"Писма до Ния, която не родих" е поезия на и за уязвимия

Книгата на Димана Йорданова беше сред номинираните за престижната Национална награда за литература на името на Иван Николов

© "Жанет 45"

Книгата на Димана Йорданова беше сред номинираните за престижната Национална награда за литература на името на Иван Николов



Писма до Ния, която не родих
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете
Текстът е препубликуван от "Портал Култура". Заглавието е на "Дневник".


Поезията на Димана Йорданова е позната и четена. Коментирана. Най-често обичана. След три публикувани книги се появява "Писма до Ния, която не родих". Не би трябвало да премълчим и това, че тя бе една от номинираните за престижната и сериозна Национална награда за литература на името на Иван Николов. Което само по себе си е вече успех, а и признание.


Но номинациите и наградите са нещо съвсем друго. Те не могат да ни водят при избора на стиховете, които четем. Или поне не трябва да са основните пътеводители.




Поезията е колкото подаваща се на литературни анализи, толкова и отиваща някъде отвъд. Към "скритите" места в човешкото сърце, в болезнените коридори на паметта или пък в ада на днешното. Поезията може много. Може би всичко.


По гръбнака
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


В случая с тази книга, която може да се чете като поема, като стихове в проза или както още ви се иска, става дума точно за поезия. Тя отваря врата към сложни и болезнени изживявания и изпитания, към проумяване и научаване на уроците, които животът "стоварва" върху нас. Върху крехкостта на човешкото същество, върху неговата слабост, страх, уязвимост, изпитвайки силата и издръжливостта му, способността за съпротива или пък невъзможността за нея.


"Писма до Ния, която не родих", съградена от разговори с неродената дъщеря, споделяния, изповеди, които не изглежда да следват определена поетическа мисъл, поетически ход, всъщност е много добре "конструирана" книга. Като започнем от мотото от Маргьорит Дюрас - "Много рано в живота ми/стана твърде късно" и своеобразното "отключване" - "скръцващите със зъби" врати на влака и детето на отсрещната седалка с кукла в ръка. Мъртва кукла.


Оттам започва своеобразното броене - от часове до броени секунди, до 6.00, до края на числото Ния. "Смъртта засяга само живите". Животът продължава, отброявайки времето на отсъствието ѝ. Живот, в който "небето се изсипва над мен като херния. / Болката е щедра, / равна и благотворителна". В който болката е и възможност да не се забравя "колко е тревожен този свят". Тогава влакът ще спре и момичето с куклата ще слезе. Отрязъкът "живот" е затворен, но в него ще остане момичето, което пише.


Въпреки усещането за разгръщане на поетически "сюжет", стиховете не чертаят симетрия. Не само защото в отношението си към света лирическата героиня казва "Не на симетрията"! А защото в болката няма симетрия, няма ясни очертания, болката се разпада на много болки и всяка от тях раздира човешката плът, не позволява успокоение, отказва го дори сутрин. След съня. Дори и тогава все трябва да се решава "коя съм и коя не съм".


"Писма до Ния, която не родих" е поезия на и за уязвимия, съмняващ се в себе си човек. За търсенето и откриването, че никога не можеш да стигнеш до отговора. Че дори и наученият "урок" никога не е докрай научен, той все ще се стовари върху теб, ще те събаря, а после ще помага да се вдигаш. Но болката няма да изчезне. Никога.


Книгата на Димана Йорданова е "героична" книга. В саморазголването на човешкото аз, в способността на поетесата да изследва себе си чрез поезията, но не като обикновена рефлексия, а като болезнено раздиране на плътта чрез думите.


В нея има и една особена милост. Но не към себе си, не и към някой конкретен друг, не дори и милост към любовта. Тя е към всичкото в света, но някак разтворена в неговите тъмнини и болки и затова толкова леко, съвсем леко просветляваща го.


Жената и мъжете, които бях
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Когато стигнах до края на "Писмата", изненадващо изникна и онзи стих на Александър Геров - "Болка./ Болко-о!/Болчице". И си помислих, че поетите си говорят. Помислих си също, че когато можеш като Джими Хендрикс да изречеш: "ти се извинявам" / докато целувам небето,/ докато целувам небето", значи струните на живота с всичкото му ще разкървавяват пръстите ти, думите, с които го изричаш, винаги ще бъдат неспокойни и пулсиращи от болките, тревогите, от тъмните му, но и от светлите му дни, ще пишеш не за да кажеш или покажеш, а просто защото точно това означава да си жив.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK