© "Тоест"
"Видове любов", "Епистолариум" и "Направени от вина" са литературните предложения на Зорница Христова
Текстът е препубликуван от "Тоест".
Измина един месец, откакто Марин Бодаков вече не е сред нас. Но ние вярваме, че рубриката му трябва да продължи.
Сега по буквите тръгва Зорница Христова, която тази седмица ни представя най-новата стихосбирка на Цочо Бояджиев "Епистолариум", двуезичната поетична книга "Видове любов" на Стивън Дън и появилия се буквално преди броени дни роман "Направени от вина" на Йоанна Елми.
"Видове любов" от Стивън Дън
Превод от английски Христина Керанова, Бургас: ИК "Знаци", 2014
Стихотворенията на Стивън Дън са като картина на Хопър - човек, който е сам, макар в картината да има други, и усещане за други, и болезнено, споделено желание за близост. Застинал в неумението, в невъзможността да преодолее някаква бариера. В едно (невключено в тази книга) стихотворение той пише:
"Дори умните жени се залъгват, / макар най-умните да знаят, че общуването е форма на сдържане, / реклама на интимността, докато сърцето се крие в своя малък джоб от думи."
Или: стихотворенията на Стивън Дън са като разкази на Карвър или Ъпдайк - семейни истории, в които сюблимното е в луфтовете между обикновените неща, в несигурността дали го има. В една от творбите (вече от тази книга) едро куче напада съпругата му, случайна кола блъсва кучето и трите - неговата жена, водачката на автомобила и собственичката на кучето - страдат заедно и съвършено различно, а той е изправен пред собствената си неспособност да измисли подобен завършек.
В друго стихотворение мъжът се прибира, изпълнен с желание да докосне всички - двете кучета, децата, съпругата си, котката. И всички, като никога, имат същата потребност - но само по съвпадение, само защото се е случило времето да е хубаво.
Тази година Стивън Дън почина - на рождения си ден, на 82 години. Това е и поводът да препрочетем книгата, макар да не е съвсем нова.
По принцип не обичам двуезичните издания, но в случая си давам сметка, че това е щедро решение за двуезичния читател - а в някакъв смисъл потенциалният български читател на Стивън Дън е именно такъв. Не знам дали ще се впечатли от наградата "Пулицър" или останалите отличия, от принадлежността му (или не) към различни поколения. По-скоро, ако потърси и други книги на Дън, подтикът ще е личен, не желание за "наваксване" с литературен престиж. Аз го усетих.
"Епистолариум" от Цочо Бояджиев
София: Издателство за поезия "ДА", 2021
В статията си в "К" за "Обратното на слънчогледа" Марин Бодаков писа: "Това е книга на раздялата след раздялата, на тъгата след тъгата." Като че няма нищо по-окончателно. Още повече че става въпрос за избраната поезия на Цочо Бояджиев, писана през десетилетия. И все пак новата му книга "Епистолариум" се опитва да прекрачи отвъд - между човек и човек е имало думи.
Може ли общуването да спре, когато думите са тук? Цочо Бояджиев внимателно изрязва парчета от писма и им отговаря. И тази поезия е смирена пред границите на онова, което не ѝ е дадено - разговора като ромон, в който "отвързани са думите от смисъла / и смисълът е, че са твои думи", конкретиката на плана да отидеш с някого в Жеравна, вместо да оставиш Жеравна да се разпадне на звуковите си и семантични асоциации. Дори божественото в поезията не е достатъчно - защото "бог движи ръката на поета, / но трябва си и гъшето перо".
Не е "хватка" замисълът на книгата, а опит за захващане, за задържане. И в същото време - за отваряне на процеп, в който думите да продължат да бъдат част от разговор. Процеп, в който читателят отчаяно ще се опита да пропъхне и своите думи, макар и пощальонът да е ненадежден и злоумишлен. Щадяща и безутешна е тази поезия, заскобяваща своето майсторство, да не заглуши нещо по-важно.
Понеже "едва сега най-сетне проумявам / защо му е на словото да става плът".
"Направени от вина" от Йоанна Елми
София: ИК "Жанет 45", 2021
Бистър, резлив като утринен студ е дебютният роман на Йоанна Елми. Изреченията вървят бързо, не си позволяват да се шляят - да се казва, каквото има да се казва; шляенето е привилегия на други времена. Книгата не си поставя за цел да разкаже за Прехода, нито за нелегалната емиграция, нито за живота на три поколения жени и болката, преживявана като вина. Просто разказва, както се отварят шкафове в опустяла къща. Виждате сами.
Не знам къде ще ви се появи усещането за "вербатим" - знаете, онзи театър, в който актьорите произнасят реално записани от очевидците думи. На мен - още от първите страници, от зарязаната сама родилка и студената ръка на лекаря, който оставя върху корема ѝ банкнота, да си купела нещо от лавката. И нататък, още много.
Толкова бяхме взрени в обобщенията преди и след Десети, че сме пълни с несподелим опит. Опитвам да чета Елми в контекста на емигрантската литература, примерно Джумпа Лахири, опитвам с ключа на "Истории от 90-те" - не е това, има от това, но е друго. Благодарна съм, че почти няма обобщения или са заскобени в диалог, сложени до други, съмнителни. Благодарна съм за индивидуалността на образите, защото така им вярвам.
Най-доброто обобщение е още в началото: героинята Яна търси в интернет нещо за катастрофата, на която е станала свидетел, търси по ключови думи - и открива поредица от подобни сблъсъци, жертвата на които е можела да бъде тя.
Ей така се чувства и читателят.
