© "Жанет 45"
Диапазонът на хумора у писателя е широк. От вица и анекдота, през пародията, до сатиричните прицелвания
Заглавието на текста ми е от творба на Людмил Станев. На този риторичен въпрос "Защо Дефо е измислил Петкан", авторът отговаря: "За да има Робинзон с кого да си говори. Всуе са човешките радости и тегоби, ако няма с кого да ги споделиш."
До творчеството на Людмил Станев се докоснах сравнително късно. Когато той имаше вече няколко книги и участия в киното със сценариите си. Сравняват го с нагласите към света на Аристофан, братя Маркс, Монти Пайтън, Уди Алън. Сигурно е вярно. Но това не е състезание и надпревара. Човек, писател би било добре да се състезава само със себе си. Да надгражда собствените си нива. Неслучайно и Людмил Станев казва, че ако започнеш много да се харесваш, ще спреш развитието си.
От българската и световна история знаем, че лекарите са изкушавани от писателството. "Няма начин човек да стане брилянтен писател, ако преди това не е учил медицина" - твърди Съмърсет Моъм и с това са съгласни мнозина негови колеги. В световната история има много примери на творци, започнали кариерата си като лекари, но постигнали слава със стиховете и романите си.
Дали това, че е лекар по професия, придава добавена стойност и към таланта на Людмил Станев - не знам. Сигурно. Защото снизходителната усмивка, топлотата и емпатията към героите му идват и от едно отлично познаване на психиката човешка. И всичко това съчетано с една респектираща обща култура, която включва литература, изобразително изкуство, музика. Тези му познания са поднесени като едно деликатно намигване, като обогатяващи чувствителността ни асоциации и не на последно място - остроумни каламбури.
Мисля, че и при Людмил Станев основно стои въпросът за общуването, диалогът. Те са му толкова насъщно необходими, колкото и самотното слушане на Моцарт. Фройд има едно изказване, че животът на човека не е кой знае какво, но е единственото, което имаме. В този смисъл, единственото, което си струва, товa са отношенията ни. А ние сме потопени в тях от раждането си - дори и от пренаталния (предродовия) период. Историята на едно дете започва преди то да е заченато. То е на душевната сцена на създаващите го, там е и родовото.
Сещам се за мотото на книгата на Маргарит Юрсенар "Благочестиви спомени": "Какво бе лицето ви преди баща ви и майка ви да се срещнат" от Дзен коан. С приятелите и общуването са много свързани и неговите предпочитани топоси в пространствата, които авторът нарича "острови" - Варна, Пловдив, София, Русе и Сливен.
Людмил Станев е неизчерпаем в сюжетите. Те се раждат така спонтанно, както дишането. Тъжно-весели. Като живота. И авторът няма нужда да ги измисля - те са на всяка крачка в ежедневието му. Макар, че казва още в първата си книга: "... аз не съм писател в онзи смисъл. Да ходя на почивни станции, на конгреси и други такива неща". Темата за измислянето, въображението, творчеството заема важно място в разказите на Людмил Станев.
Във всяка от книгите си той засяга тази тема по различен начин. Дали само ще спомене за разюзданата фантазия или ще каже как чака като ловец "самотна дума да прелети отнякъде и мигом да я поразя". Една негова творба е озаглавена "Авторът и художникът на книгата посвещават този забавен и безсмислен текст на всички знайни и незнайни измислячи." Да, може би най-точното определение за Людмил Станев е, че е измисляч.
В друга своя книга той ще сложи мотото: "Да си писател не е професия, то е диагноза".
Много често в разказите си Людмил Станев говори за измислянето, писането, мълчанието. Сумирани, тези откъслечно споделени мисли могат самите те да съставляват един текст относно генезиса на творчеството на автора и писането въобще. Могат дори да послужат на млади творци от курс по творческо писане. Ако авторът вярва, че творческото писане се учи - нещо, за което аз съм леко скептична. Писането е като живота - да, живота се учи, но той се и живее.
Дали ще са бохемските нощи с приятели, дали ще са случките от лекарската му практика, дали ще е интимното общуване с морето или умозрително-философските инвенции от възхитата в общение с музиката на групата от приятели "Волфи" (от Волфганг А. Моцарт) - всичко това Людмил Станев превръща в текст. Но не литература, като нещо съчинено, а отражение на истинския живот. С всичко, което среща в ежедневието си Людмил Станев населява своите мъдри тъжно-весели ескизи.
"Писането е самотно занимание" - казва Людмил Станев. Авторът говори за себе си, че опитомява спомените, че иска да насели белия лист с планини, земи, морета, мирис на сезони Той гледа на разказването и слушането на историите с детско удивление. И всъщност, между достоверните и измислените няма особена разлика. Важно е дали те "хваща" тази история и дали, както ще си кажат с приятелите си: "Е, страхотно, направо за Фелини". Казва още, че се чувства като пълководец, който командва фантазиите си.
Това е свободният свят, свободата да измисляш. Авторът споделя, че не знае как ще завърши един негов разказ. Много често героите сигурно изненадват своя автор със собствената си логика на развитие.
Според Людмил Станев само идиотите поддържат една и съща тема. И точно поради това, че натрапливостта не е характерна за нормалността, ни убеждава цялото му творчество. Обектът на хумористичните и сатиричните му прицелвания е цялата абсурдност на човешкия живот, на глупавите човешки желания и абсурдните случки .
Дали ще пародираш "Хамлет" и "Отело", дали ще наречеш исторически факти от цивилизационната история "Олигофренската революция" и "Втората световна шега", дали ще пуснеш фантазията си във въображаема кореспонденция между Фройд и Юнг, Сталин и Ленин - това е все висока проба хумор. Диапазонът на хумора у Людмил Станев е широк. От вица и анекдота, през пародията, до сатиричните прицелвания.
Понякога авторът ги нарича "обикновените невероятни истории". Оксиморон ли е това. И сам се чуди дали тези абсурдни истории го следват по петите или вече там някъде го чакат.
Людмил Станев не престава с детско любопитство и нестихващ хъс да изследва човешкия свят на лудостта, страховете ни, страховете от полудяване. Особен жанр са неговите случки, близки до вица, които са срещи от лекарската му практика с тези които, както казва "ромите бяха тогава още цигани.".
Специални са и срещите с героите му от психо отделението. Защото трябва да се запитаме нормалността или ненормалността е, която ни свързва. Тези гранични състояния, които описва авторът с толкова емпатия, могат да ни заведат до дълбоки екзистенциални въпроси.
Нима няма да ни развълнува героят му, който е от това психо отделение и постоянно говори с цитати от "Ромео и Жулиета". Достигнал до това състояние, когато прочел великата Шекспирова творба.
Докоснал се до това каква любов може да съществува в човешката душа и разбрал каква бедност и нищожност е той като човек, щом не е изживял това чувство.
Тогава идва и мъдрото заключение на друг герой от психо отделението, който е наясно, че каквото и да прави докторът няма да му спре медикаментозната терапия. И тук отново са каламбурът и игрословицата. "Много е неправилно да се каже, че ще ме изпишат, аз да не съм някакъв бял лист, че да ме изписват. Аз да не сам "табула раза". Игрословиците, жонглирането с думите, невероятните трикове с думите и смислите Людмил Станев владее виртуозно.
Богатството на българския език тук се разкрива с цялата си гама и спектър.
Люшкането ни от депресия до еуфория е другото, което ни бележи като човеци. И дали, наистина, не се чувстваме по-комфортно и уютно, когато се приютим в своята си депресия. Дали не се разпадаме и фрустрираме повече, ако изгубим депресивната си нагласа. Една от оригиналните черти и характерности на Людмил Станев е да създава колажи от клишетата ни в мисленето и писането.
За сетен път от разказите на Людмил Станев се убеждавам, че реалността някога надминава и въображението. В една бохемска кръчма се настаняват и четирима травестити. В началото държанието им е адекватно на вида, в който са се самоопределили. Към сутринта, след дълга нощна разпивка и стелещ се гъст цигарен дим, от техните редици се разнася с ясни мъжки гласове песента "Море сокол пие вода на Вардаро". Само Людмил Станев може да напише такава навероятно-обикновена, тъжно-смешна история! И да я озаглави "Една прекрасна утрин".
Затова авторът ще ни напомни думите на Марк Твен: "Когато човек няма чувство за хумор, най-вероятно няма никакво чувство".
Към края искам да спомена и за отношението на Людмил Станев към морето. Пред морето той свещенодейства и отива като на поклонение. Повечето хора ходят при морето като курортисти - да го консумират. Когато е край морето, за него времето не е линеарно. Вижда себе си и като дете, и като плувеца сега. И всичко става като в "Амаркорд". Бих казала, че е и като картина от Рене Магрит. И оставаш ти-сам и обонянието ти. Най-силното сетиво според автора. И то те преследва.
Може много да се говори за света на Людмил Станев. За своеобразния му нонсенс. Дали е възможно да си поръчаш в бара 100 страници Джойс и 25 страници Кафка. Защото четенето е опияняващо удоволствие. И от пепел само поетите могат да вдигнат къща. Ще кажа още и, че не съм срещала толкова деликатно-човеколюбиво и приглушено изразяване на емпатията и хуманността като писаното от Людмил Станев: "Динозаврите, които тъгуваха по нас и умряха, защото още ни нямаше".
И това е светът на едно голямо човешко сърце.
