Роман на Уилям Фокнър от 1939 г. – за първи път на български

Преводът на "Дивите палми" е на писателката Елена Алексиева

© "Лист"

Преводът на "Дивите палми" е на писателката Елена Алексиева



Неиздаван досега у нас роман на Уилям Фокнър излезе на български език, съобщи издателство "Лист". "Дивите палми" е едновременно сред най-нетипичните и най-обичаните творби на писателя, публикувана през 1939 г. - десет години преди той да получи Нобел за литература.


В основата на романа са две истории на Американския юг - "Дивите палми" и "Стареца", които се преплитат в разказ за освобождението, любовта, оцеляването, саможертвата и изкуплението.


Първоначално Уилям Фокнър озаглавява романа си "Ако те забравя, Йерусалиме", което е препратка към библейски псалм. В името на търговския успех обаче издателите му го променят на "Дивите палми". До ден днешен романът се издава и под двете заглавия и това допълнително подчертава двойнствеността в композицията и сърцевината му.




Книгата излиза в превод на писателката Елена Алексиева. Ето какво пише тя в предговора на "Дивите палми":


"Мощта на романа идва от сблъсъка на фокнъровското и не-фокнъровското, на Фокнър със самия себе си и с една толкова неприсъща страна на писането му, че поддавайки ѝ се, той самият сякаш е разколебан и отказва докрай да я признае. С всяка следваща страница, с всяка следваща част писателят всъщност отново и отново преодолява собствената си съпротива... Любовта - както с човека, така и с книгата - е самотно занимание. Илюзия на обичащия, поради която - или въпреки нея - той избира да умре или да продължи да живее с онази част от себе си, дето нищо и никого не обича, дори самата любов. Тя е Йерусалим, в който не можеш да се завърнеш, а само да помниш. И ако забравиш - да бъдеш проклет. "Дивите палми" беше моят Йерусалим".


Уилям Фокнър (1897 - 1962) е сред емблемите на американската литература. Потомък на стара южняшка фамилия, той прекарва почти целия си живот край великата река Мисисипи, дала име на родния му щат. Тук пише и прочутите си романи "Врява и безумство", "Светилището", "Авесаломе, Авесаломе", "Светлина през август". През 1949 г. е удостоен с Нобелова награда за литература за "големия му и уникален в художествено отношение принос към американския роман". На два пъти печели и "Пулицър".


Корицата на книгата е дело на художничката Калина Мухова.


Из "Дивите палми" от Уилям Фокнър


Дивите палми
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Тропането долетя отново, едновременно дискретно и припряно, докато докторът слизаше по стълбите, а лъчът на фенерчето пронизваше осеяното с кафяви петна стълбище и също тъй петнистото помещение с дървени сглобки на долния етаж. Беше си плажна вила, макар и двуетажна и осветена от газени лампи, по-точно една газена лампа, която жена му беше отнесла горе, където след вечеря и двамата се качиха.


Самият доктор беше облечен с нощна риза вместо с пижама и по същата причина пушеше лула, която така и не се беше научил да харесва и знаеше, че няма да се научи, помежду случайните пури, с които го черпеха клиентите от неделя до неделя, когато изпушваше трите пури - колкото смяташе, че може да си позволи да си купи, въпреки че плажната вила беше негова, както и тази в съседство, а също и голямата къща с електричество и измазани стени в селото на четири мили оттам. Понеже вече беше на четирийсет и осем, а бе едва на шестнайсет, осемнайсет или двайсет по времето, когато баща му можеше да му каже (а той да му повярва), че цигарите и пижамите са за жените и контетата.


Беше след полунощ, но не много. Сигурен беше, независимо от вятъра, от вкуса, мириса и усещането за вятър дори вътре, зад затворените и залостени врати и кепенци. Защото тук беше роден, на този бряг, макар и не в тази къща, а в друга, в голямата къща в града, и тук беше прекарал целия си живот, включително четирите години в медицинския факултет на щатския университет и двете години като стажант в Ню Орлийнс, където (пълен дори на младини, с пълните и меки ръце на жена, той, който изобщо не трябваше да става лекар и който, даже след шестте години в големия град, наблюдаваше с провинциално, непроницаемо удивление своите състуденти и колеги: слабички младежи, наперени в стажантските си престилки, върху които - така му се струваше - носеха безчетните анонимни лица на обучаващите се сестри с безмилостна и непоклатима самоувереност, подобно на медали или момински цветя) беше тъгувал по него.


Завърши по-близо до слабите по успех, отколкото до силните, макар да не беше ни от едните, ни от другите, върна се у дома и след година се ожени за жената, която баща му беше избрал, а след още четири стана собственик на къщата, построена от бащата, и пое бащината си лекарска практика, от която нищо не загуби и към която нищо не прибави, и десет години по-късно притежаваше не само плажната вила, където той и жена му прекарваха бездетните си лета, а и съседния имот, който даваше под наем на летовници или дори на цели компании - дошли било на пикник, било за риба. Вечерта след сватбеното тържество той и жена му бяха заминали за Ню Орлийнс и бяха прекарали два дни в хотелска стая, макар никога да не бяха имали меден месец. И въпреки че двайсет и три години бяха спали в едно и също легло, все още нямаха деца.


Но даже да не беше вятърът, пак можеше да каже приблизително кое време е по миризмата на престояло, която идеше откъм яхнията от бамя, вече изстинала в голямото глинено гърне върху студената печка зад паянтовата стена на кухнята - голямото гърне с яхния, наготвена от жена му тази сутрин, та да прати малко и на съседите, наематели на другата къща: мъжът и жената, които четири дни по-рано бяха наели бунгалото и сигурно дори не подозираха, че дарителите на бамята са не само техни съседи, но и хазаи - тъмнокосата жена с особени, студени жълти очи и лице, чиято кожа беше опъната върху изпъкналите скули и масивната челюст (отначало докторът го бе определил като мрачно, после го нарече уплашено), млада, тя по цял ден седеше в нов, евтин плажен шезлонг, обърната към водата, с износен пуловер, изтъркани джинси и гуменки, без да чете, без да прави нищо, просто седеше в онази пълна неподвижност, по отношение на която докторът (или лекарят у Доктора) не се нуждаеше от симптоматиката на изпънатата кожа и пустата, самовглъбена неподвижност на явно невиждащия поглед, за да я разпознае моментално - тоталното и вцепенено оттегляне в себе си, лишено даже от ужас и болка, при което живото същество сякаш се вслушва или дори вглежда в някой от собствените си отпадащи органи, примерно сърцето, и в тайното, необратимо изтичане на кръвта; млад беше и мъжът в безобразни панталони в землист цвят и долна фланела без ръкави, гологлав, при това на място, където даже младите хора бяха убедени, че лятното слънце е фатално, често го виждаха да върви бос по брега досам линията на прилива, да се връща с наръч довлечени от морето дърва, прихванати с колан, да минава край неподвижната жена в шезлонга без никакъв знак от нея, без да отмести глава, а може би дори и поглед.


Но не е сърцето, каза си докторът. Така реши още в първия ден, когато, без да има намерение да шпионира, беше наблюдавал жената през завесата от олеандрови храсти, разделяща двата парцела. И все пак струваше му се, че самото заключение какво не е съдържа тайната, отговора. Струваше му се, че вече провижда истината, нейната неопределена, сенчеста форма, сякаш от истината го отделяше само тънко було, точно както листата на олеандрите го отделяха от самата жена.


Той не подслушваше, не шпионираше; сигурно си мислеше: ще имам достатъчно време да разбера в кой точно орган се вслушва тя, нали са си платили наема за две седмици (някъде по това време лекарят у Доктора беше наясно, че няма да са нужни седмици, а само дни), мислеше, че ако ѝ е потребна помощ, истински късмет е, че той, хазаинът, е също и лекар, докато не се сети, че тъй като вероятно те дори не знаят, че той е хазаинът, то вероятно няма да знаят и че е лекар.


Агентът по недвижими имоти му съобщи по телефона, че къщата е наета.


- Тя ходи с панталони - каза той. - Нямам предвид някакъв дамски модел, а най-обикновени панталони, мъжки. И тия панталони са ѝ малко тесни точно там, където трябва и където на всеки мъж би му се харесало да ги гледа по-тесни, а на жена не, освен ако сама не ги е обула. На мис Марта това едва ли ще ѝ се понрави.


- Тя няма да има нищо против, ако си плащат наема навреме - рече докторът.


- Нямайте грижа - отвърна агентът. - Взел съм мерки. Не съм в този бранш от толкова време за нищо. Казах му: "Трябва да платите в аванс" и той отговори: "Добре, добре. Колко?", като че ли е Вандербилт или някой подобен, с ония ми ти мръсни рибарски гащи и само по долна фланела под сакото, измъкна пачка, ама нямаше банкнота от десет, така че аз му върнах десет за другата, а те и без това си бяха само две, и му викам: "Разбира се, ако вземете къщата, както си е, с това обзавеждане, ще ви излезе доста евтино", а той: "Добре, добре. Колко?". Сигурно можех да му взема и повече, защото мен ако питаш, не му трябваха никакви мебели, само четири стени да влезе вътре и една врата, да я затвори подире си. Тя така и не слезе от таксито. Седеше си там и чакаше с ония ми ти панталони, дето ѝ бяха съвсем мъничко по-тесни точно там, където трябва.


Гласът замлъкна. Ето че главата на доктора се изпълни с приглушено пращене, с надигащата се модулация на склонното към разрастване мълчание, тъй че той каза почти остро:


- Е? Последно искат ли още мебели, или не? В къщата няма нищо друго освен едно легло, а дюшекът отгоре му не е...


- Не, не, нищо повече не искат. Казах им, че в къщата има легло и печка, те си носеха стол, от тия, платнените, дето се сгъват, беше в таксито заедно с чантата. Така че всичко си имат.


Очакването за безмълвен смях отново изпълни главата на доктора.


- Е? - рече той. - Какво има? Какво ти става? - макар да знаеше вече още преди онзи да е проговорил, какво ще каже гласът.


- Струва ми се, че има едно нещо, дето на мис Марта ще ѝ приседне доста повече от панталоните. Не ми се виждат женени. Е, да, той твърди, че са, и не мисля, че лъже за нея, а може би дори и за себе си. Работата е там обаче, че не са женени помежду си, тя не му е жена. Защото аз подушвам съпруга. Само ми покажи някоя жена, дето никога не съм я виждал преди, на улицата в Мобайл или в Ню Орлийнс, и аз мога да подуша дали...


Този следобед те влязоха във владение на къщата, на колибата, която съдържаше едно легло с не особено сносни пружина и дюшек и печка с единствен тиган, носещ следите на поколения пържена риба, кафеник и скромна колекция от разнородни метални лъжици, вилици, ножове, пукнати чаши, чинии и съдове за пиене, съдържали някога купешки мармалади и желета, а също новия плажен шезлонг, в който жената лежеше по цял ден и очевидно наблюдаваше как листата на палмите се блъскат със своя сух, скръбен звук на фона на яркия блясък на водата, докато мъжът внасяше довлечените от морето дърва в кухнята.


Преди две сутрини колата на млекаря, изминавайки крайбрежния си маршрут, беше спряла там и жената на доктора видя мъжа да се връща по плажа от малката бакалница, чийто собственик беше бивш португалски рибар, понесъл самун хляб и обемиста книжна кесия. Тя каза на доктора как го видяла да разчиства (или да се опитва да разчисти) остатъците от риба на кухненските стъпала, каза му го с горчива и гневна убеденост - безформена жена и все пак не дебела, далеч не толкова пълна, колкото самия доктор, която беше започнала да посивява цялата още преди десет години, като че ли косите и кожата ѝ полека се променяха, както и нюансът на очите ѝ, заради цвета на домашните рокли, които явно подбираше така, че да им подхождат.


- И каква мръсотия само оставяше! - викаше тя. - Мръсотия пред кухнята, а най-вероятно и на печката!


- Може би тя умее да готви - рече докторът меко.


- Къде? Как? Седнала на двора? Той кога успява да ѝ изнесе печката и всичко останало?


Но дори това не беше същинската причина за гнева ѝ. Тя не каза: "Те не са женени", макар и двамата да си го мислеха. И двамата бяха наясно, че изрекат ли го гласно помежду си, той ще трябва да изгони наемателите. И все пак отказваха да го изрекат, и не само защото изгонеше ли ги, той щеше да се почувства длъжен да им върне парите за наема; имаше и друго, поне за него, който си мислеше:


Имали са само двайсет долара. И то преди три дни. А с нея нещо не е наред, при което лекарят се обаждаше по-силно от провинциалния протестант, от родения баптист. А нещо (сигурно пак лекарят) и у нея се обаждаше по-силно от провинциалния баптист, защото тази сутрин тя беше събудила доктора, извикала го бе от прозореца, където беше застанала безформена в памучната си нощница, подобна на саван, с навита на хартийки посивяла коса, за да му покаже мъжа, който вървеше по плажа по изгрев със своя прихванат с колан наръч дърва.


И когато той (докторът) се върна у дома по обяд, тя беше сготвила бамята в огромно количество, достатъчно да нахрани десетина души, приготвила я беше с онази мрачна самарянска грижа на добрите жени, като че ли извличаше мрачно, отмъстително и мазохистично удоволствие от факта, че самарянското ѝ дело беше извършено с цената на останалата бамя, която щеше да стои непоклатима и несвършваща на печката, докато дните се трупаха и отминаваха, за да бъде топлена и претопляна отново и отново, докато не я доядат двама души, които дори не я обичаха и които, родени и отрасли с морето пред очите си, предпочитаха измежду рибите тон, сьомга и сардини, купувани в консерви и принесени в жертва и балсамирани на хиляди мили оттам, в маслото на машините и търговията.


Той лично отнесе купата - възнисък, въздебел размъкнат мъж с недотам чисто бельо, провиращ се тромаво през олеандровите храсти с купата, покрита с още неизмачкана (и дори непрана, толкова нова беше) ленена кърпа, придаващ вид на непохватна добронамереност даже на понесения от него символ на безкомпромисното християнско дело, извършено не от сърце или от жалост, а по силата на задължението - и я постави внимателно (тя не се беше надигнала от стола, не беше помръднала, с изключение на студените котешки очи), сякаш в купата имаше нитроглицерин, въздебелата, небръсната маска сияеше глуповато, но зад нея очите на лекаря в Доктора гледаха зорко, нищо не изпускаха, изучаваха без усмивка и свян лицето на жената, която всъщност не беше слаба, а измършавяла, мислейки: Да. Една или две степени. Може би три.


Но не сърцето, после се опомни, дойде на себе си, за да установи, че пустите очи на диво животно се взират в него, когото, поне доколкото му беше известно, те едва ли бяха виждали преди, с дълбока и безгранична омраза. Тя беше съвсем безпредметна, както когато човек, у когото радостта вече съществува, поглежда към някой стълб или дърво щастливо и доволно. Той (докторът) бе лишен от суета; не към него беше насочена омразата.


Тя е към целия човешки род, каза си той. Или не, не. Чакай. Чакай - булото напът да се раздере, зъбците на дедукцията да зацепят. - Не към човешкия, а към мъжкия род, към мъжа. Но защо? Защо? Жена му би забелязала бледата следа от липсващата венчална халка, но той, докторът, видя повече от това: Тя е раждала, помисли си той. Веднъж при всички положения. Залагам си дипломата.


И ако Кофър (това беше агентът) е прав, че той не ѝ е съпруг - а би трябвало да е, би трябвало да може да познае, да подуши, както сам казва, понеже очевидно се занимава с отдаване на плажни бунгала под наем по същите причини или по същата принуда, чуждата потребност, която кара някои хора в големите градове да обзавеждат и предоставят стаи на потайни и измислени имена...


Да речем, че тя е намразила мъжкия род достатъчно, за да напусне съпруг и деца; добре. И все пак не просто е отишла при друг мъж, но и живее в очебийна мизерия, а тя самата е болна, много болна. Или е зарязала съпруг и деца заради другия мъж и беднотията, после е трябвало да... трябвало е да... Усещаше ги, чуваше ги: зъбците, прищракването, ускорението; нужна му беше ужасна бързина, за да ги следва, опасяваше се, че последният зъбец ще щракне и звънецът на проумяването ще зазвъни, а той няма да е достатъчно близо, за да види и чуе:


Да. Да. Какво ли ѝ е сторил мъжкият род, че да гледа на такъв негов представител като мен, когото никога преди не е виждала и не би погледнала втори път, дори да беше, със същата тая омраза, през която той е принуден да минава всеки път, когато се връща от плажа с дърва за печката, за да сготви храната, която тя яде.


Тя дори не предложи да вземе купата от него.


- Не е супа, яхния от бамя е - рече той. - Жена ми я направи. Тя - ние...


Тя не помръдна, гледаше го как привежда телеса в намачканата си раирана дреха, внимателно крепейки подноса; дори не чу мъжа, докато тя не му заговори.


- Благодаря. Внеси я вътре, Хари. - Сега вече дори не поглеждаше към доктора. - Благодарете на жена си.
Той мислеше за двамата си наематели, слизайки по стълбите подир играещия сноп светлина, към миризмата на застоялата яхния на долния етаж, към вратата и тропането. Не поради предчувствие, от догаждане, че тропащият е мъжът на име Хари.


А защото не беше мислил за нищо друго от четири дни насам - този раздразнителен мъж на средна възраст в архаичното си спално одеяние, превърнало се в повсеместен комедиен реквизит, разбуден от съня в спареното ложе на бездетната си съпруга и вече замислен за (може би дори сънувал) дълбокия и безумен пламък на безадресна омраза в очите на непознатата жена; и отново, все със същото усещане за неизбежност, за тънко було, което го отделя от нещо, за търсене слепешком, дори без булото, за докосване, но не съвсем, за почти съзиране, но не съвсем, на очертанието на истината, тъй че без да си дава сметка, той се спря насред стълбите в своите старомодни платнени чехли, мислейки бърже: Да. Да. Нещо, което целият мъжки род, мъжете, са ѝ сторили или което тя смята, че ѝ е било причинено.


Тропането прозвуча отново, като че тропащият бе доловил, че той се е спрял по някаква промяна в лъча на фенерчето, видима изпод самата врата, и беше затропал отново със смутената настойчивост на непознат, дошъл да търси помощ посред нощ, и докторът пак се размърда, но не в отговор на подновеното тропане, той, който не беше предчувствал, а сякаш подновяването на тропането чисто и просто беше съвпаднало с познатата, повтаряща се, застояла безизходност на четиридневното недоумение и търсене слепешком, капитулиращо отново и отново; сякаш инстинктът отново го задвижи, тялото възвърна способността си да мърда, но не и ума, убеден, че физическото напредване може да го приближи до булото в мига, когато то се вдигне и разкрие в съкровено уединение онази истина, която той почти докосваше. Така че нямаше предчувствие, когато отвори вратата и надникна вън, насочвайки лъча на фенерчето към тропащия.


Беше мъжът на име Хари. Той стоеше в мрака, сред силния, нестихващ вятър откъм морето, изпълнен със сухото блъскане на невидими палмови листа, какъвто докторът го бе виждал винаги, с оцапаните дочени панталони и фланелата без ръкави, мълвеше обичайните извинения относно късния час и нуждата, после помоли да използва телефона, докато докторът в нощната риза, диплеща се край увисналите му прасци, се взря в посетителя и помисли победоносно: Сега вече ще разбера какво става.


- Да - каза, - но не ви трябва телефон. Аз самият съм лекар.


- О - рече онзи. - Можете ли да дойдете веднага?


- Да. Нека само си обуя панталоните. Какъв е проблемът? Да знам какво да взема.


За миг другият се поколеба; това също беше познато на доктора, който го беше виждал и преди и дори смяташе, че е наясно кой е източникът му: онзи вроден и неизтребим инстинкт на хората да се опитват да скрият част от истината дори от лекаря или адвоката, за чиито умения и познания всъщност плащат.


- Тя кърви - каза той. - Колко ви е таксата...


Но докторът не забеляза това. Той разговаряше сам със себе си: А, да. И защо не се... Дробовете, разбира се. Защо не се сетих за това?


- Да - рече. - Почакайте тук. Или може би вътре? Няма да се бавя.


- Тук ще чакам - каза онзи. Но докторът отново не го чу. Той вече тичаше обратно нагоре по стълбите; дотърча в спалнята, където жена му, подпряна на лакът в леглото, го гледаше как се бори с панталоните, сянката му, очертана от лампата на ниското шкафче до леглото, гротескно изкривена върху стената, собствената ѝ сянка също чудовищна, прилична на горгона заради навитите на хартийки кичури сива коса над сивото лице над високата яка на нощницата, също сива на вид, сякаш всяка нейна дреха беше поела от мрачния стоманен цвят на непреклонната ѝ и всепобеждаваща моралност, която, както щеше да осъзнае по-късно докторът, беше почти вездесъща.


- Да - рече той. - Кървене. Вероятно кръвоизлив. Дробовете. И защо, по дяволите, не се...


- По-скоро той я е наръгал или прострелял - каза тя студено, тихо, злостно. - Макар че ако се съди по погледа ѝ онзи единствен път, когато я видях отблизо, бих рекла, че тъкмо тя би тръгнала да ръга и да стреля.


- Глупости - отвърна той, намествайки се в тирантите си. - Глупости.


Защото и на нея не говореше.


- Да. Глупакът му с глупак. Да я докара точно тук. На морското равнище. На брега на Мисисипи. Искаш ли да угася лампата?


- Да. Сигурно доста ще се бавиш там, ако ще чакаш, докато ти платят.


Той духна лампата и се спусна по стълбите, отново подир фенерчето. Черната чанта стоеше на масичката в антрето редом с шапката му. Мъжът на име Хари все още чакаше пред прага на входната врата.


- Може би е по-добре да ги вземете сега - каза той.


- Какво? - Докторът се спря, погледна надолу и насочи фенерчето към единствената банкнота в протегнатата ръка на другия. Дори нищо да не е похарчил, сега ще му останат само петнайсет долара, помисли си той.


- Не, после. Най-добре да побързаме.


Втурна се напред подир танцуващия лъч на фенерчето, подтичвайки, докато онзи вървеше, през собствения си позакътан двор, през граничния олеандров храсталак, право под напора на неукротимия вятър, който вилнееше сред незримите палми и шумеше в острите солени треви на занемарения съседен парцел; сега вече видя мътната светлина в другата къща.


- Кърви, значи.


Облачно беше. Невидимият вятър духаше силен, нестихващ сред невидимите палми, откъм невидимото море - пронизващ, безспирен звук, изпълнен с плясъка на вълните, разбиващи се във външните бариерни острови, тези пясъчни резки и пръски, укрепени с хилави разлюлени борове.


- Кръвоизлив?


- Какво? - рече другият. - Кръвоизлив ли?


- А не е ли? Значи само кашля по малко кръв, така ли? Изплюва по малко кръв, когато кашля, да?


- Да изплюва? - повтори онзи. Беше тонът, не думите. Не бе насочен към доктора и беше отвъд смеха, сякаш онова, за което бе предназначен, беше непроницаемо за смеха; не беше докторът, който спря; докторът продължаваше да подтичва напред на своите къси, обездвижени нозе, следвайки подскачащия лъч на фенерчето, към мътната очакваща светлина, беше баптистът, провинциалът, който сякаш застина, докато човекът, вече не докторът, помисли, но не шокиран, а с нещо като отчаяно удивление: Нима трябва да прекарам живота си зад преграда от всевечна наивност, като кокошка в курник? Проговори на глас много предпазливо; булото започваше да се вдига, да изчезва, беше напът да се раздере и ето че той не искаше да види какво има зад него; знаеше, че в името на чистата си съвест сега и завинаги нямаше да посмее, но знаеше също, че вече е твърде късно и няма как да си помогне; чу се да задава въпроса, който не искаше да зададе, и да получава отговора, който не искаше да чуе:


- Казахте, че кърви. Къде е кървенето?


- Откъде кървят жените? - отвърна, викна другият остро, ядно, без да спира. - Аз не съм лекар. Ако бях, смятате ли, че щях да харча тия пет долара за вас?


Но докторът и това не чу.


- А, да - каза той. - Разбирам. Да.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (18)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1223 Неутрално

    “ Роман на Уилям Фокнър от 1939 г.”
    ——
    Предполагам, че туй масово издаване на книги от библейско време няма никаква връзка с евтинията на изтеклите им авторски права. Интересно къф ли е тиражът...

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  2. 2 Профил на Араламбене му е майката
    Араламбене му е майката
    Рейтинг: 902 Неутрално

    Аз викам, че има общо с полулегални правилници, съчинени от министера на колтурата, за насърчаване на наши хора в издателското поприще. Като правилника за Националния център за книгата, напримерно.
    И не непременно министера на Този.
    Ама звучи много сладко "юридическо лице на бюджетна издръжка към Министерството на културата и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити."

  3. 3 Профил на selqnin
    selqnin
    Рейтинг: 2358 Неутрално

    Фокнър не е точно моят автор, но като първи превод на български си струва да се прочете!

  4. 4 Профил на Alexander97
    Alexander97
    Рейтинг: 3109 Неутрално

    “ Роман на Уилям Фокнър от 1939 г.”——Предполагам, че туй масово издаване на книги от библейско време няма никаква връзка с евтинията на изтеклите им авторски права. Интересно къф ли е тиражът...
    —цитат от коментар 1 на Gretel


    О, свещена простота!
    Никой не може да ти помогне!
    Дори Бог.

  5. 5 Профил на Alexander97
    Alexander97
    Рейтинг: 3109 Неутрално

    “ Роман на Уилям Фокнър от 1939 г.”——Предполагам, че туй масово издаване на книги от библейско време няма никаква връзка с евтинията на изтеклите им авторски права. Интересно къф ли е тиражът...
    —цитат от коментар 1 на Gretel


    О, свещена простота!
    Никой не може да ти помогне!
    Дори Бог.

  6. 6 Профил на hodounski
    hodounski
    Рейтинг: 3105 Неутрално

    До коментар [#1] от "Gretel":
    Фокнър не е сериал или семки ,не става за ,,бързо"четене.
    А за тикви -съвсем не става

  7. 7 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1154 Неутрално

    До коментар [#2] от "Араламбене му е майката":

    ало, араламбе, пунятиято колтура сме го изубретили и въвели ас. немаме ништо напротив да го исползуваш щото го расбираш ама ме рецитирай че сме мнооо соетен.

  8. 8 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1154 Неутрално

    До коментар [#1] от "Gretel":

    гретил, не ги слушъй кво ти обесняват за тоя. захващай го..

    а дано само ленчето не се е насерала, щото като съчинителка не струва нищо.

  9. 9 Профил на Весо
    Весо
    Рейтинг: 467 Неутрално

    Завиждам на бъдещите читатели на историите от окръг Йокнапатофа.

  10. 10 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1223 Неутрално

    До коментар [#6] от "hodounski":

    “ или семки ,не става за ,,бързо"четене. А за тикви -съвсем не става”
    ——
    Ако с плющене на семки се става семкаджия може и да са класираш за такъв. За друго — едва ли, кът не праиш разлика между автор и издател.

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  11. 11 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1223 Неутрално

    До коментар [#5] от "Alexander97":


    “ О, свещена простота!”
    ——
    Възклицанието ти е хубаво. Някой ден ще доставяш много радост в кревата на някой мъж. А да пробваш да формулираш някаква мисъл по коментара ми? ... дали за тиража или за авторските права ... дъл ша мойш?

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  12. 12 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1223 Неутрално

    До коментар [#8] от "betona":

    “ гретил, не ги слушъй кво ти обесняват за тоя.”
    ——
    Здрасти, Бетоне. Ма туй ли ми обяснявали тия двамката с несвързаното си плюнчене?... че аз помислих, че ма открехват за колко съм била проста, щот не знам колко е тиража на българския превод на горната книга.

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  13. 13 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1154 Неутрално

    До коментар [#12] от "Gretel":

    ама тва можи да го знаиш само ако си дринкваш водката с саответните хора...

  14. 14 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1154 Неутрално

    До коментар [#9] от "Весо":

    айде ся глупусти, весо - нека те ти завишдат за тва че ги водиш с неколко убиколки....

  15. 15 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1223 Неутрално

    До коментар [#13] от "betona":

    “ ако си дринкваш водката с саответните хора.”
    ——
    Водката ... Туй, гражданите, няма са научите на малките радости в живота, като ракията например.

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  16. 16 Профил на Alexander97
    Alexander97
    Рейтинг: 3109 Неутрално

    До коментар [#5] от "Alexander97":“ О, свещена простота!”——Възклицанието ти е хубаво. Някой ден ще доставяш много радост в кревата на някой мъж. А да пробваш да формулираш някаква мисъл по коментара ми? ... дали за тиража или за авторските права ... дъл ша мойш?
    —цитат от коментар 11 на Gretel


    По надолу сама си се охарактеризирала – колко си-----?
    Много си!
    Намеците ти, евтин опит за обида – и те са в стила на многото, защото не можеш да оцениш деликатността ми!
    Тиража няма никакво значение, а че правата били изтекли, колко ще спечели издателят в България, малко, сети се защо!
    Значение има само какво има между кориците, както и какво има под косата ти, как и колко го използваш!!
    Гиганти като Фокнър явно са далеко над нивото ти, та да се лигавиш на техен гръб!
    Хайде плувай!

  17. 17 Профил на Gretel
    Gretel
    Рейтинг: 1223 Неутрално

    До коментар [#16] от "Alexander97":

    “ не можеш да оцениш деликатността ми!”
    ——
    Това е вярно. Физиологически ми е невъзможно и, както казах, оставям оценяването да го прави някой с подходящите за целта атрибути.

    А за Фолкнър може и да си прав, но ти или не зацепваш, че тука изобщо не става дума за него ... или зацепваш, но след като са та фанали по без гащи, се опитваш да изместиш темата нанейде другаде. За твое добро, дано да е второто

    Всеки има право на собствено мнение, но не и на собствени факти. (вероятно Б. М. Барух)
  18. 18 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1154 Неутрално

    До коментар [#15] от "Gretel":

    а бе баш на бетона ли намери да го кажиш тва? хехехе, че ас часни ороци мога ти давам за ракиата и селяниата бе, гретил.... :)





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK