Ако изпуснеш злато и книга, първо вдигни книгата

Проф. Иван Илчев: "В държави, които обгрижват бъднините си, на научните работници, на преподавателите гледат като на извор на идеи за бъдещето."

© Стопкадър

Проф. Иван Илчев: "В държави, които обгрижват бъднините си, на научните работници, на преподавателите гледат като на извор на идеи за бъдещето."



Българската академия на науките отбеляза днес 152-ата си годишнина. "Дневник" публикува академичното слово на проф. Иван Илчев, предоставено от БАН. Видео от честването вижте във видеофайла в края на текста.


Уважаеми господин председател на БАН,
Уважаеми колеги,


Тук сме, за да отбележим ден, който всъщност нищо не говори на мнозина у нас.
Ние го броим за важен, но всички значими институции имат свой ден на основаването си, който обичайно минава незабелязано от работещите в тях.




А ние го честваме всяка година.


Не за да придаваме лъжлив блясък на достолепната и без него Българска академия на науките, а за да не бъде забравено, че на този ден през 1869 г. в незначителното тогава 15-хилядно румънско дунавско пристанище Браила за първи път в новата ни история група българи от всички социални слоеве се сбират, за да обсъдят важните проблеми пред обществото ни. И преди визионери и малки групи съмишленици са предлагали свои виждания за бъдещето: протекторат и дори евентуално присъединяване към Русия; Балканска федерация; революционни действия, в които малцина вярват и още по-малко са единни.


А в Браила и завършили вече, и вечни студенти; ученици от класни училища, прогимназии и гимназии, сиреч най-образованите сред българите; но и дребни и едри занаятчии, и търговци, недотам изпидепсани във високите науки, с вишегласие, макар и не без спорове, решават, че трите кита, на които трябва да се опрем са образованието, науката и Европа.


Изправям се пред вас в двоен ипостас - като преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски" - вече станаха 43 години - и член на БАН. Но, както в Библията двата ипостаса са неделими, така и образованието е неделимо от науката. И това, което за някои наши съвременници, удостоени с власт, е мъчително прозрение и изненада, пред която озадачено се дивят, е било ясно още за основателите на БКД. Които записват в устава си през 1869 г., че задачата на новоучреденото дружество е "да разпространява всеобщото просвещение у българския народ", а средствата: «подобрение и напредвание на българските училища, мъжки и женски изучаването на народния бит на българите на сичките науки, изкуства и художества" Диреният резултат: "да стане и да бъде средоточие на българските интелигентни сили".
Уставът е дело на хора, свързани от любовта си към родината. Към родината, която тогава още не е държава. Която е, както обичат да казват сега постмодернистите, само проект. Проект, в който участниците влагат различни идеи.


Розата на Балканите – том 1: България до края на XIX век
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


В тази родина, мержелееща се нейде в неясното бъдно, основателите на БКД десетилетия наред влагат. Влагат в мечтата си - усилия, труд - късат от оскъдните си средства. Не за кяр. Да видят родния си край свободен, воден от образовани и разумни хора. Усещат, че България е неделима част от образования свят, та искат да влязат "в тесно сношение с ученият мир въобще". Догаждат се - дали осъзнато, дали подсъзнателно, но винаги непристорено, че науката и образованието са неделими от стремежа към свобода.


Дали са се надали на благодарност? Чудя се. Благодарността на съвременниците обичайно е скъперническа, оцветена от политически пристрастия, от приязни и неприязни. Но основателите направиха каквото можаха, за да положат темелите на новата България, за която мечтаеха, че ще е държава на духа и интелекта. На мнозина от тях историята дори не е запазила ликовете в излинели фотографии. Или ги виждаме вече оплешивели, с посребрени коси, натежали от мъдростта на годините, някои запазили, други - загърбили младежките си мечти.


Но да не изпадаме в нездраво умиление. И тогава имаше хора, на които се зловидеше да се пилеят бадева пари за образование и наука. Наследниците на заможния Николай Тошков не върнаха оставените на съхранение при него оскъдни средства на БКД. Вярваха, че в техните ръце ще са по-печеливши, отколкото в ръцете на мечтатели с нездрави идеи.


Но не за тях и техните многобройни, за съжаление, следовници ще става реч през следващите минути, а за тези, които оттогава самоотвержено работят в бизнеса с бъдещето.


С колебание използвам тази чуждица. Зле кънти думата бизнес тук. Мантрата на нашето болно време били парите. От значение било само колко са. Само че ако хвърлим поглед към широкия свят, ще видим, че най-добре живеят там, където отделят най-много средства за наука и образование. Да оставим настрана еснафското разбиране за добър живот. Най-добре живеят там, където обществото чрез науката и образованието влага в бъдещето, в своето самоуважение. Това го е разбрал още Бачо Киро в своето прелестно в наивността си стихоплетство:


"От как зех вестници да прочитам
и учени хора да питам
- от тугиз зех малко повóд
и зех да разбирам що е народ,
и зех да мисля свободно
за всяко дело народно"


Или свободната мисъл, намерила израз в науката и образованието е свобода. Та нашият бизнес е свободата, свободата на духа и знанието.


В държави, които обгрижват бъднините си, на научните работници, на преподавателите гледат като на извор на идеи за бъдещето. Предимството им е, че не са кахърят за политическо влияние, та могат и би трябвало да разсъждават спокойно за него, като оставят болезнените въпроси на деня, които никой няма и да помни след три месеца, на политици и журналисти. Опитите да последват омайващите напеви на политически сирени и да влязат в мръсната политическа игра обичайно завършват с крах. Да припомним академика и ректор на СУ Богдан Филов.


Въпросът е за избора. За пътищата, които си избираме.


Алиса в Огледалния свят
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Да цитирам Алиса, която пита Червения котак:


- Би ли ми казал кой път да хвана оттук? -
- Зависи накъде отиваш - отвърна Котака
- Все едно накъде. - каза Алиса
- Тогаз е все едно кой път ще вземеш - рече Котака.


Та на нас не ни е все едно кой път към знанието ще поемем и няма да престанем да се борим обществото ни да хване този, който ще ни води към истинското знание, защото когато не знаеш къде отиваш, винаги отиваш другаде, е уверен Мечо Пух.


Мечо Пух
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Убеждават ни, че знанието е стока, че можем да го размерваме на метър, да го продаваме на килограм. Затова трябвало да е транжирано, опростено, приятно за дъвчене и леко за храносмилане. Но това е идея на тези, които не отлепят поглед от калните коловози на битието ни. Не знанието трябва да е просто, хората трябва да бъдат извисени, за да са достойни за него.


Убеждават ни, че мерило за знанието е пазарът. Няма пазар - няма нужда от знание. Управителят на най-голямата българска банка красноречиво витийстваше пред мен, че България нямала нужда от фундаментална наука. Прескъпа била за нас. Но знанието е логос. То е и божествено начало, и разумна основа на света, и висш разум, както са го осмисляли още древните. Знанието е чарът на непредвидимото, на непредсказуемото.


Убеждават ни, че политиката е по-важна от знанието. И го доказват с безграмотността си някои доморасли политици, които фамилиарно пренебрежително се обръщат на "ти" към хора, които интелектуално са глави по-високи от тях. Но знанието е политика. Най-успешната политика. Подусеща го преди дванадесет века княз Борис, когато изпраща св. Климент Охридски в Кутмичевица. С политическа цел! - със знанието да създаде нов дух в тези български предели, дух различен от този на Византия. Или - знанието изписва образа на държавата.


Та да се запитаме - какъв образ жадуваме за нашата държава? Дали този, който виждаме през последните месеци, а защо не и години.


Едва ли е било леко на княза. И тогава са искали повече пари - кой за войската, кой за дворци, кой за разкош. Но той подкрепя знанието. И с това остава в историята, не с военните си победи.


Та знанието е политика. Проектите за ново лекарство, за нов хибрид или изследването на водния знак върху евангелие от преди стотици години са политика в добрия смисъл на думата.


Вярно е, че не е леко да постигнеш знанието. Соломон казва: "Който прибавя знание, при­бавя грижи". Но това е съдбата ни. Да прибавяме грижи - и на нас самите и на тези около нас.


Непрестанно каканижат, че държавата ни е малка. Но във високото образование и високата наука няма малки, а успешни и неуспешни държави. Нека правим всичко по силите си, за да се наредим сред успешните.
Избор нямаме - трябва да преследваме съвършенството. Не че някога ще го достигнем.


Пожелавам си да развиваме заедно областите, в които сме силни и които ще направят по-силно отечеството ни. Няма да се уморя да повтарям - това, което е България днес - и хубавото, и за съжаление не малкото лошо - е дело на тези от нас, които сме тук, които не напуснахме родината си, за да даваме съвети изотвън.
Пожелавам си винаги да работим с любов и надежда за съотечествениците ни, особено за младите, да ги подкрепяме, докато размахат укрепналите си крила и се устрелят възбог.


Пожелавам си като колегия да доказваме неуморно, че икономиката е важна, но не само тя прави човекът човек.


Пожелавам си да работим без да се надаме на благодарност. Да помена думите на св. Мелитон Саркийски, казани за Спасителя:


"Убиват Го
Защо?
Защото изцели сакатите
И очисти прокажените,
Слепите изведе към светлина"


Та пожелавам си винаги да извеждаме българите към нашия светлик. Без да чакаме награда. Доста ще е вътрешното удовлетворение.


Начесто, отвратени от политически боричкания, от бездуховни водачи, от унило ежедневие, се отчайваме. Но трябва да надмогнем отвращението и да не се отклоняваме от пътя, който сме поели.


Улисани в дребнави крамоли, удавени в разпри, угрижени как да не разпарчетосаме националното богатство, сме изложени на опасността да загубим най-ценното, завещано ни от дедите - българския възрожденски дух.
Уважаеми колеги, ние сме сред тези, на които е доверено бъдещето на народа ни. И едва ли има по-тежка отговорност. Нека бъдем достойни за нея. Да не допускаме злобите на деня, временното, преходното, да затулват взора ни.


Трудно е, защото живеем във времена, когато някои хора смирено си признават, че са прости. Някои с неудобство. Защото знаят, че не би трябвало да бъдат.


А ние искаме да им вдъхнем кураж, да ги убеждаваме, че не бива да се примиряват, да ги тикаме насила дори нагоре. Че ако не те самите, то децата им, за които и ние сме отговорни, да не остават прости.


Да ги тикаме, но как? Пъхтим като уморен остарял локомотив, който възлазя по стръмен склон, по страничен коловоз. Прелитат край нас модерни скоростни експреси - дизелови, електрически. А зяпачите негодуват - бавно сме се движели, седалките били охлузени.


Нямаме право да се отчайваме. Опитваме да градим хора интелигентни. Не интелектуалци, защото да си интелектуалец трябва да си невъобразимо свободен и независим, а на малцина това е дадено, а хора интелигентни, хора питащи, хора любопитни, хора, за които мястото им в мирозданието е важно, хора, от които управниците ще се дразнят, защото ще им задават неудобни въпроси.


Защото ние сме призвани да създаваме бъдещето. Ние сме пазители на бъдещето, на цветното бъдеще, родено от мечтатели, на нееднаквото, различното бъдеще. Да бъдем достойни за нашето служение.
Знаменателно е, че за списователя на житието на св. Климент Теофилакт Охридски знанието е светлина. Винаги е светлина, дори в мрачни есенни дни, когато сърцата ни се свиват в предчувствие за студена и тягостна зима. Защото, както се казва още в четвъртия стих на глава първа на Битие "видя Бог, че светлината е добро нещо". Та да не се свиваме, когато посягаме да пръскаме светлина.


Защото тя прогонва заблудата и осветява истината, а Давид казва "Близо е Господ до всички, които го викат в истината".


Големият народовед, членът на БАН, Стойо Шишков казва, че когато българите мюсюлмани в Родопите съграждали чешма, до нея засаждали и плодно дърво. Хаирник го наричали. От "хаир" - добро, благополучие, доброчестина. Да може умореният, след като се напие, да разкваси устата си с ароматен плод. Всеки ден, тези от нас, които вярват в бъдещето на България, поливат своя хаирник за всички българи. С надеждата, че те ще вкусят от плодовете му.


Вярвам, че не всичко е загубено. Така, както в изгорялата гора през пепелчука си пробиват нагоре път нови стръкове, така става и сега. На требенината кукуруза лудее, житото прави зърно като дренки, казва народът. За него работим. Може би не всички, сигурно не през цялото време, но това ни крепи. Или както казва в последните мигове на живота си героят на Гогол Тарас Булба "има още барут в барутниците".


Времето, в което живеем не е просто. То и просто време няма. Българинът живее или в криза, или в спомен за криза, или в очакване на криза.


Уморяваме се от неразбирането, отчайваме се, искаме да махнем с ръка, да позволим на самодоволната простащина да победи, да използва знанията и уменията ни. А не бива. Така, както цар Симеон не позволява на уморения св. Климент да се оттегли. И му казва: "оттеглянето, мисля, е само за недостойните".


Алексис Зорбас
С код Dnevnik100 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Да завърша със страстта на Зорба от великолепната книга на Казандзакис: "Честна дума, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам!... Не се предавам аз, искам да глътна света"


Пожелавам Ви с Вашата наука, с нашата наука да глътнем света.


Понякога ми се струва, че изгазваме лепкава кал. Дотяга ми мъчително да вадя крака от нея. Но в кал са газили и строителите на космодрума в Байконур и тези в Кейп Канаверал. Месили са калта с краката си, вперили поглед в звездите. Както казва абатът брат Толозани още през Средновековието


"Тези неща наизуст запомни:
Знаещият звездите покори".


На многая лета, знаещи сестри и братя!


Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK