"Онзи в мен" е сюрреалистичен паметник на стоицизма и самотата

Последната книга на Сам Шепърд е за залеза, но голяма част от действието се развива в безкрайна поредица от ранни утрини, от които нищо не започва, а само свършва.

© "Лист"

Последната книга на Сам Шепърд е за залеза, но голяма част от действието се развива в безкрайна поредица от ранни утрини, от които нищо не започва, а само свършва.



Избори 2022

Текстът е препубликуван от рубриката на "Тоест" - "На второ четене". Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча. Заглавието е на "Дневник".


Сам Шепърд е преди всичко човек на театъра. Драматург и режисьор, често е и актьор в киното, за което е номиниран с "Оскар". Автор е на почти петдесет пиеси, носител на "Пулицър", на десет награди "Оби" и на още трийсет-четирийсет други. Легенда, казано наистина накратко. Също като Пати Смит, авторката на предговора към тази книга. В български контекст Шепърд сякаш е най-познат като автор на поставяната неведнъж пиеса "Побъркани от любов", първо от Стоян Камбарев в Русе през 1986 г. Епиграфът на книгата е многозначителен: "Защо никой не те дръпва настрани, за да ти каже какво предстои?" от Дейвид Фостър Уолъс. Книгата е опит да се отговори какво предстои и какво вече се е случило.


Това е последната книга на Сам Шепърд. Излиза в началото на 2017 г., авторът ѝ си отива половин година по-късно, на 27 юли. Цялата книга е потънала в усещане за неизбежност. В дълго предчувствие, своеобразна хроника на една предизвестена смърт. Тъжно завръщане към нещастно, тихо и самотно детство. Тъжно и призрачно настояще, в което пустинята не е само метафора. Истории за времена, в които най-близките ти те предават. Бащата присъства в картината като реален образ в спомените и като мълчалив статист в сюрреалистичните сънища и видения. В тях той е малка фигура, миниатюрен мъртъв татко, убиван отново и отново и унизително излаган на показ.




През цялото време не става ясно дали фрагментарната книга е чиста проза, или е автобиографична и има документален характер. Допирните точки с живота на Шепърд са прекалено много, за да бъдат пренебрегнати. Едно е сигурно: даже да е автобиографична, като голяма част от написаното от него през живота му, то със сигурност не е изповедна. Въображаемите елементи изобилстват в потока на тази тиха и мощна река от думи. В нея е осъзнатата скръб от това, че тялото и съзнанието те предават и режимът, определян от лекарства и време в леглото, не помага кой знае колко за интимността, съвестта и сънищата.


Главният безименен и неназован герой е в безпътица. Лута се между бившата си съпруга, с която е бил трийсет години, номадското детство с баща си, номадската си старост, прекарвана с прекалено младо момиче, и спомени за живота и смъртта на друго младо момиче, което е било близко с него и баща му. Историите може да се гледат от различни гледни точки. Те бързо излизат от конкретиката, за да придобият мащаба на същински (макар и по-скромни) гръцки трагедии за семейни взаимоотношения. Истории, сякаш уморени от повторенията на грешки и травми. Те са придружени от сух хумор и зрял тъжен смях.


В пустинята на главния герой има и оазиси, където тялото го предава по-малко. В такива моменти трудността да назовеш и да си спомниш кой си не се изплъзва между пръстите. Разказвачът се разпада и рони, ала постепенно; катастрофата е мудна. Но въпреки това - какво все пак остава накрая? Отговорът на тази книга е, че остават демони, колебания, въпроси без отговор и спомени за близост и секс. И много раздели.


Книгата е за залеза, но голяма част от действието се развива в безкрайна поредица от ранни утрини, от които нищо не започва, а само свършва. Сякаш денят приключва с изгрева.


Научаваме много неща за разказвача. Имал е тийнейджърските амбиции да е прочут играч на голф, а не литературна знаменитост. Чете Бруно Шулц в закусвални. Има категорично мнение за поезията на Елиът - "съществени идеи, лъхащи на застоял джин и самоубийство". Размишлява за смъртта на Хайнрих фон Клайст и Хенриете Фогел и може би фантазира за романтично самоубийство. Непълното самопознание на човек в криза е идеално конструирано от писането на Шепърд - то показва пред очите на читателя една цялостна незавършеност, белите ѝ петна, фикс идеите ѝ, неспособността за уединение, милост и прошка.


На моменти разказвачът е по-близо до койотите, кучетата и елените, отколкото до хората. Сякаш е застанал на страната на по-суровото, което не може да преговаря с думи и да поставя условия, а просто изтърпява това, което се случва:


"Може би става така. Крак. Ръка. Или идея. Нещо се изплъзва. Премества се. И се озоваваш в друг свят. Дори не си го търсил. Той просто пристига. Появява се. Като елен в здрача. Внезапно. Неподвижен. Ухо помръдва. Още едно ухо. Не си сам. Дори не го виждаш. Той те вижда. Може би става така."


Онзи в мен
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Може би така се живее, може би така се умира. Със сила и с безсилие. Като изгнаник, отдавна свикнал с всекидневието и детайлите на упадъка. Обикнал литературните и филмовите си образи. Обичал, предал или разочаровал близките си.


Както и да се чете тази книга, едно поне за мен е ясно: тя е майсторски честна и не се прави на нещо повече от това, което е. Във време на паника, поляризация и страх този малък сюрреалистичен паметник на стоицизма и самотата може да заглади прекалено острите ръбове на усещането, че нищо не е наред. Даже и това нищо ще мине. Даже и то може да се изтърпи. Даже и от него може да се извлече нещо поне малко красиво, без да е наистина фалшиво. Без да подвежда.

Избори 2022

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK