Единствената творба на Уилям Фокнър за деца излезе на български

Наследниците на писателя са харесали илюстрациите на Калина Мухова в "Дървото на желанията" и за първи път са дали разрешение книгата да излезе с различни рисунки.

© "Лист"

Наследниците на писателя са харесали илюстрациите на Калина Мухова в "Дървото на желанията" и за първи път са дали разрешение книгата да излезе с различни рисунки.



Единствената творба, писана за деца, на американския писател Уилям Фокнър излезе на български в превод на Елена Алексиева. Приказката "Дървото на желанията" е част от поредицата на издателство "Лист" "Детски шедьоври от велики писатели".


Фокнър натраква приказката през 1927 г. на пишещата си машина върху цветни листове с размери 13,33 х 17,5 сантиметра. Подвързва ги като книга и я подарява на Виктория Франклин по случай осмия ѝ рожден ден. Момиченцето е дъщеря на Естел Олдъм - детската любов на Уилям Фокнър, за която се жени две години по-късно. Освен на Виктория, писателят подарява копие от приказката и на тежко болната дъщеря на свой приятел, както и на своя кръщелник и още едно момиче - Рут Форд, която прави кариера в Холивуд. Всяко от децата е вярвало, че книгата е написана специално за него.


Като самостоятелно издание "Дървото на желанията" излиза през 1964 г., илюстрирано от Дон Болонезе - художник и автор на книги. Любопитното е, че българското издание е илюстрирано от Калина Михова и е одобрено от фамилията на Фокнър.




Единствената творба на Уилям Фокнър за деца излезе на български

© Калина Мухова, "Лист"


"Впечатлени от работата на Калина, наследниците на Уилям Фокнър за първи път дадоха съгласие книгата му за деца да излезе с рисунки, различни от тези на Дон Болонезе, които се използват във всички досегашни издания", уточниха от "Лист".


Уилям Фокнър е роден на 25 септември 1897 г. Според критиката той е единственият истински американски белетрист модернист на 30-те години на ХХ век, следвайки експерименталната традиция на европейски писатели като Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Марсел Пруст и Томас Ман. В творбите си използва поток на мисълта, многобройни описания и гледни точки. През 1949 г. е удостоен с Нобелова награда за литература. Носител е и на два "Пулицъра". Смятан е за един от най-влиятелните американски писатели. "Врява и безумство", "Дворецът", "Селцето. Градът" са най-популярните му в България романи. Умира през 1962 г.


Из "Дървото на желанията" от Уилям Фокнър


По случай осмия рожден ден на своята скъпа приятелка Виктория Бил написа тази книга


На Виктория


" Видял съм музика и чул
печален и безветрен звън, на свеж листак
и птичи зов свидетел бил е моят дух.


Ах, нека чезне: тъй е то и трябва,
не скърби -
прекрасна, млада да е тя
си помечтай завинаги."


Дървото на желанията
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Тя още спеше, но усещаше как се надига от съня, също като балон: сякаш беше златна рибка в кръглия аквариум на съня и се издигаше все по-нагоре и по-нагоре през топлите му води, чак до върха. И тогава щеше да се е събудила.


Ето че беше будна, но не отвори веднага очи. Вместо това лежеше съвсем неподвижна и сгрята в леглото си, като че ли в нея имаше още един мъничък балон, който все повече растеше и се издигаше, издигаше. Скоро щеше да стигне до устата ѝ, да изскочи оттам и да рипне право към тавана. Мъничкият балон в нея ставаше все по-голям и по-голям и от него по ръцете и краката я боцкаше, сякаш току-що беше лапнала ментов бонбон. "Какво ли е това?" - почуди се, като продължаваше да стиска здраво очи и да се опитва да си спомни нещо от вчера.


- Днес е рожденият ти ден - рече един глас близо до нея и очите ѝ мигом се отвориха. Там, до леглото, стоеше непознато момче със слабо, грозновато лице и толкова червена коса, че от нея в стаята светеше. То беше облечено с черен кадифен костюм и с червени три четвърти чорапи и обувки, а на рамото му висеше голяма празна училищна чанта.


- Ти кой си? - попита тя, гледайки червенокосото момче с удивление.


- Викат ми Морис - отвърна момчето. Очите му бяха изпъстрени с необикновени златисти точици, подобни на искрици. - Ставай.


Тя продължи да лежи и да оглежда стаята. Най-странното беше, че освен Морис и нея там нямаше никого. Всяка сутрин, щом се събудеше, заварваше майка си и Дики в стаята, а скоро пристигаше и Алис да ѝ помогне да се облече и да се приготви за училище. Но днес нямаше никого освен непознатото червенокосо момче, застанало до леглото ѝ и вперило в нея необикновените си очи с жълти точици.


- Ставай - рече отново момчето.


- Не съм облечена - отвърна тя.


- Напротив, си - заяви момчето. - Ставай.


Тя отмахна завивките, измъкна се от леглото и наистина, облечена беше - обувки, чорапи и новата лавандулова рокля с панделката в цвета на очите ѝ. Червенокосото момче беше отишло до прозореца и стоеше с лице, притиснато до стъклото.


- Още ли вали? - попита тя. - Снощи валеше.


- Ела и виж - рече момчето. Тя се приближи до него и видя през прозореца черните дървета с голи, капещи клони под дъжда.


- Как ми се иска да не валеше на рождения ми ден! - каза разочаровано. - Мисля, че днес може да спре да вали, а?


Червенокосото момче я погледна, после отмести очи и отвори прозореца.


- О, недей! - възкликна тя, но се спря, защото, щом прозорецът се отвори, вместо дъжд и черни зимни дървета видя мека сива мъгла, която ухаеше на глицинии, а някъде отдолу през мъглата чу да я викат тънки гласчета: "Ела при нас, Дулси. Ела при нас". Погледнеше ли през стъклото, виждаше дъжда и черните тъжни дървета, но там, където прозорецът беше отворен, беше меката мъгла, ухаеща на глицинии, и гласчетата, които говореха: "Ела при нас, Дулси. Ела при нас".


- Не е ли невероятно! - каза тя, поглеждайки червенокосото момче, заето да рови в голямата си чанта.
- Това е, защото имаш рожден ден - обясни то.


- Но нищо подобно не се е случвало преди на рождения ми ден.


- Може и да е - отвърна момчето, измъквайки нещо от чантата. - Рождените дни са затова. А ако вечерта преди рождения си ден - той я стрелна с очите си с необичайни златисти точици - легнеш в леглото първо с левия крак и си обърнеш възглавницата, преди да заспиш, всичко може да се случи - добави мъдро.


- О, ами че аз точно това направих снощи - рече тя. - Но кой ли ме вика?


- Защо не погледнеш сама? - предложи момчето, тъй че тя се надвеси през прозореца в топлата, благоуханна мъгла и там, на земята, вперили очи в нея, бяха Алис, Дики и Джордж, който живееше от другата страна на улицата.


- Ела при нас, Дулси!


- Чакайте ме! - извика им тя и червенокосото момче пак застана на прозореца. В ръката си държеше стълба-играчка, дълга към петнайсет сантиметра, и когато я поднесе към устата си и духна отгоре ѝ, стълбата мигом започна да се удължава и уголемява. Червенокосото момче си поемаше дъх и духаше, и стълбата ставаше все по-дълга и по-дълга, докато най-сетне краят ѝ не опря в земята. Алис я задържа, докато тя слезе при тях.


- Най-после се събуди, а, поспаливке? - рече Джордж, а Дики заприглася: "Поспаливка, поспаливка!". Той беше малък и вечно повтаряше, каквото казваха другите.


Червенокосото момче също слезе по стълбата, приведе се и натисна с пръст едно малко лъскаво копче върху нея, при което въздухът - шшшшшшш! - излезе от нея и тя пак стана петнайсетсантиметрова играчка. Момчето я прибра в чантата си.


- Викат ми Морис - рече то кратко, поглеждайки от Алис към Дики, а после и към Джордж с очите си, изпъстрени с жълти точици.


Мъглата около и над тях беше като голяма палатка, през която подухваше топъл ветрец с ухание на глицинии. Те прекосиха моравата, излязоха на улицата и червенокосото момче пак се спря.


- Е - каза, - как ще вървим? Пеша, в автомобил или на понита?


- Понита, понита! - извикаха Дулси и Джордж, а Дики рече: "Пони, пони! Иска азди пони!". Но Алис не щеше.


- Не, господинчо - заяви тя. - Аз и Дики хич и няма да седнем на някой си кон. И ти, Дулси, също нямаш работа с коня.


- О, Алис!


- Не, господинчо - повтори Алис. - Знаеш, че майка ти не дава да яздиш кон.


- Ти пък откъде знаеш? - рече Дулси. - Тя не е казвала, че не може.


- Че как да каже, като си няма представа, че се гласиш? Аз викам да вървим, дето ще ходим, тъй както сме си.


- О, Алис! - каза Дулси, а Джордж заприпява: "Азди пони, азди пони!".


- Алис и Дики могат да се возят в каручката с понито - предложи червенокосото момче. - Не ви е страх от каручката, нали?


- Мен май че не - отвърна Алис колебливо. - Но Дулси също по-добре да бъде в каручката.


- Не! Искам да яздя пони! Моля те, Алис!


- Те са добри понита - рече червенокосото момче. - Гледайте.


Той бръкна в чантата и извади едно шетландско пони, не по-голямо от катерица, с червена юзда със сребърни звънчета и с червено седло на гърба. Дулси изписка от радост, а Дики се опита направо да се покачи по крака на момчето.


- Мое е! Мое е! - викна Джордж. - Заплювам го, пръв си го заплюх!


- Мой пони, мой пони! - извика Дики. - Мой пони пъв плюх!


- Момент, почакайте всички - рече червенокосото момче, вдигнало понито високо над главата си, докато малките му копита риеха и дълбаеха в ръката му. - Отдръпнете се.


Те се отдръпнаха, момчето сложи понито на земята, долепи уста до лъка на седлото и започна да надува. Докато надуваше, понито ставаше все по-голямо и по-голямо, тропаше с крака и тръскаше звънтящата си юзда. Момчето застана на колене и продължи да си поема дъх и да надува, после се изправи на крака, а понито все растеше и растеше. Най-накрая вдигна глава.


- Ето - рече. - Толкова голямо стига ли?


- Туй за кого е? - обади се бързо Алис.


- Мое! Мое! - завикаха в един глас Джордж и Дики.


- Не, това е на Дулси - каза червенокосото момче.


- Тогаз изпусни малко от въздуха - веднага се намеси Алис. - Твърде е голямо за Дулси.


- Не, не! - възпротиви се Дулси. - Виж, Алис! Виж какво е добричко!


Тя отскубна шепа трева, понито почна да си пощипва и да клати глава, а сребърните звънчета дрънкаха като луди. После хвана юздата, а момчето извади още две понита от чантата и Дики се развика:


- Пони пръв плюх, пони пръв плюх!


- Как е възможно в чантата ти да има толкова много и пак да изглежда празна? - запита Дулси.


- Защото съм Морис - отвърна червенокосото момче. И добави сериозно: - Пък и на рожден ден всичко се случва.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (6)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Itwasalladream
    Itwasalladream
    Рейтинг: 146 Неутрално

    "Фокнър НАТРАКВА приказката през 1927 г. на пишещата си машина..."

    Както винаги високо ниво. Тук журналисти останаха ли? Въпросът ми е съвсем искрен.

  2. 2 Профил на Trigonometrik
    Trigonometrik
    Рейтинг: 294 Неутрално

    Колега, а можеха да напишат "начуква" -- нека сме благодарни, че са избрали тази, а не другата лексема.

  3. 3 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 3723 Неутрално

    Фокнър е огромен!

    klimentm
  4. 4 Профил на lynyrds
    lynyrds
    Рейтинг: 461 Неутрално

    Трака, трака....тракат клавишите на пишещата машина.
    Вече не се произвеждат - последната фабрика беше в Индия и затвори преди няколко години..

    Колкото повече постове чета, толкова по -малко ми се иска да критикувам .Критиката и вечното недоволство са загубена работа.

  5. 5 Профил на Manol Nedyalkov
    Manol Nedyalkov
    Рейтинг: 678 Неутрално

    До коментар [#3] от "klimentm":

    Най-големият американски писател за мен. Единственото, което не съм чел от него, е тази книга. Непременно ще я купя! Благодаря на Дневник за статията!

  6. 6 Профил на murttle
    murttle
    Рейтинг: 960 Неутрално

    Завладяващо! Не знаех, че Фокнър има детска книга. Благодаря за препоръката!
    "Натраква" наистина не е на място в текста. Можеше да е просто "написва".





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK