"Сан сан, Япония" на Юлияна Антонова-Мурата (откъс)

Издателство "Книгомания"

Издателство "Книгомания"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Сан сан, Япония" с автор Юлияна Антонова-Мурата, предоставен от издателство "Книгомания"


Юлияна Антонова-Мурата е завършила 91-ва Немска езикова гимназия "Проф. Константин Гълъбов", след което немска филология и психология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Била е преподавател в Медицинския университет в София. Като дългогодишен дипломат и съпруга на японец тя има възможността да живее на различни места по света - Германия, Русия, Англия, Китай, които опознава с любопитство и описва с любов. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Сърцето й обаче завинаги остава в Япония, където живее и до днес със семейството си.


Авторката е българка по родолюбие, космополит по възпитание и японка по дух. Талантът й да открива вдъхновяваща история в дребната наглед случка, умението да говори с хората така, че да разкрият дълбините на сърцата си, и дарбата да го опише изящно като в японска гравюра, превръща книгите й "Моши моши, Япония" и "Уки уки, Япония" в бестселъри.




Този нов сборник с разкази е естествено продължение на стремежа й да раздипля пред читателя - пласт по пласт многоликата душа на японската култура и начин на мислене. А когато това е направено с обич, разбиране и преклонение, винаги докосва сърцето.


"Сан сан, Япония" е онзи светъл лъч, който пронизва съзнанието, за да остави следа", казва самата авторка за новото томче с истории за доброто, разказани от сърце. Това означава и "сан сан" - слънчев лъч, мек и пламтящ. Дизайнер на корицата и оформлението на "Сан сан, Япония" е Тодор Манолов. От 15.09 книгата е заредена и в книжарниците.


Новият сборник включва 57 истории (придружени с цветни снимки), които са естествено продължение на стремежа на Юлияна Антонова-Мурата да раздипля пред читателя пласт по пласт многоликата душа на японската култура и начин на мислене. А когато това е направено с обич, разбиране и преклонение, винаги докосва сърцето. "Сан сан, Япония" ни среща с над 30 герои и техните истории, които ще ни донесат смирение, вдъхновение и един различен поглед към живота; носят усещане за "мияби" - един от най-старите традиционни идеали, като при общуването с тези герои липсва грубост, преднамереност, иронизиране; учат ни да живеем красиво красиво и достойно, да чакаме спокойно и че "истинското търпение е да се търпи нетърпимото".


Сан сан, Япония
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Сан сан, Япония" на Юлияна Антонова-Мурата


ЯПОНСКАТА СИСТЕМА "ЗАГУБЕНИ-НАМЕРЕНИ ВЕЩИ"


С Виктор Илиев, талантлив композитор и диригент, сме в най-голямата книжарница в токийския квартал "Роппонги". В нея посетителите могат да си поръчат разнообразен асортимент от най-качествения чай или ароматно кафе, докато разглеждат безплатно последните броеве на списания, прелистват албуми, четат най-новата нашумяла книга на японски или английски език.


И в днешния ден първият и вторият етаж са препълнени докрай. Масите отвън също са заети. Невъобразим поток от излизащи, които са се възползвали от доброто обслужване. На следващите, които влизат, им предстои това удоволствие.


Минават неусетно два часа в разговор. С интелигентен събеседник усещането ми е като за няколко минути (с Виктор споделяме мисли за японската фондация, по чиято покана е в Токио на посещение).


От известно време нещо изглежда го разсейва - току поглежда към съседната маса. Преди повече от час там седеше симпатична японка. Изглежда са я потърсили по телефона, защото го грабна от чантата, взе и шишето с вода. Чухме я да казва: "Момент само" и излетя, за да си проведе разговора навън.
Момичето не се върна повече.


Минаха два часа и нещо. И Виктор все се обръщаше към масата ѝ, където бе оставила на произвола разтворената си голяма чанта. Показваше се портмоне, лаптопа ѝ.
- Не се притеснявай, тя просто я забрави - казвам му аз. - Това е нещо ежедневно тук.
- И все пак, виж колко народ има наоколо! - недоумява той.


Разказвам му следната случка как една августовска гореща нощ се обърнах към съпруга ми и тихичко запитах:
- Спиш ли?
- И мен сън не ме хваща - отговори Тии.
Моментално решихме да излезем навън до същата книжарница кафене за чаша студен чай (нали го правят неповторимо), в която сме сега с Виктор.
След като прелистихме едно-две списания, поуморени от нощната разходка се прибираме. И изведнъж мъжът ми се присеща и казва:
- Знаеш ли, забравих си раницата там!


А в нея са портфейлът му с пари в брой, кредитните карти, лаптопът и документи.
- Тръгваме - решително обявявам аз.
- Спи, спи сега, време е за сън! Утре ще отида.


Аз възразявам, давам някакви доводи, че не можем да чакаме до сутринта и дочувам равномерното му дишане. Тии се е унесъл в сладък сън. А мен - не ме лови. Спомням си, че я остави до голямата витрина. Както се казва - "съвсем на показ". Едвам дочаках да се съмне. Стана седем часът. Както му е навикът от години, Тии се събуди. Аз вече съм облечена и го чакам да тръгваме. Той не бърза. Влиза в банята. Взима душ. Стори ми се цяла вечност. После избира внимателно подходяща риза. Все едни такива методично-бавни и изнервящи действия
Отиваме. Вече наближава осем. Дневната смяна е пристигнала. Зад плота стоят четири усмихнати и свежи момичета и изчуруликват:
- Добро утро, заповядайте, заповядайте.


Отговаряме "в крачка" на поздрава. Забелязваме раницата. Тии се приближава до нея. Момичетата ни гледат. Те не го питат дали е негова. Не проявяват никакво съмнение. Тии я слага с отработено движение на гърба. Изобщо не поглежда дали всичко е налице. Не дава обяснения на момичетата от персонала. Не е нужно. И двете страни проявяват абсолютно доверие. Като че ли само на мен ми се прииска да поясня подробно как сме я забравили през нощта, как сега се връщаме да я вземем, можем да я идентифицираме, име, презиме каквото е нужно.


Не се налага. Тии вече им казва усмихнат довиждане и потегляме към нашето си кафене за утринната ни закуска.
От много години преди тази случка с Тии си имаме "шампионат". В днешния ден той е заел призовото първо място, защото е водещият в "Кой повече забравя своите вещи". Той е със сериозна преднина. Да си призная, аз по-често съм на най-горната стълбица. Златна медалистка съм. То са шалове, мобилни телефони, портмонета, чадъри и какво ли не.


Благодаря на Господ, докато отпивам от чашата с кафе, и се сещам за мама, която някога за кой ли път ме догонваше по улиците. Отивам на изпит и си забравям вкъщи студентската книжка. И запъхтяна ме гълчи:
- Абе, Юле, разбери най-сетне, ти не си принцеса и никой няма да те догонва в живота. Никой.
Усмихвам се.
- Мамо, догонвали са ме, да знаеш! Веднъж даже и с велосипед!


Друг път забравям в ресторанта портмонето си и на следващия ъгъл дочувам запъхтян глас зад гърба си: "Извинете, извинееееете". И едно момиче от персонала тича, за да ми го даде. Настига ме. Благодаря ѝ, а тя вече се е върнала обратно на работното си място. Бърза. Днес след колко ли още има да тича. Че не сме само ние двамата с Тии, които забравяме вещите си.


Ето защо съм уверена, че по някое време момичето ще потърси чантата си и ще се сети, че си я е забравила. И със спокойна походка ще се върне. Защото е сигурна, че тя е там, на същото място. Защото "системата-забравено-намерено" работи безотказно в тази страна. Над 85% от забравените вещи стигат обратно при притежателите им. И не са 100%, защото има и такива, които дори не си спомнят къде са си зарязали нещата. Над 26 милиона вещи са били забравени само през 2016 година.


Неслучайно сградата за "Забравени и намерени предмети" е шестетажна. Когато някой намери нещо на улицата, предава го в близкия полицейски участък. С очите си ви дях как петгодишно момиченце предаде дребна монета, която намери. И което също ме впечатли как полицаят старателно въведе всички данни в голям формуляр, удостовери намерените пари (с тях нищо не може да се купи), благодари с поклон на детето. А след това го чакаше допълнителна работа с препредаването на "сумата". Защото намерените пари никак не са малко - само преди две години са били предадени 3,8 милиарда йени, от които потърсени са били едва три четвърти.
За мен това е смайващо. И го споделям с Тии.


- Е, ами нищо. Забравили са, че са ги загубили. И затова не ги и търсят. Но нали все пак парите са "вкъщи!".
Което за Тии означава, че Япония - неговата родина, си е "вкъщи".


ДЪРВОТО НА ТОКИО


И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов;
но най-голяма от тях е любовта.
1 Коринтяни 13:13


Има едно крайно екстремно състояние на срамежливост и боязън от изчервяване, която експертите са описали с думата антрофобия. В японския език е известна като тайджин кьоуфушьоу.


С тази специфична форма на несигурност семейният лекар на известната столична фамилия Тачибана диагностицирал младата госпожица Така. С което загриженият ѝ дядо завинаги я изключил от света на другия пол и мислено я обрекъл на вечна самота.


Откъде обаче възрастният Тачибана да знае, че една семейна история, която споделил с младото момиче, ще му въздейства толкова силно, че още на другия ден то ще преодолее смущението и страха си, ще отиде в Столичната община и ще подаде (за радост на ръководството) документи за работа.


Всяка неделя госпожица Тачибана придружавала своя дядо, достолепен токиец, в неговия редовен излет до близката планина Такао. Госпожица Така, по професия художник, с малък скицник в ръка, нахвърляла в токийската планина "домашното си" за новата си картина през следващата седмица.
Вече повече от година избягвала да се среща с приятелки и съученици.


Там в един есенен ден възрастният човек, приседнал на билото на планината за кратка отмора, ѝ разказал онзи най-тъжен спомен на своя баща, станал свидетел на опустошителното токийско земетресение.
Това се случило в първия ден на септември през 1923 г. С магнитуд 7,9, то сринало цялата токийска равнина Канто, където се намирал семейният дюкян и изхранвал прилично голямата фамилия.


След унищожителното земетресение, на което станали жертви неговите братя, родителите, приятелите му, търговците на риба и ориз, последвал огромен пожар. В него загинали стотици хиляди невинни хора. Госпожица Така слушала своя дядо и повтаряла:
- Страшно е, дядо! Нали всички прогнозират и говорят, че трусовете се повтарят през 80 годиниСкоро в Токио не е имало голямо земетресение Очаква се да е много над девет по скалата на Рихтер. Какво ще стане с този град, с хората, с дома ни, с красивите паркове


Възрастният Тачибана погалил внучката си. Помълчал угрижен и продължил. Като по чудо неговият баща, тогава малко момче, успял да се спаси. Не побягнал след тълпата от обезумели токийци.


Затова и "дяволските" пламъци не го догонили. Стоял като в транс пред сринатите магазинчета и дървени къщи, а наоколо - стотици жертви. Всичко било изравнено със земята.


Обезумяло от страх, момчето смътно схванало, че стои до дърво. Единственото дърво до малките сергии с дървените съдове на търговците за прясна риба около сегашната улица "Гинза". Малчуганът не знаел какво го подтикнало да потърси спасение в клоните. Покатерил се почти до върха му. Разтреперан, наблюдавал отвисоко последните "крачки" на приближаващите се пламъци.


Почти за секунди се случило най-страшното - развилнелият се огън обхванал основите на дървото. Как ли не опитал. Отляво, отдясно. Ядосал се. Огънят го обградил от всички страни. Разярил се. Но не могъл да сломи гордата осанка на дървото. Разярен продължил нататък към изтощените, лутащи се, паникьосани хора. Не успели да избягат кой знае колко далече. Малко му трябвало на всесилния огън да ги настигне.


Достолепното дърво, извисило клони високо в небето, се борело с всички сили, за да остане живо и да съхрани живота на малкото момче, потърсило спасение в него. Отговорно било за една съдба. Това дърво не било случайно! Най-красивото дърво, което малкият Тачибана не спирал да съзерцава с възхита - с неговите интересно извити като дъги листа. Момчето забелязало, че те наподобявали буквата Т. Там то чуло за първи път нежната песен на листата. Дървото станало неговия дом. Научило, че е гинко билоба.


На следващия ден златен дъжд от отронени листа засипал изгорялата трева. Листата падали и продължавали да пеят. Направили му златно ложе. Щастливи били. Момчето се приютило в тях като в битие от дъхава шума.
Обикнало го още и още.
Заедно с малцината оцелели се включил в разчистването.


Всички работели заедно от ранни зори до залез слънце. Нито ден малкият Тачибана не забравял да занесе няколко оке (дървен съд, ведро), препълнени с вода и да полее дървото. Оке след оке изливал вода и му говорел. Станали най-добри приятели. Слушал повея на вятъра през гъстия листак. Покачвал се понякога и сгушен в любимия си клонак се унасял. Листата му пазели завет и нежно му шептели думи да бъде силен.
Изпитвал непреодолимо чувство на неудобство и свян, че само той оцелял от голямата си фамилия. Избягвал да говори.


Притеснявал се от всеки.


Добри хора го забелязали. Нямало как да не се радват на усърдието, с което работел. Завели го на лекар. Той поставил диагнозата отведнъж: форма на тайджин кьоуфушьоу. Няма да се оправи. Наследствено е.


Малкият Тачибана растял сред бавно изникващите като гъби след разрушителното земетресение и унищожителен пожар леки дървени постройки. Трудолюбието и благият му характер били възнаградени. Бездетно възрастно семейство го забелязало, прибрало и изучило. Всички свикнали и с особеността на момчето, което не пропускало ден, без да отиде до дървото. Присядало до него. Там учело. Понякога му разказвало за дните си. Благодаряло с най-нежни думи на своя спасител. Обичало песента на листата. Същата онази от следобеда на първи септември


Тачибана пораснал. Създал свое семейство. Започнал работа в токийската община.
Отдавал цялата си енергия за ежедневната работа в нея.


Не щадял ни сили, ни време.
На пределна възраст, през 1989 година, по негово предложение гинко билоба е избрано от Столичната община за символ на Токио. Зеленият цвят на красивото дърво изразявал бъдещето на японската столица - спокойна, търпелива, обичаща.


И силна. Силна да устоява на трудности. Силна да дава любов.


А там, където сега е Английското посолство в Токио, дълги редици от гинко билоба са подредени като стражи, самоотвержени и зорки. И ако някой, застанал под тях с бинокъл в ръка, погледне нагоре към върховете, няма как да не забележи листата най-високо на короната му. Те се открояват на фона на синьото токийско небе. Уникалните красиви дъгички на всяко едно листенце във формата на буквата Т.
Т като Токио!
Т като Тачибана - с признателната му благодарност и жива любов, увековечени в Дървото - символ на обичния му град.


Т като Така сан, която всяка неделя може да бъде видяна, седнала пред своя триножник току до железните високи врати на Английското посолство. Ще приближи любопитен младеж или почитател на Дървото на Токио, ще се загледа в картината ѝ, ще изрази възхищение. А тя ще извади от бележника си върху малкото трикрако столче красива картинка с големина на пощенска картичка и майсторски нарисуван от нея лист от гинко билоба. Ще я подаде с радост: "Заповядайте, заповядайте! Лист от Дървото на Токио. О, не, нееее, не се продава. То е моята любов, моят лечител!".


В права дълга редица като истински воини, едно до друго дърветата посрещат и в днешния септемврийски ден стотици туристи.


Гинко билоба! Символът на японския мегаполис! Достойно и гордо се извисяват върховете на Дървото на Токио в един от най-красивите райони на модерната столица, изпепелена докрай преди близо 100 години, за да се възроди отново с любовта на хората в нея като птицата феникс.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Лелка
    Лелка
    Рейтинг: 1255 Неутрално

    "Авторката е българка по родолюбие, космополит по възпитание и японка по дух." - и най-вече мил и разбиращ, добър човек. Прекрасна е !





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK