"Тайната книга на Данте" на Франческо Фиорети (откъс)

Издателство "Колибри"

Издателство "Колибри"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Тайната книга на Данте" с автор Франческо Фиорети, предоставен от издателство "Колибри".


"Тайната книга на Данте" е дебютният роман на Франческо Фиорети, който месеци наред не отстъпва от върха на литературните класации. Преди 700 години, на 13 септември 1321 г., при много съмнителни обстоятелства умира като изгнаник в Равена Данте Алигиери, чиято велика "Божествена комедия" полага началото на края на мрачното Средновековие в Италия, за първи път от цяло хилядолетие поставя под въпрос правотата на църковните догми и отваря хоризонта за светската литература и изкуството на бляскавия Ренесанс.


Франческо Фиорети въвлича читателя в една тайнствена и невероятно увлекателна история за интриги, безмилостни гонения и жестоки убийства, разиграли се на сцената на отиващото си Средновековие - синът на Данте упорито преследва убийците на своя гениален баща, по пътя си среща монахини и кръстоносци, порочни свещеници и проститутки с добро сърце. И всички те търсят последния, скрития текст на поета, съдържащ неговите заветни, пророчески послания.




Франческо Фиорети е известен италиански писател, роден през 1960 година. Творческата му кариера започва с шумен успех - дебютният роман "Тайната книга на Данте" (2011) месеци наред е на върха на литературните класации, продадени са 700 000 екземпляра в Италия и още при излизането му авторските права са купени в 7 страни. Следват бестселърите "Тайната картина на Караваджо", "Изгубеното пророчество на Данте", както и "адаптация" в модерна проза на Дантевия "Ад". През 2018 г. Фиорети отново е на гребена на вълната с "Тайната библиотека на Леонардо" - предизвикателен исторически трилър, съчетаващ внушителна картина на епохата и незабравим портрет на енциклопедичния гений.


превод Милена Дякова


Тайната книга на Данте
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Тайната книга на Данте" на Франческо Фиорети


ПРОЛОГ


Сен Жан д'Акр, петък, 18 май 1291 г.


Така стоят нещата в Утремер.


В тези дни на пролет и смърт гърлото ти често пресъхва, задушаваш се, ала най-много от всичко линее душата ти заради съмнението, че в края на краищата Бог е взел страната на неверниците, когато към зноя на майското слънце (ако все още се показва през зъберите на кулите) се прибавят топлината на гръцкия огън, изгарящ външната обвивка на града, и горещината на кладите от мъртви тела на площада, измъкнати на парчета изпод разрушените стени...


И не е важно, че ти не си виновен, че цялата вина е на италианците, на онези собственици на дюкяни и селяни от Лангобардия, които слязоха в Светите земи и се обявиха за рицари, без да знаят дори как се хваща меч или как се пришпорва и се обуздава кон: именно техните кръвопролития по пазарищата и набезите им в селата предизвикаха гнева на Бог и на Ал-Малик...


Но не е важно, на война вече няма място за вина и невинност, сега се иска огромна смелост да се биеш на грешната страна, защото ако Бог те изостави, накрая с всяка частица от тялото си усещаш единствено страха от смъртта: нищо друго, само ужасяващ, безумен страх, който вдишваш заедно с миризмата на дим и който придобива вкуса на неотменима присъда... Ала когато си на двайсет години, не можеш да се примириш... До вчера главата ти е била пълна с мечти, макар и неясни, и си бил жаден за бъдещето.


А понякога на лунна светлина - какво умиление те обзема, като се замислиш сега! - си си представял, навярно в спокойните времена след примирието с Байбарс, че някой те поздравява за начинание, за което не знаеш още нищо, но си сигурен, че рано или късно, ще осъществиш, онази твоя светла съдба, която на двайсет наивно смяташ, че ти е отредена, и си представяш бъдеще в сърдечния ореол на чуждото одобрение, приятелски потупвания по рамото и аплодисменти, макар и самият ти да не разбираш причината. Браво, поздравления, Бернар...


А сега знаеш само, че след малко ще облечеш ризницата и туниката, ще възседнеш коня си и по всяка вероятност ще умреш. Враговете са десетократно повече, можеш само да избереш как да загинеш: биейки се като лъв докрай под Прокълнатата кула или премазан от множеството, което се тълпи в отчаяно бягство към вълноломите в пизанския квартал, в единствената посока, към която можеш да се устремиш - там, където свършва сушата и започва необятната морска шир...


И бездруго никой няма да забележи как ще си отидеш. Всеки, също като теб, е погълнат от собствения си инстинкт за спасение, слепец сред слепци, независимо дали бягаш, или се биеш до последен дъх, ти не си нищо друго освен купчина месо и кости, която се мята като животно в капан. Двама роби от вражеските войски ще хвърлят тялото ти заедно с хилядите други трупове в общ гроб и никой никога няма да узнае, че и ти си съществувал, че си имал мечти и си бил жаден за бъдещето, че си искал да влезеш в книгите с героичните си подвизи като Ланселот или Парсифал.


Не! На двайсет години все още не можеш да се примириш с всичко това...


За разлика от него, баща му си изпи бульона наведнъж и скоро заспа. Каза му само: "Опитай се да поспиш и ти, Бернар. Утре трябва да дадеш най-доброто от себе си". И ето го там, потънал дълбоко в своя нелеп сън. Бернар обаче не успява да мигне, чуди се как баща му може да бъде толкова спокоен в нощта, преди да умре, и дали наистина вярва сляпо на всички истории, дето му разказа за Рая на мъчениците, който очаква всеки загинал във войната срещу злото. Или може би причината е, че е надхвърлил петдесетте.


Спомените на тази възраст започват да тежат повече от надеждите, а спомените на баща му не струват и пукната пара. Никога не му бе казвал как е умряла майка му, защо е тръгнал от Франция за Акра и го е отвел със себе си още съвсем малък, като грях, който трябва да изкупи. И не спира да му повтаря: "С убийството на нехристиянин ще измиеш вината, че си се родил". Баща му му бе доверил само, че Бернар бил плод на негов грях на похотта, нищо друго, но дълбоко в сърцето си синът му отдавна му бе простил. Заради начина, по който си представяше бъдещето си до вчера, това не му се струваше дори вина. Едно момче на двайсет години се доверява, не може да не прости на баща си, че го е създал, че го е завел там и изневиделица го е хвърлил в битка...


Младият мъж не мигна цяла нощ. Ясно е като бял ден, че последното нападение е неизбежно. От няколко дни Победоносният, Яростният и Черните бикове не спират да бълват канари с тегло сто ливри и огнени снаряди към двете крепостни стени, съсредоточавайки усърдното си разрушително дело върху Кралската кула, чиято външна фасада рухна преди три дни. През нощта мамелюците3 заравниха развалините и рова с чували с пясък, а в сряда я превзеха. Тогава християните построиха дървеното укрепление, за да ги затворят вътре, но се знае, че хората в конструкцията не могат дълго да оказват съпротива.


Вчерашният ден бе злочест, опитаха се да качат жените и децата на корабите, но морето беше бурно и те не успяха да отплават. Жените може да се използват като робини или да послужат за удоволствие на войниците, но децата - не, те не служат за нищо, ще ги заколят като телета. Така стоят нещата в Утремер. Бернар реши да стане и да потърси Даниел, за да види дали поне той е успял да заспи в другата стая: това е самата истина, спи блажено.


Винаги е завиждал на Даниел дьо Сенбрюн, също двайсетгодишен, но толкова различен, толкова самоуверен. Втори син от добро семейство, личи си, когато човек е израснал в успокояващите обятия на майка си, а не е плод на похотта като него: Даниел е светлокос и красив, с добри обноски, роден да ръководи, и вече притежава онази решителност и хладнокръвието на човек, който ще стигне далеч... "Би било истинска загуба - мисли си, - ако умре днес." Към него изпитва същото съжаление, което изпитва и към себе си, споделя го с връстника си, за да не се чувства сам сега, когато времето и небитието му се струват едно и също нещо и се пита на чия страна е Бог в тези дни на пролет и на смърт.


Конфратерите защитават стените оттатък Портата на свети Лазар. Не му се ще, но тъй като единствено той е буден и трябва да затаи в сърцето си тревогата, която го изправя пред война със самия себе си през последните часове на привиден мир, решава да се качи на интервалума, за да подиша свеж въздух, и влиза в подземната галерия, водеща до външната крепостна стена. Качва се в кулата и стига до най-близкия бартизан. Предлага на стражата на пост да се сменят, за да може поне единият от двамата да възстанови силите си преди последната битка. Така остава сам в нощта и тишината.


Въздухът е чист и той вече диша лесно сега, когато димът от обсадата се е разсеял. Наднича през бойницата, вижда укрепленията, а по-нататък - шатрите на мюсюлманите, техните светлини, отразяващи се в морето, аленочервения дихлиз4 на султана на хълма, където преди се намираха лозята и малката кула на Храма. Поглежда нагоре към обсипаното със звезди небе и се моли наум това да не е истина. Още не е готов да мисли за смъртта, която ще прекъсне по средата неговата пролет...


Умората почти го надвива, очите му вече се затварят, когато идват да го сменят. Минава отново през подземието, за да се върне в базата на тамплиерите. Още не се е съмнало, но изведнъж чува ужасяващото биене на вражеските барабани и неистовите викове. Последната атака започва. Ускорява крачка, заварва всички конфратери в разгара на подготовката си в двора.
- Бързо! - крещи баща му. - Облечи се!


Вижда Великия магистър на Храма Гийом дьо Божьо да пристига вече облякъл доспехите си, а после, с шлем под мишница, и Даниел дьо Сенбрюн, който му се усмихва и изглежда толкова развълнуван, сякаш отива на лов. Бернар отива да вземе оръжията си, нахлузва желязната ризница, която го покрива от глава до пети. Без наметалото и туниката: може да се подпалят от огнените стрели. Грабва колана с меча и дългото копие и железния цилиндричен шлем, запълнен отвътре с кожа.


Когато се връща на двора, пристигат оръженосците с арагонските бойни коне, мулетата и крантите, с които ще стигнат до мястото на сблъсъка: известно е, че рицарите не използват личните си коне, за да отидат на бойното поле. При първото нападение жребците трябва да бъдат отпочинали...


Великият магистър обикаля около рицарите, възседнал коня си, и раздава заповеди. Бернар му се възхищава за вярата и смелостта, спомня си последния път, когато дойде да направи преглед на най-младата войска и Даниел не се побоя да го попита колко се страхува човек, когато е в битка, при ударите на мечовете по доспехите, а Великият магистър се усмихна:
- Да, разбира се, че човек изпитва страх някъде вътре в себе си, но за щастие, ние не сме като жените, които могат да мислят за всичко едновременно - чувства и логика, емоции и изчисления, любов, омраза и разходи.


Природата е била предвидлива при нас, така ни е създала: ние, мъжете, можем да мислим само за едно нещо наведнъж, често се случва дори да не осъзнаваме, че обичаме... И когато съсредоточено удряш и избягваш ударите, страхът е силен, но не мислиш за него... Освен това ние, рицарите на Храма, притежаваме още едно богатство - не се боим от смъртта.


За нас е подобре да умрем, отколкото да попаднем в ръцете на неверниците, които, ако заловят християнин, се отнасят с него с уважение, но ако заловят тамплиер, го карат да плати за целия кръстоносен поход бавно и мъчително, наслаждавайки се на смъртта му като на дълъг обяд. Ние трябва да победим или да загинем - каза накрая. - Да се предадем, означава да умрем с интересите си...


Ето че от гарнизона, защитаващ стените, пристига запъхтян Жерар дьо Монреал и съобщава на Божьо, че мамелюците са превзели външната стена, че мъжете от дървеното укрепление са били принудени да отстъпят и да се изтеглят, а мюсюлманите са се спуснали по барбакана и щурмуват вътрешните стени. Стражите са напуснали кулите и интервалумите и са разрушили проходните галерии. Сега неверниците се бият под Прокълнатата кула и част от тях са се отправили към Портата на свети Антоний, а друга - към Портата на свети Роман...
- Отивам да се приготвя - казва накрая Монреал.


Барбакан - отбранително съоръжение, предназначено за допълнителна защита на входа на крепост. Най-често представлява изнесена напред кула, защитаваща моста или вратата на крепостта.
- Не, ти няма да идваш! - заповядва му Божьо.
- Но защо? - възразява другият.
- Незабавно вдигни платна, иди в Кипър, напиши хроника за нашите подвизи, ако някой ветеран ти разкаже за тях, и най-вече спаси онези девет... - нарежда Великият магистър, но Бернар не чува добре какво трябва да спаси Монреал.


Девет какво? Завършваше на "стиха"... Стори му се, че разбра "деветсрични стиха". Стихове? Картата на новия Храм, предполага той, тайната на тамплиерите: ще умрат, за да защитят загадъчно стихотворно послание, чието съдържание не знаят... Но какво ли го е грижа за това сега? Завижда само на Жерар дьо Монреал, че трябва да се спаси, за да опази нещо, заради което обаче всички те трябва да умрат. Замисля се, че иска единствено да бъде на негово място: ех, ако се бе научил да пише, а не да се бие... След това Божьо заповядва на колоната да тръгне. Ще минат през двореца на хоспиталиерите, за да вземат и тях, затова се насочват бързо към Портата на свети Антоний...


Така се развиха нещата в Утремер.


В този ден на пролет и на смърт между двете крепостни стени на Акра трийсет рицари християни се готвят да щурмуват войска от хиляди мюсюлмански пехотинци и стрелци, за да спечелят отново Божията благосклонност с героизма си. Вече е ясно как ще завърши битката. Мамелюците са многобройни, а освен това и организирани, и дисциплинирани: на първа линия са войниците с високите щитове, забиват ги в земята при нападението на вражеската кавалерия, зад тях са войниците, хвърлящи гръцкия огън, а най-накрая - копиехвъргачите и стрелците на пернати стрели.


Кръстоносците срещу тях се разполагат в линия около Гийом дьо Божьо, който води атаката: Бернар е между Даниел и баща си. При бойния вик на Великия магистър всички крещят мотото: Non nobis, Domine, non nobis, sed nomini Tuo da gloriam, и готови за битка, пришпорват жребците, лека-полека ускорявайки ход под дъжда от огнени снаряди, стрели и копия. Щом стигат съвсем близо до мюсюлманите, с крайчеца на окото си Бернар вижда как Даниел се свлича на земята от дясната му страна.


Не знае кой е ранен - той самият или конят му, но няма време за мислене, трябва да връхлети с все сила и да се приготви за ответния удар, притиснал крака о стремената. Сблъсъкът със стената от щитове е неописуемо жесток, първата редица сарацински пехотинци падат повалени от устрема на конете и пронизани от копията, които се пречупват в телата на враговете, когато улучат целта. Копието на Бернар промушва войник от втората редица, след като конят му прегазва неколцина от първата.


Оттеглят се веднага, за да подготвят втората атака, и се връщат обратно под залп от копия и стрели. Бернар съзира Даниел и коня му на земята, съвсем близо до вражеската линия. Ще му се да спре и да го качи на своя жребец, но не може: дисциплината за тамплиерите е желязна. Изходът от битката е предрешен, ала всяка грешка, макар и малка, може да възпрепятства и минималните възможности за успех. Затова задминават и един английски рицар, който е загубил коня си и се изтегля пеша. На крачка са от него, когато огнена стрела го улучва в ризницата му и тялото му се запалва под туниката. Не могат да му помогнат и чуват само пронизителните му писъци, докато тялото му гори като котел със смола.


Мамелюците се възползват от кратката почивка, за да вдигнат щитове и да преминат в настъпление. Кръстоносците се спират при тиловете от християнски пехотинци, отново се обръщат, обединяват редиците, изваждат мечовете си и при подадения знак на Великия магистър веднага се втурват в галоп. Турците спират, забиват щитовете си в земята, но дъждът от стрели не стихва. Бернар вижда, че мамелюците са стигнали до мястото, на което падна Даниел. Изчезнал е, значи е мъртъв. Изпитва болка и страх, но трябва да се отвърне от ужасната гледка на английския рицар пред себе си, все още на крака: истински железен фенер с огнени езици, излизащи от всеки процеп на бронята му...


Трябва бързо да се върне в строя при останалите, които ускоряват на последната права. Сблъсъкът е жесток, първата вражеска редица е изцяло повалена, тамплиерите удрят, където сварят, с мечовете и кръглите си щитове. Чувстват се непобедими. Възседнал коня си, облечен в тежки железни доспехи, всеки от тях може да избие десетки, но този етап от битката с мечовете е дълъг и пламъците и издигащото се слънце постепенно нажежават броните и шлемовете.


Димът от гръцкия огън е толкова гъст и черен, че пречи на християните дори да се виждат един друг. Потят се, задушават се и силите им ги напускат, движенията им стават все побавни и некоординирани. Бернар вижда как баща му пада от стрела, забита в гърлото, между шлема и ризницата. Доплаква му се, но няма време за това: един турчин ранява коня му. Тогава той го поразява с цялата ярост, която носи в себе си, за да отмъсти за баща си, за Даниел, за коня си...


Накрая успява инстинктивно да се оттегли, но по пътя, насред ръкопашния бой и тила, животното се сгромолясва на земята. Бернар се изправя сред саждите и тръгва колкото се може по-бързо под огнения дъжд. Разпознава черния силует на Гийом дьо Божьо, който го задминава: изтегля се от бойното поле, пред него е знаменосецът. Командирът се опитва да стои изправен до него. Бернар вижда как кръстоносците от Вало ди Сполето го спират с викове: "Синьор, за бога, къде отивате? Ако ни изоставите, Акра е загубена!". Тогава Великият магистър вдига ръка, показва смъртната рана, разкъсала плътта под мишницата му, където от бързане да влезе в боя не е свързал добре частите на доспехите си.


Стрелата е проникнала в тялото му на цяла педя дълбочина.
- Търся по-спокойно място да умра - прошепва и се сгромолясва върху своя туркменски кон.
Едва сега всички разбират, че Утремер наистина е загубен.


Неговите хора слизат от конете си и го придържат, после го полагат върху един дълъг щит. Бернар пристига точно навреме, за да им помогне да го завлекат пеша до Портата на свети Антоний, където обаче подвижният мост над рова е вдигнат. Продължават до моста пред дома на демоазел Мари и минават по него. Освобождават Великия магистър от доспехите, изрязвайки бронята около рамото му, издърпват съвсем внимателно стрелата и промиват, доколкото могат, раната, която не спира да кърви. Гийом дьо Божьо е с отворени очи, но не говори и не вика. Гледа примирено случващото се и стиска китката на Бернар, за да му вдъхне смелост...


После решават да се отправят към морето, за да го отведат с лодка до бастионите на Храма. На брега срещат хора, които се опитват да излязат в открито море. Говори се, че мамелюците вече са превзели Прокълнатата кула и са унищожили военните машини на пизанците при Портата на свети Роман. Скоро ще проникнат в сърцето на Стария град. Само крепостта на тамплиерите може да издържи още няколко дена. Великият магистър междувременно е изгубил съзнание и Бернар осъзнава, че е изплашен до смърт.


Горещината от умората и късната утрин е непоносима, започват да го разтърсват неконтролируеми конвулсии, едва диша. Там, на плажа, вече не се нуждаят от него. Затова решава да побегне, пресича тичешком квартал Монмюзар, влиза в стария град и се спира, за да си поеме дъх. Скрива се в една уличка, свива се на земята, сваля нажежената си броня, в която мъката му се пържи на бавен огън. Найпосле може да поплаче за баща си, за Даниел, за Гийом дьо Божьо, за края на Утремер...


Ала от близкия площад долитат писъци, вижда паническия бяг на жени и деца и идването на първия отряд мамелюци, които вече са успели да нахлуят. Докато изчакват останалите, те първи си намират плячка. Съзира двама мюсюлмани, заловили съвсем млада девойка, на около петнайсет години, карат се кой да я задържи. Извадили са сабите си и дори са започнали да се бият, докато момичето се опитва да избяга. Но единият от тях се нахвърля към нея и я улавя за косата. С невиждано жесток удар отсича главата ѝ с ятагана си и я запраща към своя приятел, който избухва в смях: по едно парче за всеки, пак сме си приятели. Така стоят нещата в Утремер...


Бернар побягва по улиците на генуезкия квартал, пристига бързо на пристанището, но на улицата на пизанците вече има толкова много хора, търсещи спасение в морето, че изглежда невъзможно да се добере до някоя галера. Смазан от тълпата, все пак се опитва да си пробие път. Пред себе си вижда бременна жена, просната на земята, удушена от тълпата, хората я тъпчат. Така стоят нещата: турците идват, масово клане очаква онези, които не успеят веднага да се качат на някой кораб, а мамелюкските кръвопролития са прочути със своята жестокост, както в Триполи преди две години.


Бернар си проправя път със силните си ръце. Ако оцелее, ще се срамува вечно, че е блъскал старци и жени, за да спаси кожата си. Очаква с търпение да изпита този срам. Близо до дългия вълнолом съзира мачтите на голям кораб, потънал заради претоварване още преди да вдигне котва, по повърхността се носят трупове, хора, които са се качили на борда, но не умеят да плуват. После вижда един събрат, който му прави знак да се приближи към мястото, откъдето се готви да отплава Фокон, големият тамплиерски кораб.


Той се бута с лакти, за да стигне до него, и бездруго никой никога няма да качи тези хора от простолюдието - кралят и бароните вече заминаха.


Почти е стигнал до котвената стоянка, където няколко рицари на Храма избират кой да се качи, когато усеща остра, пронизваща болка в гърба: вижда как от гърдите му, под дясното му рамо, се подава окървавено острие. Някой по-жесток или уплашен от него си е пробил път с меча си, за да се качи на кораба.


Пада на земята, сякаш буца засяда в гърлото му, обзема го ужас от вечния мрак. Убит е от християнин, докато избутва с лакти жените и старците - няма го Рая на мъчениците... Чул е отнякъде, че на прага на смъртта човек вижда живота си като на лента пред очите си. Може би понеже е живял кратко, той не вижда нищо: сред гора от крака, които треперят и се влачат пред него, съзира само морето, което бавно се скрива от погледа му.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на voodoo_child
    voodoo_child
    Рейтинг: 1277 Любопитно

    Дали е авторова грешка или пък преводачът си е оставил ръцете?! - "Чул е отнякъде, че на прага на смъртта човек вижда живота си като на лента пред очите си."
    Лента (филм) в късното Средновековие?

  2. 2 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1045 Неутрално

    браво! голями! оспехи занавпреде!!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK