Премиерата на книгата на Тони Николов "Спомнена София" ще се състои на 17 септември от 18 ч. в Дома музей "Борис Христов", ул. "Цар Самуил" 43. За книгата ще говорят Митко Новков и Теодора Димова, а откъси ще прочете актьорът Руси Чанев.
В мимолетни случки, в които попада, авторът вижда послания от забравената биография на града през ХХ век. "Отдавна ме вълнува мисълта как нашите стъпки се оказват несъзнателно продължение на стъпките, които други хора някога са оставяли по същите тези улици, а видяното днес от нас е може би повторение на други истории, случили се "тук", но не и "сега" в София", казва Тони Николов. И допълва: "Един много стар жител на София, писателят Константин Константинов (1890 - 1970 г.), го е формулирал най-добре: "Споменът не е мъртвина. Споменът е друга действителност , в която ние присъстваме с двойно съществувание - днешното и някогашното. Нашият живот всъщност е само трупане на спомени."
"Дневник" публикува една от 20-те истории, разказани от Тони Николов и публикувани от издателство "Рива".
Излетялата желязна врата
Докато един ден си "ходех пеша" по "Оборище" - изречено на полупарламентарен език - по чудо избегнах сблъсъка с двама тийнейджъри с тротинетки, които профучаха край мен в посока към Музикалното училище. Явно се бях разсеял, а и всичко стана светкавично.
Спомням си само как отскочих и за малко не се фраснах в кованата врата, по предназначение сключваща двора между две масивни кооперации на тази престижна столична улица. Никой не ми е виновен, човек трябва сам да внимава в подобни случаи.
Земята под краката ми се изплъзна, загубих равновесие и почти се залепих за желязната черна решетка в спонтанен жест на прегръдка. Лявото крило на вратата тъжно изскърца, сякаш неподвластна на времето сила укорно ме предупреди да внимавам оттук нататък. Вгледах се във вратата и с почуда установих колко стара и изящна е цялата ѝ направа: ажурно навити спирали, завършващи под формата на цветя или животински глави с лека натруфеност на сецесионни мотиви в средата и в двата края. Истинско произведение на изкуството, долетяло от "Бел епок" и навярно пренесено с кораб от Виена, в което без малко щях да забия главата си. През ажурните орнаменти прозираше оскъдна зеленина, тухлени стени, поразбита настилка и сиви гаражни клетки в двора. Нищо, което да обяснява подобно сецесионово разточителство на това място.
Отстъпих няколко крачки назад и усетих как леко заръмя. Капките, подобно на сиви щрихи, започнаха да чертаят нови линии по безукорните спирали, отмивайки някои от съхранилите се петна. Сив и ситен дъждец, след който небето бързо просветля. Тогава в съзнанието ми изникна един разказ. По-скоро чух характерния тембър на разказвача, неговия необичаен слог, в който българските думи съседстват с изисканите английски интонации: спомних си как преди години Иван Станчов, трето поколение "дипломат и градинар", ми разказваше в стария си варненски дом в "Три кладенци" за чудната им семейна къща на ул. "Оборище" в София, сполетяна по-сетне от всевъзможни беди. Ала някога, в началото на ХХ век, тя била дом за чудо и приказ - етаж и половина във виенски стил, зашумен от прекрасна градина с високи орехови дървета и диви кестени, да не говорим за черешите.
Спомних си, че ми показа и снимки от онзи дом, рамкирани по стените на стария кабинет на неговия дядо - Димитър Станчов, един от първите дипломати на Царство България. Особено ме порази една от фотографиите - на нея малкият Иван (Джони) Станчов в моряшко костюмче е яхнал дървена пръчка с глава на конче, готов да полети навън за всякакви лудории. Къщата им била почти срещу днешната Народна библиотека, поради което и пострадала силно при бомбардировките, ала не от пряко попадение. Взривната вълна вдигнала огромни каменни блокове от строящата се библиотека и те буквално смазали покрива и таванския етаж на дома им. Отвсякъде протекли води, стълбите се превърнали в същински водопади. По дърветата се веели копринени парцали, които някога били завеси. Що се отнася до входната врата, нея взривната вълна запокитила високо над дърветата и чак след дни я открили под други отломки на съседната улица "Кракра".
Фамилният дом така и не се съвзел от удара. Семейство Станчови продължили да обитават оцелелите стаи в задната част на къщата, даже подслонили там няколко католически монахини-медицински сестри от бомбардираната "Клементинска болница". Пристройката в двора (днешните гаражи?) била превърната в параклис, където всяка седмица се черкувала царица Йоана, поне до референдума за републиката. Тук единствено хората можели да я видят, да се доближат до нея, въпреки охраната от милиционери. При последното ѝ черкуване - преди царската фамилия да напусне страната - от "Оборище" през цялата отсечка по улица "Кракра" имало море от хора.
Излиза, че по стечение на обстоятелствата или някаква трудно проследима връзка във времето се бях озовал пред "излетялата врата" на един вече несъществуващ дипломатически дом, днес немилостиво вместен между масивната, но стилна жилищна сграда от 30-те години и доста неугледната соцкооперация от следващите "победни години".
През ажурната желязна решетка сякаш прозираше двор в невидими граници: с отдавна неживеещите там хора, с липсващите орехови и кестенови дървета, с изсечените череши, заменени от една-две неблагоразумно прораснали акации, оцелели, без да пречат на маневрите на колите в гаража.
Историята не е в онова, което виждаме, а по-скоро е във всичко, което няма как да съзрем, нито да обхванем с просто око, но което бихме могли само да предусетим. Още от Херодот тя е най-вече забравяне, утаяване в спомена, способно да бликне на повърхността под напора на случайното и ирационалното.
Затова има някаква особена самота в града. Отдалечаването във времето сякаш разширява пространството, придава на оцелелите сгради или на елементи от тях - като излетялата сецесионова врата - правото да се чувстват леко обидени, че се подценява самото им съществуване. Че често ги "затискаме" някъде, пронизани от самота, единственият ориентир на тяхната изоставеност. Ала има мигове, в които неподозираните сглобки на случая ни връщат към "спомените на местата", за да станат те част от нашите стъпки или истории.
Така "излетялата желязна врата", покрай която сигурно съм минавал безброй пъти, без да си задавам въпроси, изведнъж стана "моя", престана да ми бъде "чужда". Нещо ме сроди с нея. През спомена за разказа на г-н Станчов изградихме заедно "обща история" и тя, в миг на затруднение, ми предложи подкрепа.
Набързо през съзнанието ми - като на филмова лента - минаха още "фрагменти от разказа". С онази "смесица", която може да бъде създадена само от времето, и която, непонятно защо, особено запленява в чуждите спомени. Старият Димитър Станчов решил да се сдобие с апартамент в съседната сграда, за да остави фамилния си дом на умножаващото се семейство на сина си (също Иван) и съпругата му - американската художничка Марион Мичел-Станчов, чиито творби могат да бъдат видени в галерията "Виктория и Албърт" и дори в сбирките на Британския музей.
Ала през една от зимите на Втората световна война той се подхлъзнал и паднал лошо - на същото това място - откарали го в "Клементинската болница" и там се споминал. А на мястото на фамилния "виенски дом" новите управляващи след 1944 г. си вдигнали кооперацията "Макаренко" (по името на знаменития съветски педагог, който под надзора на Феликс Дзержински масово превъзпитавал малолетни престъпници). Разказват, че по ирония на съдбата Антон Югов и Вълко Червенков настанили за кратко в този дом изпадналия в немилост комунистически деец Трайчо Костов (първи преводач на "Педагогическа поема" на Макаренко, в следващите издания името му обаче ще изчезне от книгата). Песента на Трайчо Костов отдавна била изпята - лично другарят Сталин свалил очилата му на прием в Кремъл, просъсквайки с язвителен тон: "Двуличник!".
Скоро Трайчо Костов ще бъде обвинен във всички възможни грехове и провъзгласен за главатар на "троцкистка банда", агент на царската полиция и поне на още няколко империалистически разузнавания. А до ареста го назначили за директор на новопостроената Народна библиотека, намираща се на две крачки от кооперацията "Макаренко" - да не му е далеч от работата.
Разказвали са ми как никой през 1948-1949 г. не е смеел да се озове редом със заклеймения Трайчо Костов. В онова параноично време това би могло да се изтълкува като "опит за конспирация". Така той, дни наред, с несигурна стъпка, вървял в самота по опустелия тротоар, следван отдалеч от два силуета в тъмни шлифери. Тъжен финал в съдбата на този комунистически деец, втори човек в БКП: помилван по време на войната от цар Борис III (заради застъпничеството на съученика си Станислав Балан), организирал сетне разправата с политическите си противници след 1944 г., че и "Народния съд", а после, на свой ред, попаднал в тоталитарната месомелачка.
Ето как историята се пише "на място". И понякога започва с една излетяла врата, за да приключи с един опразнен тротоар.
