите обявяват война на германския народ". Зилберман е с арийски вид и това му помага да избяга. Колко дълго обаче може да бяга от нацистите, колко влака трябва да смени и през колко града да мине, за да осъзнае, че от превзетата Германия няма изход? А и на никого не му пука, че арестуват и убиват евреи.


"Пътуващият" е отпечатан за първи път на английски през 1939 г., като Бошвиц използва псевдонима Джон Грейн. На следваща година романът е публикуван и в САЩ. През 1945 г. книгата посмъртно е издадена и във Франция.




Улрих Александър Бошвиц не доживява края на Втората световна война, умира през 1942 г., когато корабът, с който се връща в Англия от Австралия, е потопен от торпедо. Той е само 27-годишен. Редактираният ръкопис на "Пътуващият" потъва заедно с него, но 80 години по-късно е реконструиран.


"Романът на Бошвиц е срещу забравата, призив към толерантност и човеколюбие. Той е като бутилкова поща, носена от водите на житейския океан цели 80 години: отпушваш я и от нея руква - непрецедена, нефилтрирана, автентична - горчивата истина на историята", се казва в анотацията на издателство "Лист".


Из "Пътуващият" от Улрих Александър Бошвиц


ПЪРВА ГЛАВА


Пътуващият
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Бекер стана, угаси пурата в пепелника, разкопча якето си и с покровителствен жест положи дясната си ръка върху рамото на Зилберман.


- И тъй, остани си със здраве, Ото. Мисля още утре да съм в Берлин. Ако има нещо, ще ми се обадиш в Хамбург.


Зилберман кимна.


- Само за едно ще те помоля - продума той, - недей да ходиш повече по казината, в любовта прекалено много ти върви. Освен това ще проиграеш нашите пари.


Бекер нервно се изсмя:


- Защо не кажеш направо "моите пари"? - попита. - Да не би някога да съм


- Не, не си - припряно го прекъсна Зилберман. - Пошегувах се, нали знаеш, но все пак: понякога наистина си лекомислен. Започнеш ли веднъж да играеш, трудно можеш да се спреш, а сега, след като взе този чек
Зилберман прекъсна изречението си и продължи с по-спокоен тон.


- Имам ти пълно доверие. В края на краищата си разумен човек. И все пак ще е жалко за всяка марка, която заложиш на игралната маса. И понеже сме съдружници, да загубиш парите си, би ми било точно толкова неприятно, колкото ако аз загубя своите.


Широкото и добродушно лице на Бекер, което за миг се бе смръщило, се разведри.


- Да не се заблуждаваме, Ото - меко произнесе той. - Загубя ли, губя твоите пари, понеже аз пари нямам. - И се засмя с гърления си смях.


- Съдружници сме - настойчиво повтори Зилберман.


- Разбира се - каза Бекер, който бе върнал сериозното си изражение. - Защо тогава говориш с мен така, като че ли съм твой служител?


- Да не би да те обидих? - попита Зилберман. В тона му се смесваха кротка насмешка и лека уплаха.


- Глупости! - махна с ръка Бекер. - Стари приятели сме! Три години на Западния фронт, от двайсет години работим заедно и се подкрепяме един друг. Не можеш да ме обидиш, братле, най-много да ме ядосаш малко.
И отново постави ръка на рамото му.


- Ото - енергично произнесе той, - в тези несигурни времена, в този неясен свят човек може да разчита на едно-единствено нещо и това е приятелството, истинското мъжко приятелство! Знай го от мен, момче, смятам те за истински мъж - и то германец, не евреин.


- А, не, не, евреин съм си - възрази Зилберман, който добре познаваше склонността на Бекер към силни, макар неособено тактични думи и се опасяваше, че събеседникът му ще се увлече в грубовато-сърдечните си излияния дотам, че да си изпусне влака. Бекер обаче държеше на своята минута на излияния и не възнамеряваше да съкрати нито секунда от нея.


- И още нещо искам да ти кажа - заяви той, без да обръща внимание колко изнервен е приятелят му, пред когото твърде често бе изливал сърцето си. - Аз съм националсоциалист. Бог ми е свидетел, никога не съм го крил от теб. Ако беше евреин като другите евреи, тоест истински евреин, вероятно щях да остана твой прокурист, но в никакъв случай не бих ти станал съдружник! Не се смятам за ариец сред евреи, в никакъв случай, ти обаче си замаскиран ариец, твърдо съм убеден. Марна, Изер, Сома - двамата рамо до рамо! И нека някой посмее да ми каже, че ти


Зилберман се озърна за келнера и го прекъсна:


- Густав, ще си изпуснеш влака!


- Абе, какво ме интересува тоя влак! - Бекер отново седна. - Дай да изпием по още една бира! - разчувствано настоя той.


Зилберман рязко тропна с юмрук по масата.


- Щом ти се пие, имаш вагон-ресторант - раздразнено го възпря той. - Бързам за преговори.
Бекер оскърбено изпуфтя.


- Както искаш, Ото - отстъпи той най-после. - Ако бях антисемит, надали щях да търпя тоя командирски тон. И поначало не го търпя! От никого! Ти си изключение.


Отново стана, взе си чантата от масата и каза през смях:


- И това ми било евреин! - Поклати глава с престорено учудване, кимна още веднъж на Зилберман и напусна чакалнята на първа класа.


Приятелят му го изгледа в гръб. Зилберман с тревога установи, че докато върви, Бекер леко се олюлява, блъска се в масите и походката му е някак си вдървена както всеки път, когато сериозно се е напил.
Май го хвана бирата, помисли си Зилберман. Трябваше да си остане прокурист. Като такъв на него можеше да се разчита, беше мълчалив и почтен, наистина много добър сътрудник. Игрите на щастието обаче не му понасят. Дано само накрая не съсипе фирмата. Дано остави хазарта!


Зилберман сбърчи чело:


- Тоя хазарт го поквари - намръщи се той.


Келнерът, когото напразно бе търсил с очи преди, най-после дойде.


- Това място за чакане на влакове ли е, или на келнери? - скастри го Зилберман, който изпитваше непоносимост към всякаква повлеканщина и беше в доста лошо настроение.


- Моля да ме извините - отвърна келнерът, - в чакалнята за втора класа един господин реши, че срещу него е седнал евреин, и се оплака. Само че не беше евреин, а южноамериканец, и тъй като знам испански, повикаха мен.


- Добре, добре.


Зилберман се надигна от мястото си. Устните му се сключиха в черта, а погледът на сивите му очи строго се впи в келнера.


Той обаче заобяснява:


- Наистина не беше евреин! - Явно смяташе клиента си за особено правоверен партиен член.


- Не ме интересува. Тръгна ли вече влакът за Хамбург?


Келнерът погледна часовника, окачен над изхода към пероните.


- Деветнайсет и двайсет - помисли той гласно, - влакът за Магдебург тъкмо потегля. Влакът за Хамбург е в деветнайсет и двайсет и четири. Ако побързате, може и да го хванете. И на мен ми се иска да гоня влак, но такива като мен


Махна със салфетката някаква троха от покривката.


- Най-добре би било - отново подхвана той предишната тема - евреите да носят жълти ленти на ръкава. Тогава поне няма да се стига до недоразумения.


Зилберман го изгледа.


- Наистина ли сте толкова жесток? - тихо попита той и съжали за тези думи още докато ги изговаряше.
Келнерът го зяпна така, сякаш не го е разбрал. Явно се учуди, но без сянка от съмнение, тъй като Зилберман нямаше нито един от признаците, по които според изследователите на расовите особености може да се разпознае един евреин.


- Изобщо не ме засяга - предпазливо продума той най-после. - Би било добре обаче за другите. Зет ми например също изглежда малко като евреин, макар, естествено, да е ариец, но трябва непрекъснато да го обяснява и доказва. Такова нещо не е по силите на никого.


- Да, наистина не е - съгласи се Зилберман. После плати сметката и си тръгна.


Невероятно, повтаряше си наум, просто невероятно


След като излезе от гарата, взе такси и се отправи към дома си. Улиците бяха пълни с хора, забеляза и много униформени. Вестникопродавци гръмогласно предлагаха изданията си и Зилберман имаше чувството, че те се разграбват като топъл хляб. Подвоуми се дали и той да не си купи някое списание, но се отказа, понеже реши, че бездруго ще научи достатъчно рано вероятно лошите и със сигурност зложелателни за него новини.


Не след дълго таксито спря пред къщата, в която живееше. Госпожа Фридрихс, жената на портиера, която беше на стълбището, вежливо го поздрави и в известен смисъл Зилберман се зарадва, че в държанието ѝ към него няма промяна. Докато се качваше по мраморното стълбище, застлано с червена плюшена пътека, отново го връхлетяха мислите - а напоследък те постоянно го съпътстваха - за очевидната полуреалност на неговото съществуване.


Живея така, сякаш не съм евреин, учудваше се той. Към настоящия момент съм наистина застрашен, обаче все още заможен и засега неприкосновен гражданин. Как ли се стига до подобно положение? Живея в модерно шестстайно жилище. Хората говорят и се държат с мен като с част от самите тях. Това ме кара да се чувствам едва ли не гузен, но в същото време недвусмислено искам да покажа, че съм евреин и от вчера - различен, искам да покажа на ония лъжци, които се отнасят с мен така, като че ли все още съм предишният.


Какъв бях? Не, какъв съм? Какъв съм всъщност? Ругателна дума на два крака, на която не ѝ личи, че е!
Вече нямам права, мнозина - било от благоприличие, било по навик - се правят, че още ги имам. Цялото ми съществование се дължи на гузната съвест на ония, които всъщност искат да го унищожат. Забравен съм - разжалвали са ме, но разжалването още не е осъществено публично.


Зилберман отложи шапка и поздрави вдовицата на тайния съветник Ценкел, когато тя се показа на прага си:


- Добър ден, милостива госпожо.


- Как сте? - любезно попита тя.


- Общо взето, добре. А вие как се чувствате?


- Благодаря, нямам оплаквания. Както може да се чувства една старица.


Когато се разделиха, тя му подаде ръка.


- Трудни са за вас времената - в гласа ѝ прозвуча съжаление, - ужасни са


Зилберман се ограничи с едва забележима усмивка, която бе толкова предпазлива, колкото и замислена - нито утвърдителна, нито отрицателна.


- Общо взето, отредиха ни особена роля - продума той накрая.


- Но тези времена са и велики! - утеши го тя. - С вас постъпват несправедливо, но човек трябва да мисли правилно и да проявява разбиране.


- Не искате ли твърде много, милостива госпожо? - попита Зилберман. - Между другото, вече изобщо не мисля. Отучих се. Така е по-поносимо.


- На вас никой нищо няма да ви направи - увери го тя и стиснала здраво чадъра в десницата си, решително спря на едно стъпало, сякаш за да намекне, че не би допуснала някой да нахлуе в личното му пространство.


После му кимна окуражително и заситни покрай него.


Когато влезе в жилището си, Зилберман незабавно се осведоми от прислужницата дали господин Финдлер вече е тук. Тя отговори утвърдително и след като бързо свали шапката и палтото си, Зилберман влезе в кабинета, където го очакваше неговият посетител.


Тео Финдлер стоеше пред една картина и я разглеждаше с явно неодобрение. Когато чу вратата да се отваря, бързо се извърна и се усмихна на влизащия домакин.


- Е? - попита той и както винаги, когато говореше, челото му се покри с дълбоки и според него многозначителни бръчки. - Как сте, драги мой? Вече се опасявах, че може да ви се е случило нещо. Знае ли човек Обмислихте ли последното ми предложение? Как е жена ви? Днес изобщо не съм я видял. Бекер е заминал за Хамбург, значи.


Финдлер си пое дълбоко дъх, понеже се намираше едва в началото на своя монолог.


- Вие двамата сте много усърдни хора! Човек може да се поучи от вас. На Бекер му сече пипето, направо си е еврейско. Положително ще успее, няма начин да не успее! На драго сърце бих се включил и аз, но закъснях, какво да се прави Впрочем къде сте ги намерили тия ужасни картини? Не разбирам как човек може да си закачи на стената такова нещо. На нищо не приличат, ама и вие сте един дърт болшевик на културния фронт Само да не си помислите, че ще прибавя дори още само една банкнота от хиляда марки към последното си предложение. За нищо на света не мога да го направя.


Смятат ме за богаташ. Всички ме смятат за такъв. Кой знае как им се е набило в главата подобно нещо. А аз още не съм си платил данъците. Като споменах данъците, да ви питам: можете ли да ми намерите или да ми посочите някой свестен данъчен консултант? Не че сам не разбирам това-онова, но нямам време да се заема както трябва с цялата работа. Тия данъци, тия проклети данъци! Да не би сам да трябва да издържам целия германски райх, а?


- Нищо не казвате. Какво има? Обмислихте ли предложението ми? Приемате ли го? Жена ви май има нещо против мен. Изобщо не се появява. Не го разбирам. Да не би да ми се сърди, че преди няколко вечери не ви поздравихме? Ама как да го направим бе, хора! Та заведението беше пълно с нацисти! Моята жена после ми наду ушите, че трябвало да ви поздравим. Аз обаче ѝ казах - Зилберман е достатъчно разумен. Ще ме разбере, че не искам да се компрометирам заради него. Нали? Ей, Зилберман, кажете най-сетне нещо! Ще продавате ли къщата, или няма да я продавате?


Изглежда, Финдлер се беше изприказвал, във всеки случай се вгледа с очакване в Зилберман. Седнаха на масичката за пушене, но Финдлер като че ли се стовари прекалено рязко в креслото, защото започна да търка лявото си бедро с болезнено, извънредно съсредоточено изражение.


- Деветдесет хиляди - продума най-после Зилберман, без да реагира на въпросите и забележките, които събеседникът му - това му беше напълно ясно - бе изрекъл преднамерено, за да го обърка. - Трийсет хиляди в брой, останалите на друго място, гарантирани с ипотека.


Финдлер скочи така, сякаш го бе ударил ток.


- Ама какви ги приказвате! - викна той едва ли не с обида. - Вицове ли ми разправяте? Петнайсет хиляди на масата, чувате ли? Никакви трийсет хиляди, ама че работа! Знаете ли, че ако имах свободни трийсет хиляди марки, щях да направя с тях нещо далеч по-добро от купуването на къщата ви. Трийсет хиляди марки!


- Пресметнете само дохода от наемите. Продавам я едва ли не на безценица, така че искам поне прилична предплата. Къщата струва двеста хиляди марки, вие я купувате за


- Струва, струва, струва - прекъсна го Финдлер. - А имате ли представа колко струвам аз? Само че никой нищо не ми дава. Моята цена никой не може да я плати, но в същото време на никого не идва наум да сложи за мен на масата поне една банкнота от хиляда марки. Непродаваем съм. Къщата - също. Ха-ха-ха, Зилберман, нали уж сме приятели! Ще ви купя къщата, а не го ли направя, държавата ще ви я вземе. И нищо няма да ви даде.


В съседната стая иззвъня телефонът. Зилберман за миг се поколеба дали да иде сам да се обади, после обаче скочи от мястото си, извини се на Финдлер и излезе от помещението.


Май ще трябва да склоня, мислеше си той, докато вдигаше слушалката. Общо взето, Финдлер е сравнително порядъчен човек.


- Ало, кой се обажда?


От телефонната централа отговориха:


- Останете на апарата, търсят ви от Париж - прозвуча хладният глас на телефонистката.


Зилберман възбудено си запали цигара.


- Елфриде - полугласно подвикна той.


Жена му, за която предполагаше, че се намира в хола, безшумно се вмъкна през вратата и я затвори след себе си.


- Добър ден, Елфриде - поздрави я той, закривайки с длан мембраната на слушалката, - преди пет минути се прибрах, господин Финдлер е тук. Искаш ли да говориш с него?


Тя приближи и двамата размениха бегла целувка.


- Обажда се Едуард - прошепна той, - в доста неподходящ за мен момент. Моля те, иди да си приказваш с Финдлер, иначе ще подслушва разговора ми. Вече е едва ли не престъпление да говориш с Париж по телефона.


- Поздрави Едуард от мен - помоли го тя. - Аз също бих искала да му кажа нещичко.


- Изключено - възпря я той, - всички телефони се подслушват. А ти си твърде непредпазлива, ще наговориш повече, отколкото е нужно.


- Е, не мога ли да кажа "добър ден" на сина си?


- Не, не можеш. Моля те да ме разбереш.


Тя го погледна умолително.


- Само няколко думи - каза, - ще внимавам.


- Не, не става - отряза я той. - Ало? Ало Едуард? Здравей, Едуард - Посочи с умолителен жест вратата на кабинета.


Тя излезе.


- Слушай - продължи Зилберман разговора, - успя ли да набавиш разрешително за нас? - Говореше много бавно и претегляше всяка дума, преди да я изрече.


- Не съм - отвърна Едуард на другия край на линията. - Много е трудно. Не можете да разчитате, че ще получите разрешение. Опитвам какво ли не, обаче


Зилберман се изкашля. Според него трябваше да се действа по-енергично.


- Не става така - каза. - Или ще положиш повече усилия, или ще се откажеш! Сигурно си наясно колко важна е тази работа. Половинчатите действия доникъде няма да доведат.


- Надценяваш възможностите ми, татко - засегна се Едуард. - Само преди половин година щеше да е къде-къде по-лесно. Тогава обаче ти не искаше. В края на краищата не е моя вината.


- Ама какво, виновници ли ще търсим? - ядоса се Зилберман. - Твоята задача е да набавиш разрешителното. Недей да ми пълниш ушите с мъдростите си.


- Слушай, татко - в гласа на Едуард прозвуча негодувание. - Искаш от мен да свалям звезди от небето и ми крещиш, че не ти ги пращам! Вие как сте? Как е мама? Поздрави я от мен. Много ми се иска да я чуя.


- Набави разрешителните по най-бърз начин - още веднъж настоя Зилберман. - Друго от теб не искам! Имаш много поздрави от майка си. За съжаление, в момента не може да ти се обади.


- Ще гледам да ги набавя - отвърна Едуард. - Във всеки случай правя всичко, което е по силите ми.


Зилберман затвори.


За пръв път в живота си искам нещо от сина си, помисли си той разстроен и разочарован. Надали ще се справи! Ако имах делови партньор в Париж, за няколко дни да ми е извадил разрешението за влизане в страната, но Едуард Не мога да искам от него такова нещо. Просто не е свикнал да прави нещо за нас.


Когато толкова дълго си се грижил за някого, той много трудно може да се пренастрои. Едуард е свикнал да чака помощ от мен, а ето че сега аз искам от него да ми помогне. Този обрат явно не му е по вкуса!
Засрамен от разсъжденията си, Зилберман тръсна глава. Не съм справедлив, рече си, и дори ставам сантиментален, което е още по-лошо.


Върна се в кабинета.


- Тъкмо обяснявам на жена ви - обърна се към него Финдлер, - че е доста непредпазливо от ваша страна да ходите по заведенията, където и преди сте ходили. Ако се натъкнете на някой недоброжелателно настроен познат, можете да си имате ужасни неприятности. Жена ви е арийка, може да ходи където поиска, но вие? Боже мой, говоря във ваш интерес и в никакъв случай не одобрявам обстоятелствата, причина за подобни съвети. Най-добре си стойте вкъщи или се срещайте само с познати. Макар изобщо да не ви личи, че сте евреин, но защо да дърпаме дявола за опашката? Впрочем как е синът ви? Май навреме си плю на петите. Ха-ха-ха, шантави времена. Е?


- Вижте, Финдлер - започна Зилберман, - ще ви дам къщата си срещу двайсет хиляди марки предплата, само и само да приключим веднъж завинаги.


- Стига глупости. Вашия стар Финдлер ли намерихте да скубете? И без това на границата ще ви приберат парите. Заради вас дори бих притурил някоя и друга марка към истинската стойност на къщата, но нямам намерение да правя услуги на тая пруска държава, не.


- Сега-засега не смятам да напускам Германия.


- Ех, деца мои, правете тогава каквото си искате. Честна дума, желая ви нещо по-добро от сегашната ситуация. Германският народ е слепен с еврейска кръв. Но защо тъкмо моят приятел Зилберман трябва да става лепило? Не го разбирам. Да се спасява който и както може. Виж, това го разбирам.


- Това, което се прави с евреите, не е ли чудовищно престъпление? - попита госпожа Зилберман, която се бе ужасила от изречението "Германският народ е слепен с еврейска кръв" и още не беше отвикнала да търси някаква поука в събитията.


- Сигурно - сухо отвърна Финдлер. - Много злини се вършат по света. А и немалко добрини. Ту едното, ту другото. Един е туберкулозен, друг - евреин, а ако нямаш никакъв късмет, може да си и едното, и другото. Така стоят нещата. Имате ли изобщо представа колко беди са ме сполетявали през живота ми? Нищо не може да се направи.


- Това, че тактичността не е вашата силна страна, господин Финдлер - възмутено каза госпожа Зилберман, - ми беше известно, но че вътрешно може да сте толкова бездушен и - Тя преглътна думата "брутален". - безчувствен, е наистина ново за мен.


Финдлер се усмихна, без да обръща внимание на казаното.


- Обичам жена си и дъщеричката си. С останалото човечество съм в делови контакт. Това е цялото ми отношение към околния свят. Не обичам евреите, не мразя евреите. Безразлични са ми, а на уменията им като търговци се възхищавам. Когато с тях постъпват несправедливо, наистина съжалявам, но не съм учуден. Така върви светът. Сега едни са на ред да фалират, а други - да преуспеят.


- А ако сам бяхте евреин?


- Обаче не съм! Нямам навика да си блъскам главата за неща, които евентуално биха могли да бъдат.


Каквото е налице, напълно ми стига.


- Винаги само за себе си ли мислите? Не изпитвате ли съчувствие към трагедията на другите?


- А за мен да не би да се погрижва някой, когато сам закъсам? Никой не дава и пукната пара! Тео Финдлер си няма никого освен Тео Финдлер. Двамата са неразделни. Ха-ха.


- И вие твърдите, че обичате жена си и дъщеря си? - Гневът на госпожа Зилберман видимо нарастваше. - Когато някой е така животински безчувствен, той не може да


- Слушайте, уважаема, твърде далеч отивате. Колкото и да съм дебелокож и да търпя всякакви шеги по мой адрес, не обичам да ме оскърбяват!


Госпожа Зилберман стана.


- Извинете ме - ледено се сбогува тя с Финдлер. После напусна стаята.


- Боже мой, ама че сте докачливи! - изсмя се Финдлер. - Честни хора като мен трябва да понасят все такива неща. Да се върнем към нашата сделка! Как е, докъде я докарахме? Е?


Телефонът отново иззвъня.


- Двайсет хиляди - настоя Зилберман, - останалите на друго място, с ипотечна гаранция.


Вратата се отвори и госпожа Зилберман, явно силно възбудена, помоли мъжа си да дойде в съседната стая. Новото прекъсване на разговора не му хареса особено...


- Помислете още веднъж - обърна се той към Финдлер, докато напускаше кабинета.


- Какво има, Елфриде? - попита жена си.


Тя посочи телефона.


- Сестра ти се обажда. Говори ти с нея, всичко ще ти обясни...


Той взе слушалката.


- Хилде?


- Да, да! - възбудено заговори на пресекулки сестра му. - Арестуваха Гюнтер!


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (11)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на anonimnii
    anonimnii
    Рейтинг: 2412 Неутрално

    В България има ли романи за концлагерите на комунистите?
    В Русия знам, че има.

    Анатема на комунизма!
  2. 2 Профил на CINZANO - оправете си сайта!
    CINZANO - оправете си сайта!
    Рейтинг: 587 Неутрално

    За книги по темата - "Нацистът и фризьорът", велика е.

    Мома, връщай 12 и 12А!
  3. 3 Профил на deaf
    deaf
    Рейтинг: 2134 Неутрално

    Още в началото има лъжа! Разбира се! Че през 1938г. евреите вече не можели да избягат от Германия...

  4. 4 Профил на MPetr
    MPetr
    Рейтинг: 2615 Весело

    А филма Дженин, Дженин на Мохамад Бакри дали ще го пуснат на български?.....(Mohammad Bakri’s Jenin, Jenin)........""'"Създателите на филми по целия свят осъдиха решение на съда на Израел, забраняващо прожекцията и разпространението на документалния филм " Дженин, Дженин" и призоваха за отмяна на забраната.""""" ........ https://www.wsws.org/en/articles/2021/01/23/jeni-j23.html

  5. 5 Профил на blondofil
    blondofil
    Рейтинг: 2924 Неутрално

    Браво кога ще издадем книга за българския геноцид в Македония в Израел.

  6. 6 Профил на Капабланка
    Капабланка
    Рейтинг: 723 Неутрално

    В България има ли романи за концлагерите на комунистите?В Русия знам, че има.
    —цитат от коментар 1 на anonim440


    Има, но са твърде, твърде малко.Особено на фона на постоянно излизащите парцали, наречени романи, от бивши служители на ДС или синове и дори внуци на висши партийни членове.Само един пример - Людмила Филипова - внучка на Гриша Филипов!Голяма реклама на всяка нейна книга - купувана и хвалена от кого ли не.
    А има и още доста подобни "писатели" у нас.Та - книги за лагерите и онова гадно време у нас не са много, а малкото, които има, са набутани някъде в книжарниците и не се говори за тях.Наскоро излезе една за Белене и ми направи впечатление, че е написана от млад човек, който не е бил роден през онова време.Не мога да кажа колко е достоверна, добра ли е или не, но....жалко е.
    А след посткомунистическото управление на ГЕРБ, вече немалко хора мислят за социализма и Живков, като за нещо хубаво, сладко и дори лелеяно.Отвратително!

  7. 7 Профил на Bornagain
    Bornagain
    Рейтинг: 1203 Неутрално

    В България има ли романи за концлагерите на комунистите?В Русия знам, че има.
    —цитат от коментар 1 на anonim440

    А за концлагерите на фашистите дето ги нямало в България има ли? Щото по света знам, че има.

    Свободата, Санчо...
  8. 8 Профил на anonimnii
    anonimnii
    Рейтинг: 2412 Неутрално

    До коментар [#7] от "Bornagain":

    Фашисти по света е нямало. Имало е само в Италия. Но болшевиките в СССР след като се разваля приятелството им с национал-социалистите на Хитлер, някак си не могат да казват на своите довчерашни партньори (поделят си Полша) че са социалисти и затова както винаги фалшифицират името им на "фашисти". А всички знаят, че фашист е Мусолини, а Хитлер е национал-социалист. Има и разлики между двете идеологии. В крайна сметка най-тоталитарни и най-мракобесни и най-човеконенавистни са комунистите.

    Анатема на комунизма!
  9. 9 Профил на Dimiter Monev
    Dimiter Monev
    Рейтинг: 396 Неутрално

    Защо само за Хитлер и евреите се пише? Нещо за гоненето на евреите в Римската Империя, Испания, Швейцария и други държави? 2000 години никъде не ги обичат. Някакви анализи защо е така?
    Иначе прекалено пропагандно и лъжливо, за да има някаква стойност произведението.

  10. 10 Профил на ivo
    ivo
    Рейтинг: 640 Неутрално

    Поредния роман за нещо, което никога не е ставало! Холивуд прави поне 10 филма на година за същото нещо! Защо тоя голям зор да убедят хората в това нещо, ако беше вярно!

    Не на глобалистите и глобуса! Make Earth Flat Again!
  11. 11 Профил на vagabond66
    vagabond66
    Рейтинг: 1680 Любопитно

    Улрих Александър Бошвиц не доживява края на Втората световна война, умира през 1942 г., когато корабът, с който се връща в Англия от Австралия, е потопен от торпедо. Той е само 27-годишен. Редактираният ръкопис на "Пътуващият" потъва заедно с него, но 80 години по-късно е реконструиран.
    —цитат от коментар 0 на статията!




    "Истинска история",
    потънала на дъното
    на море ли, на океан ли,
    "реконструирана"
    и сега се бори срещу "забравата"!
    Ужассс!!!!
    Всички онези истории,
    за изгорените 350 000
    в Дрезден са фалшиви
    след бомбардировките на "Касапина"!
    Иначе след 80 години
    тази "реконструкция"
    (интересно, какво са реконструирали
    и от кое дъно са го извадили?)
    е "истина"?





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK