"Това, което посееш" на Юрт & Русенфелт (откъс)

Издателство "Ера"

Издателство "Ера"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Това, което посееш" с автори Юрт & Русенфелт, предоставен от издателство "Ера".


Три убийства в рамките на броени дни разтърсват жителите на Карлсхамн. Ваня Литнер и колегите ѝ трябва да заловят снайпериста, преди да покоси следващата си мишена. Но липсват улики, свидетели и ясна връзка между жертвите.


Себастиан Бергман вече води по-спокоен живот. Но следващият му клиент преобръща всичко, като го връща към болезнените спомени от цунамито през 2004, когато Бергман е загубил семейството си.
Той никога не е спирал да убива след онзи случай в Упсала. Но сега, когато му предстои да стане баща, взима решение. Няма да убива повече. Ала от миналото не може да се избяга толкова лесно.




"Това, което посееш" е седми роман с участието на психолога Себастиан Бергман. Динамична, богата на плътни колоритни образи и със силни социални послания, поредицата на Юрт и Русенфелт разчупва клишетата в жанра и постига внушителен международен успех. А главният герой - един от най-оригиналните образи в скандинавската литература, бързо се превърна в любимец на читателите по света. Юрт и Русенфелт са сценаристи на минисериала "Себастиан Бергман", както и на популярния сериал "Мостът".


Това, което посееш
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Това, което посееш" на Юрт & Русенфелт


Толкова са жалки. Всички до един са толкова ужасно жалки. На Юлия ѝ стана много неприятно, когато видя колко лесно влязоха в старите си роли. Без съпротива, сякаш нищо не се е случило, сякаш времето е застинало. Невзрачните, амбициозни, прилежни момичета, които сигурно бяха завършили висше образование, имаха хубава работа, кариера, семейство и подреден живот, седяха заедно в единия край на масата.


Момчетата, които бяха зубрачи или просто нормални, седяха при тях. Популярните момичета до популярните момчета, онези, които привличат вниманието, изсмукват кислорода в стаята, пият прекалено много и всяка втора минута започват изречението със "спомняте ли си, когато...", а после изричат нещо злобно, напомняне за унижението, насочено срещу някого в другия край на масата, някой, който отвръща със скована усмивка и неестествен смях, някой, който не иска да развали настроението на останалите, някой, от когото наистина се очакваше да им позволи да се позабавляват за негова сметка и който знаеше мястото си в старата йерархия, магически възродила се за една вечер. Маке беше най-зле. Разбира се.Кралят на 9-и "Б". Беше си все същият.


Понапълнял, коремът му опъваше ризата на едри шарки под зле ушитото сако. Значи лоши хранителни навици от години и прекалено много алкохол, предположи Юлия. Червеникава коса на ситни къдрици, чупеният някога нос с широка основа над тънките устни и грозните мустаци, сините очи, които никога не са излъчвали сърдечност или дружелюбност, доколкото тя си спомняше. Все така гръмогласен, все същият идиот.


Все така вдъхващ страх у мълчаливата свита, все така популярен сред Трите, които се смееха прекалено шумно на шегите му, вдигаха наздравици с него, от време на време искаха да седнат в скута му. Юлия обърна поглед към Филип. По време на вечерята беше необичайно мълчалив. Явно е възнамерявал да седне по-далеч от Маке, но се принуди да се премести, когато Кралят установи това.


- Филе!! Мамка му, Филе!! Трябва да седиш при готината тайфа!!


За миг ѝ се стори, че Филип смяташе да възрази - да остане на мястото си, но Маке не се отказа, а получи подкрепа и от Трите, които започнаха да скандират: "Филе! Филе! Филе!", докато Филип не се изправи с примирено кимване и извинение към съседката си по маса и се настани в техния край на масата на фона на шумно ликуване. Никой не го каза, но спокойно можеха да го кажат.Нали не смяташе да седи при неудачниците? При лузърите от училище "Грундвик". Юлия пристигна рано в хотела, една от първите.


Влезе в голямата зала на втория етаж - "Балната зала", според излъсканата месингова табела до високите двойни врати, - която тази вечер играеше ролята на сборен пункт, където да се съберат, да пият и да общуват помежду си, докато всички пристигнат и им сервират вечеря в ресторанта. Юлия никога не беше влизала в тази зала. Знаеше, че някога е била дансинг на бала за завършване на основното училище в девети клас, на който така и не отиде.


Таванът бе висок, от висяха три големи кристални полилея, дебели, тежки копринени пердета обрамчваха огромните прозорци, големи стъклени врати водеха към тераса, от която при построяването на хотела може би се е откривал своеобразен изглед, но сега се виждаше анонимна офис сграда със същата височина, а между двете сгради имаше тясна уличка, която навяваше мисли за уличките от американските филми с техните контейнери и кофи за боклук.


По-късно допълнение беше изградената малка сцена в единия край, която дори не се бяха опитали да прикрият, за да не е в разрез със стила на залата, както и високи маси, наредени пред импровизирания бар с бира, вино и джин с тоник.Тя си поръча джин с тоник, взе го и застана в един от ъглите, плъзна поглед до другия край на помещението, което започваше да се пълни с пристигането на останалите участници, които идваха на малки групи по четирима-петима, с едно или две таксита и очевидно се бяха срещнали някъде на по питие, преди да дойдат.


Никой не се беше обадил на Юлия, за да я попита дали иска да отиде с тях. Отиде до тоалетната, по-скоро за да си намери занимание, отколкото защото наистина ѝ се ходеше. Янет, едната от Трите, стоеше пред огледалото и оправяше и без това щедрия си грим, когато Юлия влезе.


- Юлия! - изтърси го механично, с онзи дразнещо висок светъл тембър, с който подпийналите момичета явно бяха длъжни по неписано правило да говорят, когато се срещнат.
- Да - отговори Юлия кратко и видя, че Янет моментално осъзна грешката си, че Юлия не заслужава толкова сърдечен и писклив момичешки поздрав.
- Косата ти е лилава - каза Янет, след като я огледа от главата до петите.
- Знам.


Очевидно това беше единственото, което си струваше да се отбележи. Янет прибра гланца за устни в чантичката си и излезе, без да каже нито дума повече. Когато Юлия се върна в балната зала, другите две се бяха присъединили към Янет, а нивото на звука се беше повишило с няколко децибела. Не бяха толкова много, колкото Юлия предполагаше. От двайсет и девет възможни бяха дошли само деветнайсет души от класа. Явно и от другите класове и другото училище бяха дошли приблизително същият брой бивши ученици, така че общо станаха към сто и трийсет души.


Малцина се приближиха, за да поговорят с нея. Тези, които се опитаха, скоро се отказаха, защото тя не им задаваше въпроси, нито проявяваше дори минимален интерес към живота им. Не беше дошла, за да поднови контактите си с тях или да намери приятели. Дойде, за да каже истината, да развали настроението. Може да се каже, че я бива в това. Пи повече от обикновено, мислеше, че ще ѝ помогне, ще ѝ даде смелост. Като в съня си. В него пияна ли беше? Няма значение, сега е.


- Юлия?
Обърна се по посока на гласа. Младеж, няколко години по-малък от нея, а и от останалите в залата. Руса коса, обръсната отстрани, кафяви добродушни очи, усмивка с криви зъби, облекло и бадж на сервитьор. Расмус. Въпреки това се позамисли за секунда, докато го познае. Той беше забелязал празния ѝ поглед и продължи:
- Аз съм, Расмус. Грьонвал.
- Да, знам, отначало не те познах, но сега...


- Знам, много време мина.
- Тук ли работиш?
- Само като допълнителна работа, когато имат нужда от още персонал.
- А с какво се занимаваш иначе? Учиш ли?


- Не, работя в "Ика Макси", на касата... Не съм решил какво ще правя след това. Ти с какво се занимаваш сега?
- Уча право в Лунд. Сега съм втори семестър на трети курс.
Това беше лъжата, която реши да използва цялата вечер, ако ѝ зададат този въпрос.
- Не вярвах, че ще дойдеш.
- Нито пък аз, но... дойдох.


Расмус не продължи да задава въпроси, само кимна и погледна към залата, в която шумът ставаше все по-силен, колкото повече зачестяваха посещенията на бара.
- Много хора са дошли - установи той. - Трябва да се връщам на работа.
- Радвам се, че се видяхме - каза Юлия и осъзна, че говори съвсем сериозно.
- И аз се радвам, вероятно ще се видим пак.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK