"Баркод" - разкази за Унгария след 1989 г. и за нелепиците на соца

Историите на Кристина Тот са за скандали, аборти, срещи и раздели. За семейства, кучета, опити за самоубийства, зелени училища, съвест, Кафка, смърт и пътувания в чужбина.

© "Ерго"

Историите на Кристина Тот са за скандали, аборти, срещи и раздели. За семейства, кучета, опити за самоубийства, зелени училища, съвест, Кафка, смърт и пътувания в чужбина.



Текстът е препубликуван от рубриката на "Тоест" - "На второ четене". Тя е за книги, публикувани преди поне година, които редакцията желае да препоръча. Заглавието е на "Дневник".


"Баркод" от Кристина Тот


Превод от унгарски Нели Димова, изд. "Ерго", 2012




Често съм се чудил защо някои наистина хубави книги - поне според мен, но често и не само според мен - нямат особен читателски успех в България. "Баркод" сякаш е една от тях. На пръв поглед тя би трябвало да се радва поне на известно любопитство.


Сборникът с 15 разказа, в които разказвачите са само жени, може да се чете и като роман (жанрът шампион в продажбите), който с лекота и известно количество болка може да бъде разбран и почувстван изключително добре в български контекст. Биографията на Кристина Тот също е впечатляваща и интересна - авторка е на около 30 книги, преведени на 16 езика; има множество национални и международни награди; живяла е във Франция в началото на 90-те; в един период от живота си се е издържала от създаване на стъклописи; пише поезия, проза, книги за деца, учебници и песни, прави преводи.


Не спирам да се питам: Дали причините за неизчерпания тираж на изданието се крият единствено в недостатъчна реклама и липса на медийно внимание за книги? Или защото авторът е жена? Или в нещо друго?


Баркод
С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка
Купете


Самият сборник на Кристина Тот е добър и прецизен. Писането ѝ е много сгъстено - и в него буквално няма нищо излишно. Всяка от историите има като подзаглавие различен вид линия (пътна, кръвна, разделителна и т.н.) и може да се теоретизира за рамката на книгата, за логиката ѝ и как линиите оформят баркода на живота на героите. Но може и просто да се прочетат историите им. Линиите са най-често под формата на травма и рана - били те физически, психически или емоционални:


"... историята продължава, защото знаеше, че историите нямат край, само спират, проточват се като скрити болести, за да възкръснат някой ден и да започнат да разкъсват, избуяват, пробождат другаде, на друго място; и болката се предава от човек на човек с поколения, в такива случаи той наистина може да назове самата болест, да лекува подновеното заболяване."


За травмите се говори трудно - през зъби или през сълзи. За тях най-често се мълчи болезнено, докато те се разрастват видимо и невидимо. Ако един зъб боли, езикът често се навърта там. Голямата ценност на историите на Тот е, че в тях езикът разказва защо зъбът боли, защо може да се наложи да бъде изваден или лекуван, проследена е историята на заболяването. А то е - да се чувстваш чужденец в собствения си живот, страна и семейство.


Разказите са колкото за Унгария след 1989 г., толкова и за тоталитарното минало в Унгарската народна република и нелепиците, скуката и нечестността на соца:


"... през прозорците нахлуваше жежка майска светлина, бученето от отсрещния двор и уличният шум се смесваха с главоболно дългата тишина вътре, непоносими бяха цветарникът от ковано желязо, поставката за грамофона, черната дъска, непоносими бяха повтарящите се през половин метър зелени аморфни фигури по линолеума, непоносими бяха настоящето, бъдещето, миналото, изпяното ми име от етикетите на тетрадките, непоносимо беше задушното гадене, миризмата от спарилите се в найлоновите торбички закуски и просмукалите потта найлонови престилки, тебеширено топлият въздух, натежал от дишането на осемдесет деца."


Оршоя Коложи, една от интерпретаторите на книгата, казва, че "във вселената на "Баркод" настроенията, реакциите и сетивните впечатления са по-важни от самата история, която ги поражда и която им служи за фон". Но все пак истории има и те не са фон. Разказват за женското тяло от името на жената. За скандали, аборти, черен снежен човек, срещи и раздели. За семейства, кучета, опити за самоубийства, зелени училища, съвест, Кафка, смърт и пътувания в чужбина. За бездомници и закъсняла и недочакана грижа за деца и старци.


Разтърсих се в интернет, за да видя все пак какво е писано за книгата през годините, и най-интересното и ценно нещо, което открих, беше публикация от 2013 г. в блога на човек, когото даже се оказа, че познавам, при това от десетилетия. Виктор Марков, освен че е споделил честното си читателско впечатление, е намерил вече несъществуващо в YouTube интервю с Кристина Тот и е помолил преводачката на книгата Нели Димова да му преведе думите на писателката. На един от въпросите Тот отговаря:


"Аз се опитвам да бъда стегната не само в поезията, но и в прозата, стремя се към сбитост. За мен и прозата е един вид сбитост... Обикновено за моята проза казват, че има поетически език, което смятам за основна заблуда, според мен не е вярно. Това е едно критическо клише, което се подхранва от факта, че аз започнах като поетеса. Според мен това е един съвсем различен вид проза. Това е една по-строга прозаична реч."


В разказите има истинска мяра и майсторско нюансиране. Липсва сантименталност, освен ако някой не обърка честното до жестокост писане за прорезите във всекидневието с кичозна проява на клиширани чувства. Четейки, се подсещах за "Зелено и златно" и "Гошко" на Силвия Чолева, за "Детство" на Натали Сарот и за "Пубертет" на Анна Старобинец.


Зелено и златно
С код 10Dnevnik получавате поне 10% отстъпка
Купете

Лично и интимно писане, което води към светли и тъмни кътчета, към неща, които непрекъснато премълчаваме, заобикаляме и прескачаме. След това се оказва, че са ни белязали за цял живот. И цял живот не говорим за тях, докато предаваме травмата си на следващо поколение или просто заразяваме с нея в магазина, на работа, в театъра, навсякъде.


Разтърсих се още из интернет и открих как през 2021 г. Кристина Тот е проявила неблагоразумието да вярва в свободата на словото в Унгария. През февруари писателката дава интервю за литературно издание и сред разгледаните теми е и тази за училищните програми по литература. Запитана коя книга би добавила към списъка със задължителните произведения в училище и коя би премахнала, Тот свободно и честно отговаря.


Нейните резерви към "Златният човек", роман на известния писател Мор Йокаи, който според нея не предава особено добре идеята, че жените могат да бъдат равни на мъжете, предизвикват скандал. Чрез медии, близки до властта, скандалът ескалира. Тот е публично заклеймена, че е презряла националното литературно наследство. Подложена е на расистки обиди (осиновила е ромско момиченце) и заплахи на улицата, пощенската ѝ кутия е пълнена с боклук, налага ѝ се да смени училището на дъщеря си. Писателката е маргинализирана, отменени са множество покани за нейни участия и публикации, губи университетската си работа.


Ако трябва да се тегли чертата, една друга причина за липсата на читателски успех на тази книга е и това, че свободата, дълбочината, честността, назоваването на нещата с техните имена са черти на този сборник с разкази, но не са често срещани по лицата на мъжете и жените във властта през последното десетилетие. Не са по лицата на институциите. Не са важни и за пазара. За съжаление, не са и по лицата на достатъчен брой хора, за да бъдат приети за нещо необходимо и нормално. Може би и затова такива книги остават непрочетени. Макар да са болезнено нужни.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK