"Кралиците на Африка" на Кристина Морато (откъс)

Издателство "Ентусиаст"

Издателство "Ентусиаст"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Кралиците на Африка" с автор Кристина Морато, предоставен от издателство "Ентусиаст".


"Ентусиаст" издава четвърто заглавие от испанската журналистка Кристина Морато.


Испанската журналистка и писателка Кристина Морато отвежда читателите на вълнуващо приключение из Африка. Книгата "Кралиците на Африка" представя завладяващите истории на единайсет вдъхновяващи жени, които първи пътуват до горещия континент. Съпруги на известни изследователи, непокорни мисионерки, испанки, тръгнали на почивка, ексцентрични аристократки, елитни ловци и филмови звезди, но най-вече забележителни личности, тези дами поразяват със своята смелост и непреклонен дух.




Кристина Морато, позната у нас със заглавията "Непокорните диви", "Прокълнатите кралици" и "Дамите от Ориента", пътува до Африка за първи път през 1983 година. Оттогава е посетила няколко държави на континента, привлечена от хората и красивата природа. Точно като нея множество изследователи и пътешественици са били изкушени от Африка в средата на XIX век. Но те се отправят към континента, когато вътрешността му все още е била загадка, а да го обиколиш, било равнозначно на почти сигурна смърт.


В свят на фанатични мисионери и романтични откриватели, които искали да цивилизоват "диваците", се появили шепа корави жени, готови да изслушат и разберат местните хора. Сами, без някой да ги пази, водени от вярата, любопитството или желанието за приключение, те прониквали в неизследвани земи, където местните никога не били виждали бяла жена.


Част от тези дами са мисионерката Мери Слесър; Хуана Мария де лос Долорес де Леон - съпруга на английския офицер Хари Смит; холандката Александрина Тине, наричана кралицата на Бели Нил; неукротимата викторианка Мери Кингсли; Флорънс Бейкър, изпитала унижението да бъде продадена в робство; повелителката на небесната шир Берил Маркам; филмовата легенда Оса Джонсън и др.
Насред джунглата те се обличали в официални дрехи за вечеря и пиели следобедния си чай в порцеланови чаши. Също така знаели как да яздят, да ловуват с лък, да стрелят с пушка, успявали да организират експедиции със стотици носачи и да си създадат дом в най-неблагоприятните региони.


Тези истински героини имали по-модерно мислене, били по-смели и настроени за приключения, отколкото и най-добрите актриси от приключенски филми на нашето съвремие. Историите на живота им съдържат всички съставки на доброто кино, които ни карат да мечтаем и треперим - любов, риск и екзотични пейзажи. Само че в този случай те самите са авторки на сценария на филмите си, в които със смирение разказват за самота, страх и отхвърлена любов, а разказите им невинаги завършват щастливо.


Кристина Морато учи журналистика и фотография и още съвсем млада започва да пътува по целия свят като репортер. След дълъг период, прекаран в Латинска Америка и Африка, през 2005 година за първи път се озовава в Близкия изток и той се превръща в място на действието на две от последните ѝ книги.


През всички тези години тя редува пътуванията с работата си като режисьор на телевизионни предавания, сътрудничи и в радиото. Интересът ѝ да извади от забвение личностите на големи пътешественички и изследователки на историята води до публикуването на "Непокорните диви", "Прокълнатите кралици", "Безстрашни пътешественички и авантюристки", "Кралиците на Африка", "Пленница в Арабския полуостров" и "Дамите от Ориента", които се радват на голям читателски успех и на висока оценка от страна на критиката. Преведени са на няколко езика.


Кристина Морато е основател и настоящ вицепрезидент на Испанското географско дружество, член е също така на Кралското географско дружество в Лондон.


Превод от испански език Светослава Славчева-Бонева


Кралиците на Африка
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Кралиците на Африка" на Кристина Морато


Мисионерки в Африка - да опитомиш "диваците"


"И аз рекох: нима няма да се възрадва сърцето ти, ако Бог те направи майка на поне един син, който да стане мисионер и да помогне в покръстването на еретиците? Ако аз бях майка, щях да го считам за най-великата чест, която би могла да ме споходи приживе." Тези изпълнени с религиозен плам думи излезли изпод перото на девойка на име Мери Смит през 1818 година. Една година по-късно тя щяла да се омъжи в Кейптаун за преподобния Робърт Мофат, пионер в евангелизирането на най-южните земи на африканския континент.


Действително мечтата ѝ се сбъднала, и то как. Две дъщери от общо десетте деца, които госпожа Мофат родила, станали неуморни мисионерки за гордост на фанатизирания си баща. Първородната дъщеря Мери се омъжила за известния изследовател Дейвид Ливингстън и щяла да го последва в опасните му експедиции из най-южните територии на Африка. Друга, на име Беси, свързала живота си с този на протестантския мисионер Роджър Прайс и двамата се установили в недружелюбните земи на Ботсвана.


Сестрите Мери Ливингстън и Беси Прайс израснали сред ботсваните в Южна Африка и животът им бил изпълнен със страдания в онези девствени земи, населени от дивашки племена. Но връзките, които двете сестри изградили с африканците, били от съвсем различно естество и нагледно илюстрирали противоречивото отношение на викторианските мисионерки към местните жители. Госпожа Ливингстън била влюбена в Африка, обичала да пътува с децата си в каруца, теглена от волове, като обикновена номадска съпруга, а вечер да сяда в пустинята до голям огън и да слуша легендите на местните дори и когато от далечината достигал ревът на лъвовете.


Привидно съвсем лесно се приспособила към живота в колиба от кал и слама като местните, далеч от цивилизацията и без дори минимални удобства. До преждевременната си смърт в Замбези - едва на четиридесет и една години - се чувствала като бяла африканка и заедно със съпруга си участвала в някои от значимите му географски открития. Беси Прайс била олицетворение на мисионерка от XIX век, която искрено вярвала в необходимостта да покръства "диваците". Мразела африканската култура от цялата си душа: звука на барабаните, танците, песните, древните им ритуали, които изглеждали като дяволска работа.


Ето защо тя не се задоволила да приобщава езичниците към правата вяра, а искала да им наложи най-отколешните английски обичаи. Жените от племето бамангуато, които ходели полуголи, под нейно влияние започнали да се обличат в дълги до глезените викториански рокли. Учила ги и на добри обноски, как да се хранят, как да подреждат домовете си, както и на шев и музика. Задължила момичетата, които танцували чувствени танци, ознаменуващи навлизането им в пубертета, само с малко парче плат, закриващо гениталиите им, да носят сутиен.


Ако разполагаме с малобройни свидетелства за това как е протекъл животът на Мери Ливингстън в мисиите в Калахари, то сестра ѝ Беси Прайс в писмата си ни е оставила обилни сведения за опасностите, с които е трябвало да се справя в първата си мисия в Ботсвана. Ежедневието ѝ съвсем не било изпълнено с романтика и там далеч не открила земния рай, който обещавали проповедниците от амвоните с единствената цел да привлекат повече последователи.


Лъвовете и хиените често наобикаляли къщата ѝ и тя се бояла, че могат да нападнат децата ѝ през нощта. Веднъж се натъкнала на огромна змия в стаята на децата, а друг път, докато кърмела едно от тях, усетила "пареща болка и помолих съпруга си да доближи до мен една свещ, защото нещо ме беше ухапало. Имаше скорпион в ръкава на нощницата ми...". Малко след като се венчали през 1862 г., семейство Прайс се установили в новия мисионерски лагер в Шошонг край пустинята Калахари.


Скоро след това, обзета от отчаяние, пише следното на една своя прителка в Лондон: "Какъв откъснат от света, ужасен и сух пущинак. Отвсякъде съм аобиколена от племето бамангуато! Можете ли да си представите, скъпи мои английски приятели, да наречете дом една отвратителна, малка и зловеща дупка като тази, натъпкана с кутии и зарината с прах?". Тогава Беси била на двайсет и три години и скоро щяла да разбере, че се била озовала в самия ад. Първите ѝ две деца се разболели и починали малко след раждането, а съпругът ѝ често трябвало да лежи, повален от яростните пристъпи на маларията. Роджър Прайс вече знаел какво е да пожертваш цялото си семейство заради евангелизаторския плам, защото бившата му съпруга и единствените им две деца също били загинали в затънтена мисия из онези далечни земи.


Беси родила четиринайсет деца, които възпитала съгласно най-строгия викториански морал, и оцеляла от скорпиони, тарантули, топлинни удари и блатна треска. Умряла на осемдесет години в Сероуе, сегашната столица на племето бамангуато в Ботсвана. Следата ѝ е останала в тази част на Африка, където човек все още има усещането, че е попаднал в английско село от XIX век. Всяка неделя жените ходят на църква, облечени в дълги поли от бял муселин, блузи с висока яка и бухнали ръкави, и широкополи шапки. Там припяват английски песни и все още спазват обичая да пият чай в пет часа с приятелките си. По-възрастните мъже носят овехтели рединготи и високи цилиндри, които задължително свалят, щом покрай тях мине някой бял.


Историите за живота на мисионерите в опасните и отдалечени от цивилацията места са разтърсващи и показват изключителна издръжливост и упоритост. Артър и Хелън Сейкър, подобно на семейство Прайс, били пример за семейство от протестантски мисионери, които успели да оцелеят след какви ли не бедствия, които ги сполетели благодарение на религиозния плам в душите им. Пристигнали в мисията в Камерун през 1844 г., живеели в колиба без прозорци, с покрив от палмови листа, който много скоро бил отнесен от ужасно торнадо.


Непрестанно боледували от треска, а армия от термити изгризали цялата им покъщнина, в това число дървените вещи и дрехите им. В продължение на година и половина храната им била доста оскъдна, защото нямали масло, брашно и вода, а единственото месо, което ядяли, било от птиците и катериците, които успявали да убият, като ги целели с камъни или прашки. Хелън раждала дете след дете, разтърсвана от страх и тревоги, и без лекар, на когото да разчита.


Отношенията на Сейкърови с местния вожд А'Ква никога не били особено добри. Владетелят, славещ се с жестокия си и деспотичен нрав, ги считал за свои врагове. В деня на смъртта на А'Ква племето срутило протестантската мисия и заграбило всичко, включително и приборите за хранене и чеиза на всеотдайната Хелън. Наложило им се бързо да избягат, за да спасят живота си.


Когато през 1861 г. помолили мисионерската съпруга отново да се върне в Камерун след няколкогодишна почивка в Англия, тя приела с примирение и казала само: "Мисля, че Бог наистина е там, и ние трябва да идем, за да го търсим". Така че семейство Сейкър отново се завърнало в опустошената си мисия в джунглата и започнало от нулата. Хелън живяла шест години след смъртта на съпруга си и била погребана до него в гъстите гори на Люшам, в най-непристъпния и непознат Камерун.


Мисионерки като Беси Прайс и самата Мери Мофат в синхрон с епохата, в която живеели, смятали, че принадлежат към по-висша раса и техен дълг било да цивилизоват езичниците. Отнасяли се с местните като с големи деца, карали им се, наказвали ги и вложили цялата си енергия, за да изкоренят "варварските" им обичаи. Самият Дейвид Ливингстън, който цял живот се борил, за да помага на африканските си приятели, пише: "Ние принадлежим към свята и блага религия и можем, чрез постоянство и с мъдро и търпеливо усилие, да се превърнем в предвестници на мира за една все още объркана и смазана раса".


Но тогава имало и други, "нетипични" мисионерки, които уважавали африканската култура и напълно пожертвали живота си, за да обучават и да помагат на най-нуждаещите се, и не се интересували от броя на покръстените души. Сред всички тях с характера и коравостта си се откроявала Мери Слесър, която цели четиресет години живяла сред страховитите членове на племето окойонг в Южна Нигерия. Безстрашната презвитерианска мисионерка основала мисии в далечна и забравена от всички земя, където човешките жертвоприношения и бруталните убийства на новородени близнаци били ежедневие.


И ако успяла да си спечели доверието на местните вождове и дръзнала публично да заклейми обичаите им, които включвали наказания и обрязвания на жени, то било, защото те се възхищавали на силата и смелостта ѝ. Госпожица Слесър се отрекла от всякакви удобства, за да живее като обикновена африканска жена сред влажните джунгли, в които намерила истинския си дом.


Пастор Робърт Мофат често казвал от амвона: "Мисионер без съпруга е като лодка без гребла". В действителност на терен ролята на съпругите на проповедниците за осъществяването на евангелизаторската им мисия била безценна. Водени от сляпата си вяра, те намирали сили да се справят в критични ситуации и да жертват дори собствените си деца в името на съдбата си. Всички те платили висока цена за всеотдайността си; повечето страдали от депресия, чувствали се самотни и безпомощни, имали чести пристъпи на тревожност и живеели впримчени в лапите на постоянен страх.


Въпреки всичко това за жените от онази епоха животът в мисиите имал особено очарование, защото някои дейности като образованието били запазени само за тях и можели да вземат активно участие в религиозните ритуали. Освен това Църквата знаела много добре, че те можели да проникнат в места, забранени за мъжете, и по този начин Евангелието да достигне до харемите или местата, достъпни само за жени в мюсюлманските домове. Представителите на най-враждебно настроените племена не възприемали присъствието на жени като толкова агресивно посегателство върху тях, въпреки че били облечени в ризи с дълъг ръкав и висока яка, тъмни поли до глезените и смешни шапки.


На места, където не бил стъпвал бял мъж, лесно можем да си представим изумлението по лицата на местните при вида на тези строги дами, по-голямата част от които били религиозни фанатички, готови да ги лишат от пиенето им и да поведат люта битка с Библия в ръка срещу най-древните им обичаи като многоженството. Изследователят Ливингстън пише с известна ирония по този въпрос: "Все още имаме много поводи да наблюдаваме колко страшен трябва да е за черните видът на белите. Когато влезем в селище, което все още не е било посещавано от европейци, първото дете, което зърне мъжете, "зашити в чували", си плюе на петите и хуква да бяга, подгонено от същия уплах, който би почувствало всяко лондонско хлапе, ако види как някоя мумия излиза от музея".


В началото на XIX век във викторианска Англия, скандализирана от ужасите на робството, мисионерите били избраниците, които трябвало да се борят срещу позорната търговия с човешки същества и същевременно да покръстват "неверници". В техните очи Африка е континент, който очаква избавление, а митът за "добрия дивак" приканва към братство и човещина. Те са героите на мига - мъже и жени, готови да проповядват Божието слово в най-затънтените кътчета на Земята.


Не се плашат от лишения, от смъртоносни болести, от отшелнически живот или че могат да бъдат пронизани от копието на някой канибал. В църквите народът се тълпи около екзалтирани проповедници като Робърт Мофат, които насърчават енориашите си да основават мисии на места, където самият той е виждал "дима от стотици селища, в които никой мисионер не е бил". Много жени, повечето неомъжени и надхвърлили трийсетте, тласкани от религиозен плам, самоотвержено се съгласявали да станат доброволки и да работят на места, които все още дори не присъствали на картата, въпреки че за целта първо трябвало да изтърпят няколкомесечно плаване или да изминат хиляди километри през пустинята в бавни каруци.


Първите мисионери били и изследователи и с пътешествията си допринесли за опознаването на Черния континент. В средата на XIX век познанията за вътрешността на Африка били все още оскъдни и тъкмо тези хора били пионерите, които успоредно с работата си да цивилизоват и спечелят към вярата душите на най-изостаналите племена, попълвали белите петна на картите. Четири години след като Дейвид Ливингстън пристигнал в Кейптаун, двама германски мисионери на служба на англиканската църква акостирали на пристанището в Момбаса на Източния бряг на Африка.


Лудвиг Крапф и другарят му Йохан Ребман открили мисия в покрайнините на града и тръгнали да изследват вътрешността на страната. Открили два вулкана, планината Кения и Килиманджаро и вечно заснежените им върхове. Крапф не извадил голям късмет и скоро след като се установили, жена му и новородената им дъщеря починали от малария. Но за покръстителите от онова време загубата на скъпите им хора била една от саможертвите, които трябвало да направят.


Самият Дейвид Ливингстън приел с примирение смъртта на невръстната си дъщеря Елизабет, родена през 1850 г. в Колобенг, макар че до края на дните си се чувствал виновен, че е повел съпругата си в силно напреднала бременност на мъчително пътуване с карета из жежката пустиня Калахари. В писмо до един свой приятел прочутият изследовател ще признае: "Рисковано е да заведеш съпругата и децата си в страна, завладяна от африканската треска. Но кой човек, вярващ в Иисус, ще избегне риска? Само бащино сърце може да почувства каквото чувства моето, като погледна децата си и се запитам: Ще отведа ли този или онзи жив оттук? Но въпреки всичко ние Му принадлежим и нека Той да ни благослови и да ни закриля дори и в смъртта".

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK