По буквите: Джипи, Лозева, Тодоров

"еднаистория", "Басейн Рай" и "Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки" са новите литературни предложения на Марин Бодаков

© "Тоест"

"еднаистория", "Басейн Рай" и "Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки" са новите литературни предложения на Марин Бодаков



Текстът е препубликуван от "Тоест".


"еднаистория" от Джипи


Превод от италиански Нева Мичева, визуална адаптация Кирил Златков, Пловдив: ИК "Жанет 45", 2020


еднаистория
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Той е 49-годишен писател. Намира се в психиатрична клиника. Саможив е. Съзнанието му е раздробено. До този момент психологическите му слепи петна, без да подозира, са му служили като надеждна защита в комуникацията с реалността. Но дори през тях започва да избива трансгенерационна травматична памет. Метафоричните днес значения откриват корените си в буквалните значения от миналото. Връщат се към войната, в която са участвали нашите близки. Нашата трагедия се връща в своя роден дом.




Всички искаме да се завърнем у дома.


Нямам никакви съмнения, че тази книга е шедьовър в жанра на комикса. Но не само това. Тя е свръхкрасива и свръхболезнена. Вярваш ѝ. Никаква игра няма тук. Просто осъзнаваш как в един момент твоята история се слива с историята на предшествениците ти - и изобщо не си сигурен, че ще се слее с историята на твоите деца. Оттук започват и общността, и самотата.


И появата на Личността.


Джипи разказва как се е появило човешкото лице, придобило чертите си от сълзите, които са дълбали по гладката му повърхност (сълзите може и да са радостни, разбира се):


"А после преляла през очите - първата сълза. Първата, която после хилядолетия наред течала и браздяла, и дълбала, и ваяла, ваяла нас. По бузите се появили ръбове и жлебове, и речни корита, русла за плач. Ъгълчетата на устните - меки бентове, крехки прегради - скоро се поддали А тя не спирала. Докато не придала на човешкото лице днешния му вид."


В тази объркваща книга първоначално едва ли не нищо с нищо не се свързва, досущ като в съзнанието на писателя. Но постепенно Джипи изгражда цялост, в която всеки привидно случаен образ намира своето точно място в картината на ужаса, от който не можем да избягаме."


Много истории има тази еднаистория. Примерно за изобретяването на картечницата, с която войните да спрат да се протакат и така да доскучават на светските дами. Или какво ще стане, ако момчето, което си на 18, изведнъж види в огледалото проваления мъж, който ще си на 50.


Но историята е само една. Войната продължава. Макар да се връщаме от нея.


По буквите: Джипи, Лозева, Тодоров

© "Тоест"


"Басейн Рай" от Яна Лозева


София: самиздат, 2021


Ние вече сме медийни същества - има "слотове", които неизбежно трябва да се пълнят с новини дори когато те по същество не са новини. А копнея да има новинарска емисия само тогава, когато има автентични новини - събития, които променят света. Ако няма - да няма. А не обикновеното да бъде деформирано до необикновено.


По буквите: Джипи, Лозева, Тодоров

© Яна Лозева, "Тоест"


Изобщо, стъписва ме ужасът на мнозина, в т.ч. и приятели, някогашни приятели, от обикновеното, от обичайното... Това е страх от дълбочината на повседневното, отказ от обич към него, неблагодарност, ако щеш. Случката не е събитие.


Това си мисля, докато разглеждам фотографската книга на Яна Лозева.


Наблюдавал съм как тя снима. Никога не знаеш, че те е заснела. Никога не улавяш кога точно го е направила. Няма церемонии. Няма пози.


В "Басейн Рай" тя показва мигове от провинцията. Полусело. Полуград. Южен мир. Никой от тези мигове не се големее, нито скромничи. Всеки си знае цената и не я казва. В снимките има едно момче. Един мъж. В една от последните не разпознах дали образът е на бащата, или на сина. Има цветя, които не подозират, че са цветя. Има много случайности, в които постепенно виждаш закона на съществуването.


По буквите: Джипи, Лозева, Тодоров

© Яна Лозева, "Тоест"


Яна вижда утопията в реалността.


Тези дни дъщеря ми, голямата ми дъщеря, сподели, че не вижда смисъл от изкуство, което е невъзможно без обясненията на своя автор, че не вижда смисъл от еднозначно изкуство.


Яна снима простотата и я превръща в богатство. И надали някое тълкувание на дадено нейно изображение ще надмогне другите тълкувания.


Защото един необикновен човек като Яна обича тъкмо обичайното - и дискретния му punctum.


"Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки"


Съставител Ивайло Знеполски, София: Дом на науките за човека и обществото, 2020


Как оплаквам всички тези млади мъже, които не са забелязали как са пораснали децата им, защото е трябвало да си завършат дисертацията [...] между тези две страни от живота не бива да има непроходима преграда. В противен случай човек рискува в работата си да произвежда една представа за света без връзка със света, в който живее.


Цветан Тодоров пред Катрин Портвен, "Дълг и наслада"


Дебна статусите на Силвия Чолева, тъй като моята приятелка започна да публикува във Facebook стихотворения от големия китайски поет Бей Дао, когото много скоро Издателство за поезия "ДА" ще представи в самостоятелна книга.


Докато се опитвам да проумея защо Северният остров (това означава псевдонимът Бей Дао) предизвиква необичайното ми вълнение, прелистих и монографията на неговия преводач д-р Веселин Карастойчев: този съвременен автор се появява след епохата на площадната поезия, когато съпротивата срещу нея също се оказва трибуна - трибуна, годна за овладяване и употреба от политическия дискурс. Бей Дао се стреми да говори "вместо друг един убит човек", но постепенно си дава сметка, че съпротивата му става "казионна".


Той, пише Карастойчев, е поразен от тезата на младия поет Фу Уей, че "най-силната съпротива на лириката срещу безогледното зло в света е гордото отвръщане от него". "Пробуждането се проявява в напускане на политическия дискурс, в елиминиране на всяка възможност за преки асоциации с текущата обществено-политическа конюнктура (т.е. загърбване на алегоричността за сметка на метафоричността и херметичната образност). Новият лирически герой на Бей Дао странства из метапоетическите селения на поезия на неизразимото, като за ориентир му служи не отблъскването от официалната поетика, а интуицията за нови езикови пейзажи."


***


Потребността от картография на езиковите пейзажи - това сродява китаеца Бей Дао и българина Цветан Тодоров. И още повече ги сродява дълбоката нравственост, вниманието към силата на всяка дума, от която сякаш зависи животът ти.


Първите години на Цветан Тодоров също са преживени в тоталитарна държава. И той търси онези вътрешни филологически пространства, които, по думите на Карастойчев за Бей Дао, да са "недосегаеми както за вездесъщото влияние на официалния дискурс, така и за нечистата им употреба в пряк социално-политически аспект, примерно в подкрепа на новата властова конюнктура". По това те безспорно си съвпадат.


Но литературоведът Цветан Тодоров преживява обрат. Има Тодоров 1, фиксиран върху езиковия строеж на литературата - и Тодоров 2, който пише за моралистите, за лагерниците, за творците, мачкани от идеалите на тоталитарната държава.


Научната продукция в сборника "Цветан Тодоров и облозите на хуманизма. 15 гледни точки" е фокусирана именно в този обрат. За мен лично най-добър подстъп към него са статиите на Стефано Лазарин и Лариса Ботнари.


Лазарин: "Който свежда литературата до система от структури, който умишлено игнорира нейната морална и идейна дълбочина, той прави етичен избор в полза на индивидуализма и релативизма. [...] Занапред предмет на литературата не е литературата, а човекът. [...] При този нов подход Тодоров все по-често черпи от литературата ценни знания или морални поуки, които могат да се използват в живота с другите."


А Ботнари категорично заявява, че за Цветан Тодоров литературата е хуманитарна наука - и че той вече разглежда хуманитарните науки като литература. Още повече че през 1989 г. самият Тодоров пише, че мислене, което не се подхранва от личния опит на учения, бързо се изражда в схоластика, носи полза единствено на учения и на бюрократичните институции.


Всичко това обяснява защо Цветан Тодоров общуваше с фигурите, за които пишеше, на "ти" - за него, в опитите за търсене на истината, не станаха "те". Обяснява и защо писателят Тодоров смяташе, че литературата е застрашена както никога досега.


Възможна ли е такава позиция днес, насред награди, класации, автореклами, убийствена и самоубийствена публичност? Вместо отговор ще цитирам стих от тихия колос Бей Дао:


Хората завзели площада отвърнаха
ти искаш нещо невъзможно


Обаче лично за Тодоров това беше единствено възможно. Той не само говореше вместо убитите - той говореше със убитите.

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на ТумбаЛумба
    ТумбаЛумба
    Рейтинг: 616 Весело

    "Ние вече сме медийни същества - има "слотове", които неизбежно трябва да се пълнят с новини дори когато те по същество не са новини. А копнея да има новинарска емисия само тогава, когато има автентични новини - събития, които променят света. Ако няма - да няма. А не обикновеното да бъде деформирано до необикновено.

    Изобщо, стъписва ме ужасът на мнозина, в т.ч. и приятели, някогашни приятели, от обикновеното, от обичайното... Това е страх от дълбочината на повседневното, отказ от обич към него, неблагодарност, ако щеш. Случката не е събитие."

    Тези два параграфа си противоречат. Уж започваме с пожеланието обикновеното да не бъде деформирано до необикновено, пък после идва критика към "онези", които изпитвали страх от дълбочината на обикновеното, пък после пак се връщаме към първоначалната теза, че случката не е събитие.

    В това се състои трагедията, в трансформацията на обикновеното в необикновено, и на необикновеното - в обикновено. Пример за първото - тиранията на лицемерието. Пример за второто - банализирането на любовта, включително от изкуството.

    Дъщеря ви е права, и не е. Едно е сигурно - тя би трябвало вас да цитира, а не вие нея. Това да цитираш дъщеря си, може да се превърне в лесен начин да се казват и проверяват непопулярни становища, и да се оправдават. Тоест не ми се види интелектуално едно такова занимание. Но да вземем Шекспир, който изглежда лесен за интерпретация, но не винаги е; дори едно от неговите произведения започва с уточнението, че то не е поставяно на сцена, не е било обругано от просташката тълпа. ха-ха И има нужда от интерпретатори, които да играят всъщност неговата роля по отношение на собствените му произведение. Всеки има нужда интерпретация, и интерпретацията е всъщност напълно неизбежна. Всеки един момент е момент на интерпретация.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK