"Червената панделка" на Люси Адлингтън (откъс)

Издателство "Сиела"

Издателство "Сиела"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Червената панделка" с автор Люси Адлингтън, предоставен от издателство "Сиела".


14-годишно момиче шие Рокля на свободата в "Аушвиц" в разтърсващия роман "Червената панделка" от Люси Адлингтън. Книгата е базирана на реални исторически събития.


През Втората световна война милиони деца намират смъртта си в лагерите на смъртта. Малцина са тези, които оцеляват и се превръщат в каторжници на трудовите лагери, които обгрижват нуждите на нацисткия режим.




На пазара вече може да откриете "Червената панделка" от Люси Адлингтън - смразяваща хроника на холокоста през погледа на едно дете и могъща и вдъхновяваща история за това как надеждата оцелява дори на мрачните места.


В някой друг живот Роз, Ела, Марта и Карла можеха да бъдат приятелки. Но четирите се намират в "Брезова гора". И във Висшето шивашко студио или просто шивашкия цех на "Аушвиц-Биркенау", няма имена, а само номера. И постоянен страх, че утре твоят номер може да бъде заличен.


Ела е една от милионите, които преминават през нацистките фабрики за смърт. Тя може да крои и да шие - нещо, което е научила от своята баба. Баба, която може би никога повече няма да види.


В сърцето на самия ад на земята, почти без сън и храна и със свито от ужас сърце, 14-годишното момиче трябва да шие и крои, да дава всичко от себе си, за да оцелее. Нейната задача е да шие рокли за надзирателките в лагера. Надзирателки като Карла - все още почти деца, попаднали в плена на нацистката пропаганда.


В сърцето на самия ад на земята Ела трябва да намери спасителна нишка, с която да запази човешкото в себе си, спомена за цветовете и надеждата някой ден да се озове отвъд кошмара - в мечтания Град на светлината, за който нейната най-добра приятелка в лагера Роз ѝ разказва всеки път в който мракът около тях се сгъстява.


Но може ли детската вяра в светлината да победи и да се противопостави на жестоката реалност?
Ела има план и цел - да ушие рокля на Свободата. И пази една червена панделка, която да я отведе към нея.
Базирайки разказа си на на архивни документи и разкази на оцелели (включително Ева Шлос, доведената сестра на Ане Франк), Люси Адлингтън пресъздава реалната история на деградация, ужас и страдание в съществуващия в "Аушвиц" шивашки цех, пречупвайки я през погледа на най-невинните жертви на ужаса - децата.


В духа на "Крадецът на книги", "Дневникът на Ане Франк", "Момчето с раираната пижама" "Червената панделка" е ярка, въздействаща и брилянтно написана творба, която напомня, че за свободата човек трябва да се бори, дори и това да означава да се изправи срещу целия свят.
"Пленява, вдъхновява и обогатява"
Хедър Морис, автор на "Татуировчикът от "Аушвиц"


"Червената панделка" е най-добрият роман за млади читатели, посветен на холокоста, който съм чел. Историята е грабваща, въздействаща и важна Много добре проучена, но в нея историческите факти са вплетени перфектно в цветния разказ."
Робърт Ийгълстън, професор по съвременна литература в Института за изследване на холокоста към Лондонския университет


Червената панделка
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Червената панделка" на Люси Адлингтън


ЗЕЛЕНО


Ние четирите: Роз, Ела, Марта и Карла.
В някой друг живот всички ние можехме да бъдем приятелки.
Но това бе "Брезова гора".


Наистина ми бе трудно да тичам с тези тъпи обувки. Калта бе гъста като петмез. Жената зад мен имаше същия проблем. Едната ѝ обувка залепна. Това я забави. Добре. Исках да пристигна първа.
Коя сграда? Никаква възможност за допълнителни указания. Останалите също бягаха панически, като стадо подплашени животни. Там? Не - тук. Ето тази. Заковах се на място. Жената отзад едва не се стовари върху мен. И двете гледахме постройката. Това май бе правилното място. Какво сега - трябваше ли да почукаме? Дали не бяхме дошли твърде късно?
Моля те, дано не съм закъсняла.


Повдигнах се на пръсти и надзърнах през малкото, високо прозорче отстрани на вратата. Не успях да видя кой знае какво, главно собственото си отражение. Ощипах бузите си, за да почервенеят, и ми се дощя да бях достатъчно голяма, за да си мацна малко червило. Поне подутината на окото ми бе спаднала, въпреки че зеленикаво-жълтото петно все още си стоеше. Можех да виждам - това бе главното. Вълнисти кичури коса биха могли да прикрият останалото. Обаче... човек извлича най-доброто от онова, с което разполага.


- Закъснели ли сме? - изхриптя другата жена. - Едната ми обувка остана в калта.
Когато почуках на вратата, тя се отвори почти на мига, от което и двете подскочихме.
- Закъсняхте - отсече младата жена, застанала на прага.


Тя ни оглеждаше студено от глава до пети. Отвърнах на погледа ѝ. Вече три седмици бях далеч от вкъщи, а още не се бях научила да раболепнича, независимо от това колко силно ме удряха. Това властно момиче - в действителност не много по-възрастно от мен - бе ъгловато и с толкова остър нос, че с него можеше да реже сирене. Открай време обичах сирене. Натрошеното, което се слага в салата, или кремообразното, което е толкова вкусно с пресен хляб, или онова наистина миризливото, със зелената кора, което възрастните обичат със солени бисквити...


- Не стойте така! - намръщи се острото като бръснач лице. - Влизайте вътре! Изтрийте си обувките! Не пипайте нищо!
Влязохме. Бях успяла. Намирах се там... във високопарно нареченото Висше шивашко студио, по-известно като шивашкия цех. Моята представа за рая. В мига, в който разбрах, че тук предлагат работа, знаех, че трябва да я получа.


Вътре в цеха успях да преброя около двайсет глави, наведени над тракащите машини, като омагьосани герои от вълшебна приказка. Всички бяха много чисти - веднага забелязах това. Бяха облечени в прости кафяви работни престилки - със сигурност по-хубави от торбестото нещо, което се смъкваше от раменете ми. Дървените маси бяха изтъркани до бяло и бяха покрити с кройки и конци. В единия ъгъл имаше лавици с платове, които грееха с толкова неочаквани цветове, че чак примигнах. В другия ъгъл бяха наредени шивашки манекени на стойка, без глави и крайници. Чух как съска и потраква тежка ютия и видях дребни влакънца, които плуваха във въздуха като мързеливи насекоми.


Никой не вдигна глава от работата си. Всички продължаваха да шият сякаш животът им зависеше от това.
- Ножица! - извика някой отблизо.
Работничката от най-близката машина и за миг не спря. Кракът ѝ продължаваше да движи педала и тя дори успя да нагласи плата под иглата, преди да хване ножицата. Гледах как си я предават от ръка на ръка през масата, а след това - фъс - разряза по дължина тъмнозелен туид.


Троснатото момиче, което отвори вратата, щракна с пръсти пред лицето ми.
- Сега внимавай! Аз съм Марта. Аз съм главната тук. Началник - разбрано?
Кимнах. Жената, която бе дошла с мен, само примигна и помести крака си с едната обувка. Беше доста възрастна - около двайсет и пет годишна - и бе нервна като заек. От зайците ставаха хубави ръкавици. Някога имах чехли подплатени със заешка кожа. Наистина бяха много топли. Не знаех какво бе станало със заека. Вероятно бе завършил в тенджерата като яхния...


Щрак! Отърсих се от спомена. Време бе да се съсредоточа.
- Слушайте внимателно - заповяда Марта. - Няма да повтарям и...
Бам! Вратата отново се отвори. Пролетният вятър довя вътре още едно момиче, с превити рамене и кръгли бузи, приличащо на катерица, успяла да изрови скрит запас от ядки.
- Толкова съжалявам...


Новодошлата се усмихна стеснително и погледна обувките си. Аз също ги погледнах. Сигурно си даваше сметка, че не бяха от един и същи чифт, нали така? Едната бе зеленикава сатенена пантофка с метална катарама, другата - кожена туристическа обувка със скъсани връзки. Бяха подхвърлили произволни обувки на всички, когато за пръв път трябваше да се екипираме тук... Нима тази малка катерица дори не бе успяла да спазари истински чифт обувки за себе си? На секундата можех да кажа, че тя щеше да бъде напълно безполезна. Акцентът ѝ беше ужасно, ужасно, знаете какъв. Изискан.


- Закъснях - каза тя.
- Шегуваш се - отвърна Марта. - Както изглежда, сред нас се е появила истинска лейди. Колко мило от ваша страна да се присъедините към нас, мадам. Какво мога да направя за вас?
- Говори се, че се е освободило място в Шивашкото студио - отвърна Катерицата. - Че имате нужда от добри работници.


- Напълно вярно - така е! Истински шивачки, а не ла-ла-ла госпожици. На мен ми приличаш на някаква лигла, която е седяла на възглавница и е бродирала торбички за лавандула и други такива безполезни глупости. Права ли съм?
Катерицата не изглеждаше обидена, независимо от подигравките на Марта.
- Мога да бродирам - каза тя.


- Ще правиш онова, което заповядам! - отвърна Марта. - Номер?
Катерицата изящно прибра краката си. Как успяваше да изглежда толкова самоуверена с тези различни обувки? Не беше от момичетата, с които обикновено бих дружила. Въпреки че бе облечена толкова лошо, вероятно си мислеше, че съм твърде обикновена. Че стоя по-долу от нея.


Каза наизуст своя номер със съвършена дикция. Тук имаше само номера, не имена. Двете със Зайка също на един дъх избърборихме номерата си. Зайка малко заекна.
Марта подсмъркна.
- Ти! - сочеше към Зайка. - Какво можеш да правиш?
Жената Зайка потръпна.
- Мога... да шия.


- Идиотка! Разбира се, че можеш, инак нямаше да си тук. Не съм пуснала обява за шивачки, които не могат да шият, нали така? Да не би да се опитваш да кръшкаш от по-тежката работа! Бива ли те?
- Аз... Шиех вкъщи. Дрехи на децата си - лицето ѝ се сгърчи като използвана носна кърпичка.
- За бога, нали няма да се разплачеш? Не мога да понасям сополанки. Ами ти? - Марта се извърна и се вторачи в мен.
Сгърчих се като шифон под прекалено гореща ютия.


- На колко години си всъщност, че си дошла? - присмя ми се тя.
- Шестнайсет - каза внезапно Катерицата. - Тя е на шестнайсет. Така ни каза по-рано.
- Не питах теб, питах нея.
Преглътнах. Шестнайсет бе магично число. Ако си по-малка, си безполезна.
- Тя е... ъъъ, права. На шестнайсет съм.


Е, щях да бъда. Един ден.
Марта изсумтя.
- Нека позная - шила си рокли за куклите си и можеш да си зашиеш копчето, щом си свършиш домашните. Наистина! Защо ми губят времето с тези тъпачки! Нямам нужда от ученички. Махай се!
- Не, почакай, можеш да имаш полза от мен. Аз съм, ъъъ...


- Какво? Мамино момиче? Любимката на учителя? Празно пространство? - Марта започна да се отдалечава, като пренебрежително щракна с пръсти.


Нима бе настъпил краят? Първото ми истинско интервю за работа - провал. Катастрофа! Това означаваше да се върна отново към... какво? В най-добрия случай на работа като слугиня в кухнята или чистачка в пералнята. В най-лошия - в каменоломната или... изобщо никаква работа, най-лошото, което можеше да се случи. Не мисли за това. Съсредоточи се, Ела!


Моята баба, която има девиз за всеки случай, винаги казва: Когато се колебаеш, вдигни брадичка, изправи рамене и тръгни с рогата напред. Така че аз се изпънах в пълния си ръст, който бе доста висок, поех си дълбоко дъх и обявих:
- Аз съм кроячка!
Марта погледна назад към мен.
- Кроячка? Ти?


Кроячката е шивачка с изключителни умения, която създава моделите, които след това се превръщат в истински дрехи. Никакви шевни умения не могат да спасят дреха, оплескана от некадърен крояч. Добрата кроячка струваше теглото си в злато. Или поне така се надявах. Нямах нужда от злато. Просто имах нужда от тази работа, каквото и да ми струваше това. Това бе за мен мечтаната работа - ако въобще можете да имате мечти на подобно място.


До този момент останалите работнички не ни бяха обръщали внимание. Сега почувствах, че са ни слушали през цялото време. Без да пропуснат и един бод, те чакаха да видят какво щеше да се случи.
- Да - продължих аз. - Определено мога да рисувам кройки, да кроя и да шия. Аз... правя свои авторски модели. Един ден ще имам свой собствен моден салон.
- Един ден ти... Ха! Шегуваш се! - присмя се Марта.


Жената от най-близката шевна машина се обади, без дори да извади карфиците от устата си.
- Имаме нужда от добра кроячка, след като Рода се разболя и напусна - промърмори тя.
Марта бавно поклати глава.
- Вярно е. Добре. Виж какво ще направим. Ти, Принцесо, ще се заемеш с гладенето и чистенето. Тези твои нежни ръце трябва да укрепнат.
- Не съм принцеса - каза Катерицата.


- Действай!
Марта огледа мен и Зайка от горе до долу.
- Колкото до вас двете, жалки подобия на шивачки, може да направим опит. Ще бъда откровена - има място за една от двете. Само една, разбирате ли? Ще ви изхвърля и двете, ако не успеете да покриете високите ми стандарти. Аз съм се обучавала на най-добрите места.


- Няма да те разочаровам - казах аз.


Марта взе нещо от близката купчина дрехи и го метна на Зайка. Беше ленена блуза в толкова свеж оттенък на мента, че почти можеше да се почувства нейният вкус върху езика.
Марта даде нареждания:
- Разпори я и я разшири. Тя е на наша клиентка - съпруга на офицер - която изпива цели кани сметана, така че е по-пълна, отколкото си мисли.


Сметана... о, сметана! Върху ягоди, от най-хубавата кана на баба ми, на зелените цветчета...
Зърнах етикета от вътрешната страна на яката на блузата. Сърцето ми почти спря да бие. Там елегантно бе изписано името на една от най-уважаваните модни къщи в света. Едно от онези места, на които не бих дръзнала дори да погледна към прозорците.


- А ти - Марта ме шляпна с руло хартия през дланта - друга клиентка, Карла, поръча рокля. Полуофициална, за музикален концерт или нещо такова в края на седмицата. Ето нейните мерки. Запомни ги наизуст - листът ми трябва обратно. Може да използваш манекен номер 4. Вземи плат оттам.
- Какво...?


- Избери нещо, което да подхожда на блондинка. Първо се измий добре. В този цех чистотата е най-важното. Никакви отпечатъци от мръсни пръсти по плата, никакви петна от кръв или прах. Разбрано?
Кимнах, като с всички сили се мъчех да не се разплача.
Марта изви тънките си устни.


- Мислиш, че съм прекалено жестока? - Тя присви очи и ме погледна, като кимна по посока на далечния край на помещението. - Не забравяй кой стои в ъгъла.
В дъното на работилницата се виждаше тъмна фигура, изправена до стената, която си чистеше кожичките на пръстите. Хвърлих един поглед, а след това го отклоних.


- Е? - каза Марта. - Какво чакаш? Първата проба е в четири.
- Искаш да ушия рокля тук, пред теб, от раз? Това е...
- Твърде трудно ли е? Времето ли не ти стига? - присмя се тя.
- Всичко е наред. Ще се справя.
- Давай тогава, ученичке. И помни, очаквам да се провалиш, приятно прекарване.
- Казвам се Ела - казах аз.


Изобщо не ми пука, говореше равнодушното ѝ изражение.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1057 Неутрално

    слаб 2 с 2222222222222 милярда миноса на сички савременни съчинители.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK