"Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис (откъс)

Издателство "Ентусиаст"

Издателство "Ентусиаст"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Алексис Зорбас" с автор Никос Казандзакис, предоставен от издателство "Ентусиаст".


През лятото един от най-емблематичните романи на Никос Казандзакис излиза в ново издание от "Ентусиаст". "Алексис Зорбас" отново достига до българските читатели с твърди корици в стилно ново оформление, дело Яна Аргиропулос, и със знаковия превод на Георги Куфов, удостоен с най-високото гръцко отличие "Златен кръст на Почетния легион" за своя принос към културното сътрудничество между Гърция и България именно заради работата си върху произведенията на Казандзакис.


Зорбас е най-популярният герой на гръцката художествена литература, а книгата за приключенията му - най-превежданата. Милиони читатели и зрители са се докоснали до света и житейската философия на Алексис Зорбас, а класическото му изпълнение на традиционния гръцки танц - неговото сиртаки - се е превърнало в израз на щастие и свободолюбие.




Прототип на героя е реална личност - Йоргос Зорбас, който е починал и погребан в Македония. Съдбата го среща с Казандзакис през 1914 г. в Света гора. Лирическият герой - Алексис Зорбас - е практичен и стъпил здраво на земята мъж, който обича бурния живот, изпълнен със забавления и жени. Но едновременно с това неговият образ е наситен с дълбоки и проникновени философски идеи и олицетворява многопластовата душевност на Никос Казандзакис. "Зорбас ме научи да обичам живота и да не се боя от смъртта", споделя писателят.


Романът добива особена популярност след филмовата адаптация на режисьора Михалис Какоянис. Екранизацията на творбата, носеща заглавие "Зорба Гъркът", и музиката на Микис Теодоракис донасят небивал успех. Филмът печели три награди "Оскар", а впоследствие е претворен и в мюзикъл, и в балетна постановка.


След "Алексис Зорбас", "Последното изкушение" и "Пътешествайки", към библиофилската поредица с творбите на Казандзакис ще се присъединят новите издания на "Капитан Михалис", "Рапорт пред Ел Греко", "Христос отново разпнат" и "Змия и лилия".


Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Мегалокастро (днешен Ираклион, о. Крит) в Османската империя, в семейството на Михалис Казандзакис, фермер и търговец на фураж, и съпругата му Мария. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец.


Писателят е отгледан сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Нахос, където учи френски и италиански. След възстановяването на мира през 1899 г. Казандзакис се връща в родния си град и завършва гимназия в Ираклион (1899-1902). През есента на 1902 г. заминава за Атина, където се записва да следва право. Учи четири години в Атинския университет. През 1906 г. завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга "Змия и лилия".


През октомври 1907 г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 г. следва и философия в небезизвестния "Колеж дьо Франс" в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910-1930 пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 г. става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 г.


Преди Втората световна война се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества на Антибите, Южна Франция. След войната работи като министър в Гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947-1948 работи за ЮНЕСКО. Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври 1957 г. във Фрайбург, Германия. Гробът му е в родния му Крит, близо до църквата "Св. Мина" в Ираклион.


Превод от гръцки Георги Куфов


Алексис Зорбас
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Алексис Зорбас" на Никос Казандзакис


ПРЕДГОВОР


По време на немската окупация на Гърция Никос Казандзакис и неговата спътница в живота - Елени, живеят в Егина. За двамата това е един много драматичен период на глад, нищета и лишения. Помагат им няколко техни близки приятели, като им носят храна, а Елени готви зеленчуци, които бере от близките ниви и от градината на къщата им край морето. В биографичната си книга, посветена на Никос Казандзакис, съпругата му описва този тежък етап от живота им така: "С намаляването на деня нашите хранителни запаси ставаха все по-ограничени. За да пазим силите си, оставахме в леглото. В най-мрачните ни дни на глад Никос пишеше своята изпълнена с най-много настрое- ние книга - "Алексис Зорбас"!


Казандзакис започва да пише "Алексис Зорбас" през август 1941 г. На 22 август той пише по този повод на своя приятел П. Превелакис: "Работя много, от няколко дни започнах да пиша и легендата за Зорбас. Тази година е много ползотворна, защото само така може да бъде победено отчаянието...".


В друго писмо, от 10 август 1943 г., творецът споделя със своя другар: "Работя по творбата си до обяд, след което тичам до морето и влизам в него. Това, мога да кажа, е най-щастливият момент от деня ми - морската вода, такава, каквато я знаете, небесносиня, зелена, невероятно чиста. Храня се - сега, когато Елени е тук и яденето се превръща в радост, изпушвам една лула и се връщам към писането. Преди залез-слънце отново влизам в морето, а вечер седя с часове на терасата и се взирам в звездите.


Това е ежедневието ми. [...]"


Никос Казандзакис, както сам твърди в това писмо, пише прословутата си творба за четиридесет и пет дни, а крайният ù вариант, заедно с други свои произведения, завършва през 1943 г. Последните десет години от живота си Никос Казандзакис прекарва далече от Гърция, "съпътстван" от Алексис Зорбас, и разбира се, не само от него.


В този период се появяват непрестанно предложения за превод на творбата му и тя добива огромна популярност. На 29 май 1947 г. авторът, в писмо до П. Превелакис, пише: "Сега Зорбас преминава Ла Манша, облечен във френски костюм". На 7 август 1947 г. в следващо писмо до своя другар отново говори за успеха на "Зорбас" и интереса към произведението: "В момента Зорбас се намира в ръцете на Пърл Бък в Ню Йорк. Тя ми писа, че е прочела книгатаи ù е харесала много, като ме помоли за срок от още една седмица, през която да завърши преговорите със своите партньори от издателството, за да бъде публикувана.


Зорбас отиде и до Прага, и там почука на няколко врати. Нека Бог да му дава сила, търпение и късмет. За- сега се справя много добре". В свой отговор П. Превелакис с почуда коментира огромния интерес, който има книгата във Франция. Творбата постига огромен триумф. Зорбас е най-популярният герой на гръцката художествена литература, а книгата за приключенията му - най-превежданата. Бих казал, че всеки човек, който може да чете, има възможност да си я намери в превод на познат за него език. Милиони читатели и зрители са се докоснали до света и житейската философия на Алексис Зорбас, а класическото му изпълнение на традиционния гръцки танц - неговото сиртаки - се е превърнало в емблематичен израз на щастие и мъжество.


Романът добива особена популярност след филмовата адаптация на режисьора Михалис Какоянис. Екранизацията на творбата, носеща заглавие "Зорба Гъркът", и музиката на Микис Теодоракис донасят небивал успех. Филмът печели три награди "Оскар", а впоследствие е претворен и в мюзикъл, и в балетна постановка. През 1983 г., по повод стогодишнината от рождението на Никос Казандзакис, аз и Елени Н. Казандзаки реа- лизирахме мечтана и дълго чакана обиколка на САЩ. По време на това посещение имахме изключителни срещи с представители на университети, организации, библиотеки и на гръцката общност, както и с актьорите Антъни Куин (изпълняващ ролята на Алекис Зорбас) и Лила Кедрова (наградена с "Оскар" за поддържаща женска роля за своето изпълнение на мадам Ортанс).


В гримьорната, зад кулисите на мюзикъла "Зорба Гъркът", където се срещнахме с тях, Антъни Куин сподели, че от около двадесет години играе ролята на Алекис Зорбас и чак сега е достигнал до същността на позицията на Казандзакис спрямо жената. Вече осъзнава неговото усещане и възприятие за образа на мадам Ортанс, която също е била реално съществуваща личност - французойка на име Аделина Гитар. Актьорът каза, че първоначално неговото изпълнение на ролята и отношението на героя му към мадам Ортанс е било наситено с деспотизъм и грубост, докато сега в него има много преплетени чувства - прямота, нежност, уважение и умиление, вникване в дълбочината на образа, което му е отнело двадесет години.


Лила Кедрова, която изслуша изповедта му пред нас, с просълзени очи потвърди тази метаморфоза и го прегърна в знак на одобрение. Разпитах го и за случка, за която бях чул, свързана с нападение срещу него в близкия парк, при която нападателят му го е разпознал и му се е извинил с думите: "Sorry, Mr. Zorba, go!" ("Извинете, г-н Зорбас, тръгвайте!"). Антъни Куин се разсмя, разказа ни подробности и сподели, че за него това злощастно събитие е своеобразно признание за труда му.


Прототип на образа на Алексис Зорбас е реална личност - Йоргос Зорбас, който е починал и погребан в Македония. Съдбата го среща с Казандзакис през 1914 г. в Света гора. Лирическият герой - Алексис Зорбас - е практичен и стъпил здраво на земята мъж, който обича бурния живот, изпълнен със забавления и жени. Но едно- временно с това неговият образ е наситен с дълбоки и проникновени философски идеи и теории и олицетворява многопластовата душевност на Никос Казандзакис.


Никос Казандзакис няма деца, но създаването на това произведение на изкуството носи символиката на своеобразно раждане, на сътворяване, на увековечаване. На предпоследната страница на своята "рожба" авторът пише: "В деня, в който го завърших, отново седях, привечер, на терасата и гледах морето; поставил бях ръкописа на коленете си, готов. Каква беше тази радост, какво беше това облекчение, които изпитвах - сякаш някаква тежест се беше смъкнала от мен; бях като жена, която току-що е родила и държи новороденото в прегръдките си. И тогава - слънцето вече залязваше - на терасата се качи Сула, едно момиченце, което ми носеше писмата от града; закръглено, босо, цялото само живот. Остави ми едно писмо и си отиде тичешком. Разбрах.


Така поне ми се стори - че разбрах; защото, когато го отворих и прочетох, не скочих и не извиках, не се изненадах. Бях сигурен. Знаех, че именно в този миг, когато ще държа на коленете си завършения ръкопис и ще гледам залязващото слънце, щях да получа това писмо".


Писмото известявало смъртта на Йоргос Зорбас, който чрез творчеството и почитта на своя приятел се сбогуваше с безнадеждността на битието, със света, в който новородената тогава "рожба" на Казандзакис - "Алексис Зорбас" - прохождаше, за да покори впоследствие народи и места, да подари на името "Зорбас" истинско духовно и вселенско безсмъртие.


Патроклос Ставру*
* Патроклос Ставру е осиновен син на Елени Н. Казандзаки и е законен собственик на авторските права върху творчеството на Никос Казандзакис - бел. ред.


I


Запознах се с него в Пирея. Бях отишъл на пристанището да взема кораба за Крит. Наближаваше да съмне. Валеше. Духаше силен вятър и морските пръски достигаха чак до малкото кафене. Стъклената врата беше затворена и въздухът беше изпълнен с тежка, спарена миризма на хора и градински чай. Навън беше студено и стъклата се бяха изпотили от дъха на посетителите. Пет-шест немигнали през цялата нощ моряци с кафяви, изплетени от козя вълна фланели, пиеха кафе и градински чай и гледаха през изпотените стъкла морето.


Рибите, замаяни от ударите на бурята, бяха потърсили убежище по-надълбоко, в тихите води, и чакаха светът горе да се успокои, а рибарите, натъпкани по кафенетата, чакаха и те края на божествената тревога, та рибите да се престрашат и да се изкачат на повърхността на водата, за да клъвнат. Калканите, морските дяволи, скатовете се завръщаха от нощните набези да спят. Разсъмваше се. Стъклената врата се отвори: един нисък, изпечен пристанищен работник влезе - гологлав, бос, целият изкалян.


- Ей, Костандис! - извика един стар морски вълк със синьо наметало. - Какво правиш, бре?
Костандис се изплю сърдито.
- Какво да правя? - отвърна той. - Добър ден, кафене! Добър вечер, къщо! Добър ден, кафене! Добър вечер,
къщо! Ето живота ми. Работа - йок!


Неколцина се засмяха, други поклатиха глава, изругаха. - Животът е доживотен затвор - каза един мустакат мъж, който беше получил философското си образование при Карагьоза*. - Доживотен затвор, проклет да бъде! Мека синьо-зелена светлина заля мръсните стъкла, влезе и тя в кафенето, провеси се по ръце, носове и чела,
скочи на огнището, пламнаха бутилките. Електрическите лампи загубиха силата си, намигналият махмурлия кафеджия се протегна и ги угаси.


За миг настъпи тишина. Всички очи се вдигнаха и погледнаха навън разкаляния ден. Чу се шумът на вълните, които се разбиваха с рев, и гъргоренето на няколко наргилета в кафенето.


Старият морски вълк въздъхна.
- Абе, какво ли прави капитан Лемонис? - извика той. - Господ да му е на помощ! - И плъзна сърдит поглед по морето. - Пфу на тебе, мръснико, дето разде- ляш мъжете от жените им! - изръмжа той и прехапа посивелите си мустаци.


Седях в един ъгъл, зъзнех, поръчах си втора чаша градински чай; спеше ми се, борех се със съня, с умората и с утринната печал на деня. Гледах през мътните стъкла на пристанището, което се събуждаше и ревеше с корабните си сирени, с каруцарите и лодкарите си. Гледах, гледах и някаква плетеница, много гъста плетеница от море, дъжд и отпътуване се омотаваше около сърцето ми.


Бях вперил поглед насреща, в черния нос на един голям кораб, който от палубата надолу беше все още потопен в мрак. Валеше и аз гледах нишките на дъжда, които съединяваха небето с калта. И както гледах черния кораб и сенките, и дъжда, полека-лека тъгата ми приемаше образ, изплуваха спомените и във влажния въздух, направен от дъжд и копнеж, се възправяше любимият приятел. Кога? Лани ли? През друг живот ли? Вчера ли? Бях дошъл на същото това пристанище, за да се сбогувам с него. Спомнях си пак дъжд и студ, и развиделяване; и сърцето пак преливаше от мъка.


Горчива е бавната раздяла с хората, които обичаш, по-добре да отрежеш изведнъж като с нож и да останеш отново сам в естествения климат на човека - самотата. Но в онова дъждовно утро не можех да се откъсна от приятеля си. (По-късно разбрах - уви, много късно! - причината за това.) Бях се качил заедно с него на кораба и седях в кабината му сред разхвърляните куфари. Гледах го продължително, настойчиво, когато се извръщаше настрани, сякаш исках да запечатам в паметта си една по една всички подробности на физиономията му - светлите синьо-зелени очи, пълното младежко лице, изящното гордо изражение и най-вече благородството на ръцете му с дългите тънки пръсти.


В един миг той улови погледа ми, който се плъзгаше по него жадно, сякаш го изпиваше; извърна се с онова подигравателно изражение, което приемаше, когато искаше да прикрие вълнението си. Погледна ме с крайчеца на окото; разбра. И за да прогони тъгата при раздялата, ме запита, като се усмихваше иронично:
- Докога?
- Какво докога?
- Ще ядеш хартия и ще се цапотиш с мастило? Ела с мен; отвъд, там, в Кавказ, хиляди хора от нашето пле- ме са в опасност; ела да ги спасим.
Засмя се, сякаш искаше да се подиграе с тази възвишена своя цел.
- Може, разбира се, и да не ги спасим - добави той, - но поне ние ще се спасим в стремежа си да спасим други.
Не е ли така? Нали тъкмо това проповядваш, учителю мой? "Единственият начин да спасиш себе си се състои в това, да се бориш да спасиш другите!" Напред тогава, учителю, ти, който учеше... Ела!


Не отвърнах. Свещен Изток, родина на богове, високи планини, Прометеев вик, прикован на скалата... Приковано в онези години на същите тези скали, нашето племе викаше. То беше в опасност и зовеше отново някой от своите синове да го спаси. А аз го слушах и бездействах, сякаш страданието беше сън, а животът - някаква увлекателна трагедия, и би било голяма простащина и наивност да скочиш от ложата на сцената и да се намесиш в действието.


Приятелят ми, без да дочака отговор, стана. Корабната сирена свиреше вече за трети път. Подаде ми ръка.
- Бъди здрав, книжни плъхо! - каза той подигравателно, за да прикрие вълнението си.


Знаеше много добре, че е срамно да не можеш да овладееш сърцето си. Сълзи, мили думи, несвързани движения, простонародни интимности му се струваха грозни неща, недостойни за човека. Никога ние двамата, които толкова много се обичахме, не си бяхме разменили нито една мила дума; играехме си и се дращехме
като зверчета. Той - изящен, ироничен, културен, аз - варварин. Той - сдържан, свеждащ удобно всички прояви на душата си само до усмивката; аз - рязък, избухващ в неуместен, некултурен смях.


Опитах се да прикрия и аз с някоя по-сурова дума вълнението си, но се засрамих. Не, не се засрамих - не можах. Стиснах ръката му, държах я и не я пусках. Приятелят ми ме изгледа учудено.
- Вълнение ли? - запита ме той, като се мъчеше да се усмихне.
- Да - отвърнах му аз тихо.
- Защо? Нали сме си казали, нали още преди години се бяхме разбрали? Как го наричат това японците, кои- то ти толкова обичаш? "Фудосин!" Апатия, атараксия, усмихнато лице като неподвижна маска. А какво става под маската - наша си работа!


- Да! - отвърнах отново аз, като се мъчех да не се издам с някое голямо изречение. Не бях сигурен дали ще мога да овладея гласа си да не трепери.
Гонгът на кораба удари и подгони от кабина на кабина изпращачите. Валеше тихо. Въздухът се изпълни с пламенни слова на раздяла, клетви, провлечени целувки, припрени, задъхани заръки... Майката се хвърляше върху сина си, жената - върху мъжа си, приятелят - върху приятеля си. Сякаш се разделяха завинаги; сякаш тази кратка раздяла им припомняше другата, Великата. И приятният звън на гонга изведнъж отекна от единия до другия край на кораба сред влажния въздух като погребална камбана.


Приятелят ми се наведе.
- Слушай - каза той тихо, - да не би да имаш някакво лошо предчувствие?
- Да - отвърнах аз отново.
- Вярваш ли в тези приказки?
- Не - отвърнах аз уверено.
- Е, тогава?
Нямаше никакво тогава - не вярвах, но се страхувах. Приятелят ми постави леко лявата си ръка върху коляното ми, както имаше обичай да прави това в най-сърдечните мигове, когато разговаряхме и аз го подтиквах да вземе някакво решение, а той се дърпаше, но накрая приемаше и ме докосваше по коляното, сякаш ми казваше: "Ще сторя каквото искаш от обич..."


Клепачите му потрепнаха няколко пъти. Погледна ме отново. Разбра, че изпитвам голяма мъка, и се отказа да употребява любимите ни оръжия - смеха, присмеха...
- Добре - рече той. - Дай ми ръката си - ако един от двама ни изпадне в смъртна опасност...
Той млъкна, сякаш се засрами. Ние, които години наред се подигравахме с тези метемпсихически полети и поставяхме в един и същ кюп вегетарианци, спиритисти, теософи и ектоплазми...


- Е, и какво? - запитах аз, като се мъчех да отгатна това, което щеше да ми каже.
- Нека го приемем ей тъй, като шега - каза той бързо, за да се отърве от опасното изречение, в което се бе оплел. - Ако някой от двама ни изпадне в смъртна опасност, да помисли за другия с такава сила, че да го предизвести, където и да се намира... Съгласен?


Опита се да се засмее, но устните му се бяха сякаш сковали - не се помръднаха.
- Съгласен... - казах аз.
Приятелят ми се изплаши да не би да е издал твърде много вълнението си, затова добави бързо:
- Не вярвам, разбира се, в такива въздушни психически връзки...
- Няма значение - промълвих аз, - нека...
- Добре тогава, тъй да бъде, нека се пошегуваме.
Съгласен?
- Съгласен - отвърнах отново.


Това бяха последните ни думи. Стиснахме си мълчаливо ръце, пръстите ни се съединиха с копнеж, откъснаха се рязко и аз си тръгнах бързо, без да се обърна назад, сякаш ме гонеха. Понечих да извърна глава, за да погледна за последен път приятеля си, но се въздържах.
"Не се обръщай! - заповядах си аз. - Стига!"
Цялата в кал е душата на човека, неугледна, недодялана, с все още груби, просташки чувства и не може да предугади нищо ясно, сигурно: ако предугаждаше, колко различна щеше да бъде тази раздяла.


Светлината се усилваше, двете утрини се сливаха, любимото лице на приятеля ми - виждах го сега по-ясно - стоеше под дъжда, мокро, неподвижно, печално във въздуха на пристанището. Стъклената врата на кафенето се отвори, морето изрева, влезе с разкрачена походка един моряк, късокрак, с провиснали мустаци.


Радостни викове екнаха:
- Добре дошъл, капитан Лемонис!
Свих се в ъгъла си, помъчих се да съсредоточа отново душата си, но лицето на приятеля ми се беше разтопило вече в дъжда, беше изчезнало.


Капитан Лемонис беше измъкнал броеницата си и прехвърляше зърната - спокоен, тежък, мълчалив. Мъчех се да не гледам, да не слушам, да задържа още видението, което чезнеше. Да изпитам отново яда, който ме беше обзел тогава, не яда, а срама, когато приятелят ми ме нарече "книжен плъх". Имаше право! Как тъй аз, който толкова обичах живота, бях затънал вече от години сред хартия и мастило! Приятелят ми, тогава, при раздялата, ми помогна, отвори ми очите. Зарадвах се: след като знаех вече името на злочестината си, щях може би по-лесно да я надвия. Тя като че ли не беше вече нещо пръснато, безплътно, неуловимо; сякаш беше приела плът и сега можех по-лесно да се боря с нея.


Острата дума на приятеля ми тлееше вътре в мен и оттогава търсех повод да захвърля книгите и да се заловя за дела. Отвращавах се и се срамувах да имам за духовен мой герб това лакомо животно. И преди месец намерих сгоден случай - наех в един кът от критското крайбрежие на Ливийско море една изоставена лигнитна мина и сега отивах в Крит да живея сред прости хора, работници, селяни, далеч от класата на книжните плъхове.


Приготвих се да замина, бях много развълнуван, сякаш това пътуване имаше някакъв много скрит смисъл; в себе си бях взел решение да поема по нов път.


"Досега, душо моя - казвах си аз, - гледаше само сенки и се насищаше; сега те водя на месо." Бях готов; в навечерието на заминаването, ровейки се из книжата си, открих един полузавършен ръкопис. Взех го в ръце, запрелиствах го колебливо. От две години вече ме изпълваше едно вълнение, един силен копнеж, едно семе - Буда. Чувствах го в себе си как безспирно се храни, асимилира, връзва плод. Растеше, риташе, започваше да блъска гърдите, за да излезе. И сега не ми даваше сърце да го захвърля, не можех. При това беше вече много късно за един такъв духовен аборт.


В един миг, така както стоях и държах нерешително ръкописа, усмивката на приятеля ми се появи във въздуха, изпълнена с ирония и нежност. "Ще го взема! - заинатих се аз. - Не се страхувам от него, ще го взема, не се усмихвай!" Увих го внимателно, сякаш повивах бебе в пелени, и го отнесох.


Чу се гласът на капитан Лемонис, тежък, дрезгав. Дадох ухо; говореше за таласъмите, които се вкопчили сред бурята в мачтите на кораба му и ги лижели.
- Меки, лигави, щом ги пипнеш, и целите ти ръце почват да светят; намазах си с тях мустаците и цяла нощ лъщях като дявол. Та ви разправям, значи, водата заля кораба, намокриха се въглищата, които бях натоварил, натежаха. Корабът започна да се наклонява, но простря Бог десницата си, падна гръм, строши се бордът, изпълни се морето с дървени въглища. Корабът олекна, изправи се, отървах се. Мина и това!


Измъкнах от джоба малкия си "Данте", спътника си, запалих лулата, облегнах се на стената, нагласих се удобно. Желанието ми за миг се поколеба - откъде да подема безсмъртните стихове? От кипящия катран на ада ли, от прохладния пламък на чистилището ли, или да се втурна право в най-високия етаж на Човешката Надежда? Мога да си избера каквото си искам! Държах миниатюрния си "Данте" и се наслаждавах на свободата си. Стиховете, на които щях да се спра сутринта, щяха да определят ритъма на целия ми ден.


Надвесих се над най-сгъстеното зрелище, за да взема решение, но не сварих; изведнъж неспокойно вдигнах глава. Почувствах, не знам и аз как, че на върха на главата ми сякаш се разтваряха две дупки; извърнах се внезапно, погледнах зад себе си, към стъклената врата. Като мълния премина през ума ми надеждата: "Ще видя отново приятеля си!". Бях готов да приема чудото. Но се излъгах; един около шейсет и пет годишен старик, много висок, сух, с опулени очи, беше долепил лице на стъклата и ме гледаше. Носеше малък сплескан вързоп под мишница.


Това, което ми направи най-силно впечатление, бяха очите му - присмехулни, тъжни, неспокойни, изпълнени с плам. Така ми се сториха. Щом погледите ни се срещнаха, той сякаш се убеди, че именно аз съм този, когото търси, протегна решително ръка и отвори вратата. Премина между масите с бърза гъвкава походка и застана пред мен.


- На път ли? - попита ме той. - Закъде, ако е рекъл
Господ?
- За Крит. Защо питаш?
- Вземаш ли ме с тебе?
Изгледах го внимателно. Хлътнали страни, масивна челюст, изпъкнали скули, сиви къдрави коси, искрящи очи.
- Защо? Какво ще те правя?
Той повдигна рамене.
- Защо! Защо! - изрече пренебрежително. - Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф. Нà, вземи ме, да речем, за готвач; знам да майсторя едни чорби!...


Прихнах да се смея. Харесаха ми се прямото му държане и думите му; харесаха ми се и чорбите. "Няма да е зле - рекох си - да взема със себе си този стар дангалак на отдалечения пуст бряг. Чорби, смях, разговори..." Имаше вид на много странствал, много преживял морски вълк, хареса ми.
- Какво му мислиш? - каза ми той, като поклати тежката си глава. - Държиш и твоя милост теглилка, а? И претегляш на драмове, а? А бре, реши се изведнъж, по дяволите теглилките!


Той се беше изправил над мен, източен, костелив, и аз се уморих да извивам врата си назад, докато му говорех. Затворих Данте.
- Седни - казах. - Ще пиеш ли един градински чай?
Той седна и постави внимателно вързопа си на съседния стол.
- Градински чай ли? - рече той презрително. - Я, кафеджията, ела тук! Един ром!


Изпи рома глътка по глътка; задържаше го дълго в устата си, за да му се наслади, а сетне го оставяше да се стича бавно по гърлото и да сгрява вътрешностите му. "Сластолюбец - помислих си аз, - мераклия..."
- Какво работиш? - запитах го аз.
- Всякакъв вид работа - и за краката, и за ръцете, и за главата, всичко. Само това ни остана сега - да седнем да подбираме.
- Къде работеше напоследък?
- В един рудник. Аз съм, трябва да знаеш, добър миньор; разбирам от метали, откривам жилки, прокарвам галерии, спускам се в шахтите, не се боя. Добра работа имах, бях майстор, не мога да се оплача; но ето че дяволът си немà работа. Миналата събота вечер направих главата и - хоп-троп! - отивам, намирам собственика, който него ден беше дошъл да ни инспектира, и го пребивам от бой.
- Но защо? Какво ти стори?
- На мен ли? Нищо! Ама нищичко, ти казвам! За първи път го виждах човека! Беше ни раздал и цигари, горкият!
- Е, тогава защо?


- Уф, седнал си да питаш! Така ми скимна бре, брате!
От задника на мелничарката дириш правопис! Задникът на мелничарката - това е умът на човека!
Бях чел много определения за човешкия ум; това ми се стори най-удивителното и ми хареса. Погледнах новия си събеседник; лицето му беше цялото в бръчки, издълбано, разядено, сякаш го бяха оглозгали слънцето, ветровете и дъждовете. Едно друго лице, след няколко години, ми направи същото впечатление на издълбано, изтерзано дърво - лицето на Панаит Истрати.


- Ами какво носиш във вързопа? Храна? Дрехи?
Инструменти?
Събеседникът ми повдигна рамене и се засмя.
Погали с дългите си корави пръсти вързопа и добави:
- Не, сандур*.
- Сандур! Свириш ли на сандур?
- Когато ме налегне сиромашията, обикалям из кафенетата и свиря на сандур. Пък и пея разни стари хайдушки песни, македонски. А след това изнасям дискос - нà, ей тази капа, и събирам парса.
- Как те казват?
- Алексис Зорбас. Казват ми и Телеграфа, на подбив, защото съм дълъг като върлина. Ама да ми викат както си щат! Казват ми и Цакацука, защото по едно време продавах печени семки. Викат ми и Пероноспора, защото, където отида, правя всичко на пух и прах. Имам и други прякори, за тях друг път...


- Ами как си се научил на сандур?
- Бях по онова време на двайсет години. На един панаир в селото ни, в полите на Олимп, чух за първи път сандур.


Дъхът ми се пресече. Три дни не турих хапка в устата си. "Какво ти е, бре?" - вика ми баща ми, Бог да го прости. "Искам да се науча на сандур!" - "А бре, не те ли е срам? Циганин ли си ти? На инструменти ще ми свириш?" - "Искам да се науча на сандур!" Бях скътал в един възел някоя и друга пара, за да се оженя, когато му дойде времето. Детска ми работа, нали знаеш, луда глава; кръвта ми кипеше, женитба ми трябваше на мен, козлето! Дадох всичко каквото имах и нямах, и си купих сандур. На, този тук, дето го виждаш. Взех го и тръгнах, отидох в Солун и право при един мераклия турчин, Реджеб ефенди, учител по сандур.


Хвърлих се в краката му. "Какво искаш бре, гърче? - ми вика. "Искам да се науча на сандур!" - "Е, добре де, ама защо се хвърляш в краката ми?"- "Защото нямам пари да ти платя!"- "Имаш ли мерак за сандур?" - "Имам!" - "Е, сядай тогава, бре, не ти искам пари!" Останах при него цяла година и се научих да свиря. Господ да освети костите му, сигурно е умрял вече. Ако Господ пуска в рая и кучета, нека пусне и Реджеб ефенди. Откакто се научих да свиря на сандур, станах друг човек. Когато ме хване съклет или ме налегне сиромашията, свиря на сандур и ми олеква. Когато свиря, не чувам какво ми приказват; а и да чуя, не мога да отговоря. Искам, искам, ама не мога.


- Защо бре, Зорбас?
- Еее, севда!
Вратата се отвори; ревът на морето отново нахлу в кафенето, ръцете и краката ми потръпнаха от хлад. Свих се още по-навътре в ъгъла си, загърнах се в палто- то; завладя ме някакво неочаквано чувство на щастие.
"Къде ще вървя? - помислих си аз. - Добре ми е тук. Да можеше с години да трае този миг!"


Погледнах странния гост до себе си; очите му бяха впити в мен - малки, кръгли, съвсем черни, с червени жилчици по бялото; чувствах как ме пронизваха и жад- но ме разучаваха.
- И тъй! - рекох. - После?
Зорбас повдигна отново костеливите си рамене.
- Зарежи я тая! - рече той. - Ще ми дадеш ли една цигара?
Дадох му. Измъкна от жилетката си кремък и огниво, запали. Очите му се притвориха от удоволствие.
- Женил ли си се?
- Ами че нали съм човек? А човек ще рече - кьорав. Скочих и аз с главата надолу в трапа, където бяха скочили и
другите преди мен. Ожених се. Затъркалях се по нанадолнището. Станах стопанин, построих си къща, народи-
ха ми се деца. Грижи. Но да е жив и здрав сандурът.


- Свиреше ли си и вкъщи, за да пропъдиш грижите, а?
- Е бре, как веднага се вижда, че не свириш на никакъв инструмент! Виж какви ми ги дрънкаш! Къщата е бели - жена, деца, какво ще ядем, какво ще облечем, какво ще стане с нас! Пъкъл! А сандурът иска весело сърце.


Рече ли ми на мен жената някоя дума в повече, къде ти ще имам аз сърце за сандур? Когато децата ти са гладни и хленчат, заповядай, твоя милост, да свириш!? Сандурът иска да мислиш само за сандур, разбра ли? Разбрах, че този Зорбас е човекът, когото толкова време търсех и все не го намирах; едно живо сърце, един топъл глас, една сурова голяма душа, чийто пъп все още не се бе откъснал от майка си - земята.


Какво значи изкуство, любов към красотата, душевна чистота, страст - този работник тук ми обясняваше всичко това с най-прости човешки думи. Погледнах тези ръце, които знаеха да държат и казмата, и сандура - целите бяха в мазоли, напукани, изкорубени, нервни. Те разтвориха внимателно, нежно, сякаш събличаха жена, торбичката и измъкнаха от нея един стар, излъскан от времето сандур, с много струни, с украшения от бронз и слонова кост и с червен копринен пискюл на края. Грубите пръсти се плъзнаха по него ласкаво, бавно, чувствено, сякаш галеха жена. Сетне отново го загърнаха, така както загръщаме тялото на любимата ни, за да не настине.


- Ето това е! - промълви той с нежност и отново го постави внимателно на стола.
Моряците се чукаха с чашите си, заливаха се от смях.
Един от тях потупа ласкаво капитан Лемонис по рамото.
- Е, ама ти е било четири-пет, а, капитан Лемонис, кажи си правичката! Един Господ знае какви големи свещи си обещал на свети Никола!


Капитанът сви щръкналите си вежди.
- Нà, кълна се в морето бре, момчета. Когато видях смъртта пред себе си, нито за Богородица се сетих, нито за свети Никола! Извърнах се към Кулури, помислих си за жената и извиках: "Ех мари, Катерина! Де да бях сега в леглото ти!".
Избухнаха отново в смях моряците, засмя се и капитан Лемонис.


- Какъв звяр е това човекът, брей! - рече той. - Архангелът застанал вече над него с меч в ръка, а акълът му пак там! Пфу, да пукне дано, мискининът му неден!
Плесна с ръце.
- Ей, кафеджията! - извика той. - Донеси да почерпиш момчетата!
Зорбас беше наострил уши и слушаше. Извърна се, изгледа моряците, сетне мен.
- Къде "там"? - запита ме той. - Какво разправя тоя?
Но изведнъж се досети и подскочи.


- Браво, бре! - рече той удивено. - Това моряците знаят тайната. Ами че иначе защо се борят ден и нощ със смъртта!
Махна с ръчището си.
- Както и да е - каза той, - друг тропар е и това. Да се върнем на думата си: да остана ли, или да си вървя?
Решавай.
- Зорбас - казах аз и едва се сдържах да не сграбча ръката му, - Зорбас, съгласно! Ще дойдеш с мен! Аз имам лигнитна мина в Крит, ще надзираваш работниците.
Вечер ще се изтягаме и двамата на пясъка край брега - жена, деца, кучета нямам, - ще ядем и ще пием заедно.


А след това ще свириш на сандур.
- Ако имам кеф, чу ли? Ако имам кеф. Ще ти работя колко щеш - роб ти ставам! Но сандурът е друга работа. Звяр е той, свобода иска. Ако имам кеф, ще свиря и ще пея дори. И ще играя и зейбекското хоро, и касапското, и пендозали*, но трябва да сме наясно - да имам кеф!


Чисти сметки - назориш ли ме, изтървал си ме! В тия работи, трябва да знаеш, аз съм човек.
- Човек ли? Какво искаш да кажеш?
- Ами нà - свободен.
- Ей, кафеджията! - извиках аз. - Още един ром!
- Два рома! - обади се Зорбас. - Ще пиеш и твоя милост, да се чукнем. Ром с градински чай сватлък не прави; ще пиеш и твоя милост ром. Та да стане сватлъкът.


Чукнахме чашите си; беше се разсъмнало вече съвсем.
Параходът свиреше. Дойде лодкарят, който беше откарал багажа ми на кораба, и ми направи знак да тръгваме.
Станах; побутнах леко Зорбас по рамото.
- Да вървим - казах, - в името Божие!
- И на дявола! - добави спокойно Зорбас.
Наведе се, взе сандура под мишница, отвори вратата и излезе пръв.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (15)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Тsonkooo
    Тsonkooo
    Рейтинг: 5780 Неутрално

    Там има един абзац, в който Зорба се хвали колко българи е изклал.

  2. 2 Профил на Николай Теллалов
    Николай Теллалов
    Рейтинг: 3272 Неутрално

    книгата е супер

    има я в Читанка

    властта ражда паразити! в това съобщение се съдържат всички нарушения на правилата за писане на коментари, каквито модераторите могат да си изхалюцинират
  3. 3 Профил на nhh18551388
    nhh18551388
    Рейтинг: 1146 Неутрално

    Алексис Зорбас - айде стига, че надухте ни главите с хвалби за тия претопелни манджи.
    Я пусни в Гърция роман дето българин се хвали, подобно на техния селски мошеник Зорба, колко гърци е изклал и колко гъркини е натаковал.

  4. 4 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 3527 Весело

    Доста надценена книга, винаги съм се чудил какво толкова намират в нея?!

    klimentm
  5. 5 Профил на Тsonkooo
    Тsonkooo
    Рейтинг: 5780 Неутрално

    До коментар [#4] от "klimentm":

    Свързват го с танца сиртаки.

  6. 6 Профил на Ipolit
    Ipolit
    Рейтинг: 302 Неутрално

    Там има един абзац, в който Зорба се хвали колко българи е изклал.
    —цитат от коментар 1 на Тsonkooo


    Това най-вероятно ти го е казал някой, на когото някой друг му го е казал. А първият или е много тъп и не разбира написаното, или нарочно ви е излъгал и двамата. Зорбас не се хвали, а се разкайва.
    Ама докат гласувате за патриотични партии, няма да прочете и една книга, ами щe повтаряте на някой малоумник твърденията.

  7. 7 Профил на sandman
    sandman
    Рейтинг: 983 Неутрално

    Не знам за Зорбас, не съм я чел, но Последното изкушение е велика творба.
    Поклон пред гения на Казандзакис.

    You always pay for what you get. Sometimes you get what you pay for.
  8. 8 Профил на nhh18551388
    nhh18551388
    Рейтинг: 1146 Весело

    [quote#6:"Ipolit"][/quote]

    Айде, стига си пъхал с крилца и си се възнасял .

  9. 9 Профил на potop
    potop
    Рейтинг: 172 Неутрално

    Всички книги на Казандзакис са великолепни. Той е автор от световна величина. А филмът "Зорба гъркът" е страхотен - един от филмите които си пускам от време на време.

  10. 10 Профил на Ipolit
    Ipolit
    Рейтинг: 302 Неутрално

    [quote#6:"Ipolit"]
    —цитат от коментар 8 на nhh18551388
    Айде, стига си пъхал с крилца и си се възнасял .[/quote]

    Книгите на Казандзакис не са интересни като сюжет, а като житейска философия. И още по-интересното е, че предлага различни гледни точки, тъй че да можеш да си избереш. Ако прескачаш редовете и търсиш повествование, няма да намериш нищо кой знае какво.

    А иначе не съм чел всички, но "Дворците на Кносос" е откровено тъпа, въпреки, че и там леки проблясъци.

  11. 11 Профил на dedoliben
    dedoliben
    Рейтинг: 1492 Неутрално

    Де тея гърци дето танцуват Сиртаки Ден и Нощ.
    Масово танцуват Заебекико.
    И айде само нас са ни клали.
    Ау ужас.
    Ми моят Дядо също ги е клал като са влезли 20те години при Петрич.
    Ма това сме го пропуснали в учебниците.

    "Моите министри са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил". Цар Борис III
  12. 12 Профил на nhh18551388
    nhh18551388
    Рейтинг: 1146 Неутрално

    Де тея гърци дето танцуват Сиртаки Ден и Нощ.Масово танцуват Заебекико.И айде само нас са ни клали.Ау ужас.Ми моят Дядо също ги е клал като са влезли 20те години при Петрич.Ма това сме го пропуснали в учебниците.
    —цитат от коментар 11 на dedoliben


    Брей Дедо ти бил много отворен бе. И ти като него. Я напиши нещо за това колко гърци е изклал дедо ти и колко гъркини е натаковал да видим как ше го публикуват в Гърция и дали ще го превъзнасят като "велико произведение".
    Смеех!

  13. 13 Профил на eti mehter
    eti mehter
    Рейтинг: 3566 Неутрално

    До коментар [#1] от "Тsonkooo":

    Зорба
    ======
    Знаеш ли какво означава това?

    Bukalemun
  14. 14 Профил на eti mehter
    eti mehter
    Рейтинг: 3566 Неутрално

    До коментар [#1] от "Тsonkooo":

    Еее, севда!
    =======
    А това какво означава.... Знаеш ли?
    Ако не ги знаеш тези две послания на Казандзакис....коментара ти увисва във въздуха....

    Bukalemun




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK