"Котаракът на Рей Бредбъри" и още истории от Кольо Николов

"Котаракът на Рей Бредбъри" и още истории от Кольо Николов

© Жанет 45



"Дневник" публикува откъс от спомените на Кольо Николов, събрани в сборника "Котаракът на Рей Бредбъри". Автор на въвеждащия текст е редакторът на книгата Антония Апостолова.


"Котаракът на Рей Бредбъри" е силно автобиографична и болезнено лична книга и стои особено близко до центъра на кольониколовската вселена. Тя проследява перипетиите на семейството му след преместването им в Лос Анджелис, преживяванията и срещите на писателя с куп незабравими и живописни герои по време на няколкото работи, които сменя, - нископлатени и на смени, типично за един емигрант, чието богатство и опит са единствено спомените и един малък език, - трудните дни на боледуването и смъртта на съпругата му, актрисата Виолета Павлова, както и срещите му с Рей Бредбъри, с когото Кольо Николов има щастието да общува в последните години на легендата.


Спомените в този своеобразен роман в разкази обаче не са само от американските преживелици на писателя - неизбежно, те се връщат и към оставената назад България, към родния дом на село, към бита от онези години, към близките, които вече ги няма, към стара София и нейните интелектуални и писателски среди.




И болезнена, и предизвикваща смях на глас е тази книга, която ни превежда през всички възможни емоции. Но ако трябва да избера едно единствено качество, което описва духа й, то това ще е нейната човечност.


Изумително е човеколюбието и емпатията на писателя към неговите герои - много от тях забравените деца на града, приютил Булеварда на залеза и всички неосъществими, бляскави мечти за слава, богатство и безсмъртие под буквите "Холивуд".


Сред тях са имигранти, безработни, несретници, бездомници, изпаднали, луди, бедняци, бивши затворници, таксиметрови шофьори все безподобни образи, които Николов описва живо, с изключителен хумор, но и милостиво, с огромна обич и разбиране.


Ерудиция, чувствителност и едно всеопрощаващо чувство към живота ви чакат от страниците на "Котаракът на Рей Бредбъри" - от една страна автобиография, от друга портрет на цяло едно общество и на един вечен град с неговите паднали, но продължаващи да мечтаят за възвисяване ангели.


Пригответе се за незабравими диалози и много смях през сълзи. Когато за последно говорих с Кольо Николов, той беше страшно развълнуван от възможността да види отново своя книга на български след толкова много години. И макар вече възрастен, слаб, онзи дух, интелигентността на погледа, нравствената елегантност в присъствието му бяха непогрешими. Споделете пътя на тази негова изповед."


Кольо Николов е роден през 1942 г. в пловдивското село Крумово. Той е един от най-популярните млади български писатели от края на 60-те и 70-те години на XX век. След дебютирането му със сборника "Облаци от бяла светлина" (1966), Николов става лице на т.нар. "инфантилна проза" у нас, залагаща на пародията, "кодоша", подигравателността, с която подхожда към сериозните теми, на освободен и свеж език.


Работил е в различни медии, сред които "Народна младеж", "Студентска трибуна", БНР и БНТ. Емигрира два пъти със съпругата си в САЩ, където е роден и синът им - веднъж за няколко години през 70-те и окончателно след политическите промени в България в началото на 90-те.


Със семейството си се установява в Лос Анджелис, където живее и до днес. Сред издадените му в България книги са още "Влог в швейцарската банка" (1969), "Слънчеви квадрати по зимния плаж" (1970), "Страшно красиви, страхотно добри" (1987), а сред писаните в Америка - "Хотел "Паръдайс" (1982), "Кой какъв е в Ню Йорк" (1982), "Кадифе в разбити улици" (1984), "Вън от Бродуей" (1986) и "Кейбъл рум" (1986).


В Америка Кольо Николов се запознава отблизо с великия писател Рей Бредбъри, с когото общува до края на живота му. Последната му книга съдържа разкази, писани в разстояние на 30 години, и е своеобразен трибют към американската литературна легенда и града, който двамата споделят - Лос Анджелис.


Из "Котаракът на Бредбъри" от Кольо Николов


НАЙ-ТРУДНАТА Ѝ РОЛЯ


Котаракът на Рей Бредбъри
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Понеделник, пет сутринта.


Телефонът звъни, той още спи и сънува, ръмжи от нерви, отмята одеялото и сяда в леглото, притискайки хладния бакелит до лицето си.


- О, да. Разбира се. Няма нищо. О, тъкмо бях станал. Ама наистина! О, благодаря.


Вече не може да заспи. Става и тръгва към кухничката.


- Кой беше? - пита тя.


Другото легло е още невидимо в мрака преди да светне лампата, но той усеща неговите очертания - тясно и дълго, с тъмнокафяви табли, които имитират дърво, ръчен крик за повдигане и сваляне, дистанционно за движение на половинките, където са главата и краката ѝ.


- От транспорта. Ще бъдат точно в единайсет.


- Пак? Нали се обадиха през нощта...


- Искат да са сигурни, че си готова.


- Е, да.


Тя е била актриса в своята страна и е играла в дузина филми. Най-различни роли - по-малки, по-големи, известни и неизвестни. Но тази сега е най-главната и невъзможно трудна роля, на която трябва да се отдадеш изцяло, както повтарят режисьорите. Колкото и да е чудно, чудото в киното идва именно от наслагване на най-банални лафове и картини.


Сега тя е далеч от актьорския метод на Лий Страсбърг - да приседне например и да се наблюдава отстрани, или да стане и тръгне из стаята. Сега е изцяло в ръцете на добрия стар Станиславски - лежи и мърда само ръцете си, защото героинята ѝ не може да стане и да ходи, да приседне дори; бъбреците ѝ ги няма никакви от две години, прекалено е слаба за трансплантация и ходи три пъти в седмицата на диализа. И това ако не е роля!


- Гладна съм...


Той вече си е сварил кафе, пие го бавно, бавно се облича и разтребва стаята, докато ѝ приготвя закуската - точно според диетата и броя калории. Присяда до леглото ѝ, започва да я храни с лъжичка, методично подава лекарства: мънички, разноцветни, красиви, но хапчета, като за болен. Тя продължава да се подчинява покорно на необикновената си задача - не се усмихва, мълчи с тягостно изражение на лицето, готова да се разплаче и без люти капки в очите. Все за пустата роля.


После той я съблича. Мие цялото ѝ тяло с топла вода и сапун. Подсушава я. Преоблича я. С нощница - нищо, че гардеробът ѝ е препълнен с дрехи и обувки. Ролята ѝ изисква да бъде само по нощница. Едно от ония шибани американски недоразумения, дето са цепнати отзад и откриват гърба и задника ти, ако станеш.


Но тя няма да стане.


Завива я със сгънат на две чаршаф и разстила отгоре дебел юрган.


Кога стана единайсет?


Звъни се - този път на вратата. Той отваря и пропуска висока носилка, придвижвана от двама младежи в униформи. Те приближават успоредно до леглото, издърпват чаршафа под тялото ѝ, броят едно, две три и внимателно я преместват в носилката. Понякога прехвърлянето не е така успешно и тя крещи от болка, ругае ги, но те само се усмихват - като статисти нямат право да си отварят устата, ала лицата им трябва да изразяват пълно разбиране за откаченото ѝ поведение. Изключват машината за кислород и свързват тръбичките в носа ѝ с тяхната бутилка.


Понякога той остава в апартамента. Докато я няма, мие чиниите в кухнята, пазарува, готви, чисти - забележими действия, които никой не забелязва.


Сега обаче тръгва с тримата. Дълго вървят по дългия коридор с врати от двете страни, като в хотел.
Настаниха се в просторен апартамент тук преди много години, после наемът стана по еврейски висок и се преместиха в друг апартамент на същия етаж - по-евтин, но без балкон и с една стая по-малко. Тя е припкала по коридора, все забързана нанякъде, все с летящи крака - а сега мълчи, както изисква ролята.


После асансьорът, външната врата, рампата към уличката - малък светъл тунел между жилищни кооперации небе в очите ѝ, разкъсано от стогодишни борове, и птици, безброй птици, които се къпят и пърхат в светлина. Пада ярко слънце, сресана от отминал вятър трева блести след кратък, неочакван дъжд. Иска ѝ се да скочи от носилката и да стъпи върху тревата, бомбардирана от шишарки, да се наведе над цвете и да се одраска на вечнозелен храст... но ролята ѝ не позволява, а колко изразително само е обиденото ѝ, нацупено, готово да се разплаче лице.


На улицата чака линейка с мигащи светлини. Двете задни врати се отварят автоматично и пропускат вътре носилката, чиито колела пружинират и се заковават, готови за път. Той сяда в кабината до шофьора и екипът потегля.


Тя продължава да лежи в застопорената носилка. Сега вече може да говори, и разпитва двете момчета на колко години са, имат ли си майки и бащи, къде живеят, женени ли са, имат ли деца, какво ще обядват и кога свършва смяната им.


Разказва им и за себе си - все неща, на които двамата не вярват, защото са се случили преди половин век, когато бабето уж е било младо и красиво. Подхилват се, но това не им пречи да си гледат работата: да мерят кръвното, кислорода и пулса ѝ. Е, ако имаха детектор на лъжата, щяха да видят, че тя не лъже и наистина се е снимала в много филми.


Няма нищо спешно, линейката се движи като всички други возила в трафика - понякога бавно, понякога бързо. Улиците не са опразнени, като за снимки, нито линейката е качена върху платформа. За по-естествено. Колкото и нереално да е, киното обича и друсащата се реалност на всекидневието. Cinema verite...


След половин час линейката спира пред Центъра за диализа, точно срещу болницата "Сидърс-Синай" с нейните високи, спокойни сгради от тъмно стъкло. Като изправени калъпи лед са, а в Бевърли Хилс никога не е толкова студено, че да замръзнат, нито пък толкова топло, че да се стопят.


Двете момчета измъкват носилката и влизат в широка зала с двайсетина кожени фотьойла, които лесно се превръщат в легла; до всеки от тях е изправена по една машина PRESENUG 2008K2. Някои от пациентите пристигат сами, настаняват се, носят си храна и компютри или гледат телевизия от монитора срещу тях, под самия таван, а понякога спят през целите три часа на диализата.


Други могат да дойдат самостоятелно с моторни или придвижвани с две ръце колички. Десетина влизат с носилки, претеглят ги, веднага щом влязат в залата (да видят след това колко килограма са стопени) и ги настаняват на свободните столове.


Всичко това, разбира се, заедно със сновящите техници и медицински сестри, е само фон за нейното появяване. Като за филм, заснет в психиатрия, където зад гърба на главните герои се движат доста неестествено поне десетина луди. И тук на втори план сноват случайни пациенти - кой с отрязан крак, кой заспал почти завинаги, кой с превъзбудено или неузнаваемо под слой бинтове лице, но всеки - с право на живот в голямата зала, пулсиращ като на забавен каданс. За смахнатия климатик над тях няма почивка - нито зиме, нито лете, нито сутрин, нито вечер, - и сега той бълва ли, бълва невидим студ.


Той вижда само нея сега. Помага на двете момчета да я поставят на фотьойла и да го издърпат, докато тя лежи със затворени очи и потръпва от внезапния мраз. Завива я плътно с юргана, отвън остават само двете ѝ ръце. Дясната - за постоянно измерване на кръвното. На лявата пък е фистулата, посадена под кожата. В нея техникът забива две игли, от които кръвта ѝ потича към машината; мощен взрив избухва изведнъж, изпълва прозрачните тръбички с червена течност и те започват да пулсират. За три часа тя цялата ще бъде пречистена и от нея ще се отделят три литра вода. Все действия, които мъничко бъбрече би извършило тихичко, незабележимо.


Между преплетените тръбички и пластмасови контейнери с надписи като Naturelite и Centrisol изпъква метален кръг под стъклен похлупак, който имитира сърце. Поне на него му се струва така. Върти се ритмично по посока на часовниковата стрелка и, ако питат него, именно върху този кръг трябва да се фокусира камерата заради приликата му с филмова лента, навиваща се на руло. Би казал също, че е крайно време писателите да спрат с това като на филмова лента.


Той например би написал като пулсираща кръв, която се връща назад във времето и става все по-чиста, по-млада и по-красива. (Ако кръвта може да бъде красива.) Но никой не го пита. Той е писал сценарии в България, на български, тука сценариите се пишат на английски и не от него.


Тя се успокоява и може да подремне сега. Ако заспи, той се върти върху хлъзгавата пластмасова табуретка, готова сякаш да тръгне нанякъде, и си мисли все за неща, които - разбрахме - не интересуват никого. Ако не заспи, внимава с ръцете ѝ, защото след всяко по-остро движение червената лампа на машината почва да мига и писука, и тя като полетяла линейка.


След час-два е нормално да е гладна. Той застава над импровизираното легло, издърпва малка масичка и поставя върху нея закуска. Храни я бавно и старателно - като за прецизни филмови кадри.
Едно от осветените правоъгълничета на диализатора показва колко време остава до края на процедурата - два часа, един час, минути, които бавно се топят...


Има нещо благородно тук, не е като в голямата машина на времето, която не предупреждава никого и за нищо; там кръвта навярно пада като отвесна червена завеса, докато спре да тече и се превърне в замръзнал дъжд, зад който още не сме надникнали.


Трите часа са изминали. Точно колкото едно театрално представление.


Техникът измъква иглите от фистулата, поставя върху раните марли, притиска ги с клапи. Докато чака да спре и млъкне кръвта, измъква ненужни вече тръбички и пластмасови контейнери и ги изхвърля на боклука. Машината започва да се плакне сама; чисти се с киселина - дезинфекция, която я подготвя за следващия пациент.


Той си мисли, че един ден поне споменът за човека остава, дори в такава касета, която се върти из лявата част на машината като второ сърце; само да я задвижиш в обратна посока и...


И нищо.


Толкова е споменът в измитата кръв.


Вън, в малкото преддверие, вече чака новият пациент. Сестра носи табличка, върху която са наредени миниатюрни чашки с червена течност. О, не последно причастие с Христовата кръв - просто още малко лекарство.


Все още има хепиенд във филма, където тя играе главната роля...


Момчетата отново я поемат, претеглят я. Навън грее спилбъргско слънце - уж необяснимо стиснато понякога, а така невероятно щедро. На връщане трафикът няма значение - все едно, рано или късно ще стигнат до онзи блок на малката уличка със стогодишните борове и всичко ще се повтори, като пуснат отново спрял часовник с навита докрай пружина.


Той е седнал пак до шофьора, но от време на време се обръща и наблюдава през стъклената преградка умореното ѝ, щастливо лице. Но изведнъж момчето до нея надава силен вик, шофьорът спира на мига, двамата тичат навън и отварят вратите. Момчето е притиснало ръката ѝ там, където доскоро е тичала напред и назад кръвта ѝ по време на диализата; чаршафите са мокри и червени. Шофьорът звъни на своите диспечери, връща се бързо в кабината, включва сирената и след десетина минути линейката спира на малкото покрито паркингче до бързата помощ на "Сидърс-Синай".


Когато всичко е изглеждало спокойно и монотонно, някой изведнъж е решил - хитър филмов трик - да вмъкне сцени от болница, с цялата ѝ суматоха и (защо не) особена красота, когато се спасява човешки живот. И суматохата наистина си я бива - сестри сноват с подвижни компютри, някой притиска с еластичен бинт раната на главната героиня, кръвта ѝ още тече, но има и по-тежки случаи, патрулират дори полицаи, които охраняват (а би трябвало да застрелят) пациенти престъпници някъде оттатък, стаите изглежда не достигат и коридорите са пълни с легла.


След два часа тя е настанена в самостоятелна стая, сестри и санитари измъкват мокрите чаршафи и я преобличат в чиста нощница, най-после се появява лекарка и зашива двете рани, резултатите от кръвните проби и рентгеновите снимки излизат и нашата героиня вече може да си тръгне. Но не и преди да е пристигнала отново линейка - достатъчно време за студен сандвич с шунка и сирене и малко здрав сън.


Същите старателни момчета.


Нощта премигва вън с уморените си светлини.


Уличката с боровете.


Спящият отдавна блок.


Рампа, асансьор, дълъг коридор, стая с медицинско легло.


И, както отдавна се е досетил читателят, никакъв снимачен екип.


Тя е толкова е уморена, че не иска дори да хапне, изпива с мъка лекарствата и заспива. Той се сгромолясва на стола до нея. Оставил е лампата в кухнята - да осветява лявата ѝ ръка с пристегнат, но непредсказуем бинт. За нищо не може да мисли сега, само седи и притваря очи, заслушан в звука на кислородната машина - набиращо сила свистене на вятър.


И изведнъж мощен удар като от гигантско туптящо сърце:


Сряда, пет сутринта.


Петък, пет сутринта.


Понеделник,


сряда,


петък...

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK