Всяка литература се мери по своите рицари

Марин Бодаков

© Цветелина Белутова, Капитал

Марин Бодаков



Текстът е препубликуван от "Литературен вестник".


Марин Бодаков


(28.04.1971 - 8.09.2021)




Без мир


да умре, да си иде най-после: иди си!


ще облекчиш дори себе си -


моля безпомощен


(и когато потегли: върни се, върни се,


не издъхвай, не още)


Марин Бодаков, из "Наивно изкуство"


Някога бе наречен "Рицар на книгата" - покрай едно отличие на Асоциация "Българска книга" (2014), свързано с дейността му по популяризиране на литературата. Заедно с наградата за поезия "Иван Николов" (2011) и Националната литературна награда "Памет" в годината на Константин Павлов (2016) - това са трите официални признания, фигуриращи в биографията му. Но така му отиваше да бъде наречен именно "Рицар на книгата"! И колко всеотдайно, обхватно, деликатно и смислено беше присъствието му в българската литература и култура през последния четвърт век


А Марин Бодаков беше преди всичко камерен човек. Разговорите с него винаги бяха и интимни, стоплени от една лична, неподправено човешка модулация - независимо от многото неща, които знаеше, от многото неща, на които можеше да научи и учеше - и студентите, и колегите, и младите си и стари литературни приятели, и случайните пишещи, обърнали се към него за съвет (какъвто той никога не отказваше въпреки ежедневната си, изразходваща заетост в грижи по думите - защото работеше и като литературен критик, и като редактор, и като преподавател).


За мнозина беше скъп приятел, имаше рядкото умение да бъде близък - на много и различни хора. И всички, които се бяха доближавали до Марин, дори и в случаен разговор, оставаха с усещането, че той принадлежи на някакъв по-друг свят. Не беше отстранен от живота, не живееше "далеч от света". Напротив. Но и в човешкото битие, и в текстовете му пулсираше една благодатна симбиоза на пределно ежедневното и божественото. Сякаш беше докоснат от крилото на ангел, белязан от някакво по-инакво виждане.


И сега, когато погледна назад към всичките години, в които бяхме близки, мисля си, това беше разковничето и на човешкия, и на литературния му живот - именно тази благословена "странност", тази фина настройка на душевността, която те прави лирик дори ако и едничък стих не си написал. В нея влизаха и така типичните за поезията му специфики - погледът на детето и стареца едновременно, скъсените разстояния между учудването и мъдростта, между уплаха и овладяването му с благост и благородство.


При Марин, разбира се, тази настройка беше напълно осъзната и развита. Именно затова той остава в българската литература като характерен, несгрешим почерк. Поетиката му може да бъде свързвана с традиции като тези на Лилиев (в много от настроенията й, в чувствителността й към смисловите и емоционалните нюанси, в придирчивостта към думите).


Ангел в зоопарка
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Може да се търси и нещо от необичайния, младенчески-остарял поглед на Далчев, и от интимната приглушеност на "тихата лирика" от 60-те и 70-те години, и най-вече - от пестеливите, деликатни, но остри наблюдателно-мисловни обрати на Екатерина Йосифова. Но гласът на Марин Бодаков е именно гласът на Марин Бодаков. Неговите стихове може и да не бъдат напълно разбирани и приемани, може да се наложи да изчакат времето си - и в развитието на отделния читател, и в развитието на литературните нагласи, но те не могат да бъдат объркани с ничии други.


Същата тази сензитивно-мъдра настройка, дала облика на лирическото му писане, направляваше и неговото служене на литературата. Тя именно задвижваше онова тънко познаване и вещина в работата му, и в същото време - неуморната отдаденост, които направиха от Марин Бодаков съборно име в съвременната българска литература.


Неслучайно на изпращането му се бяха стекли хора от всякакви поколения и литературни групи. (Някои го сравниха с погребението на Вазов...) А Марин не беше помпозно присъствие, не беше овластена персона. Беше просто фино, но интензивно чувстващ, мислещ и общуващ чрез литературата човек. И талантлив, бистър в таланта си поет - с онази дълбочина, която свежда думите до крайния минимум, до пределната изчистеност и отбраност, отвъд които те вече биха преминали прага на разбираемото. Един от редките минималисти в поезията ни - съкровен, смирен пред голямото и непримирим към неистинното. Готов във всеки момент да замлъкне - но с онова значещо замлъкване пред невъзможното за изказване, и без боязън от различната реакция - без боязън от патоса, от искреността, от показа на ранимостта си.


Уязвимостта, човешката и човечна слабост, страховете, но и крайното осмеляване да се пише неприкривано за тези трудни неща - това като че ли са типичните теми и мотиви на Марин Бодаков. И любовта - не като сантимент, а като светоудържащ център на човешкото същество.


Има тъга, има и трепет, има и сдържана, ненатрапчива мъдрост в поетическите му текстове. И надежда, някак младенческа надежда - във всяка тревожност, във всяко униние, в безсилието дори. И неимоверна вяра, надмогнала всички дълбоко преживени и декларирани несигурности - вярата на духа, който познава своята слабост и именно чрез това познание е по-силен и от най-уверените.


"Девство" (1994), "Бисквити" (1998), "Обявяване на провала" (2002), "Ангел в зоопарка" (2008), "Наивно изкуство" (2011), "Северна тетрадка" (2013), "Битката за теб" (2016), "Мечка страх" (2018) - това са книгите с поезия, които успя да напише и публикува, залисан в свръхнатовареното си ежедневие, препълнено с труд по чуждите текстове (и като критик, и като редактор, и като преподавател и наставник) - усилия, за които той никога не съжали.


Детето зад чина
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Заедно с тях - "Детето зад чина: или когато вкъщи има първокласник" (2012, съвместно със Зорница Христова), "Преведе от... Разговори с преводачи" (интервюта с български литературни преводачи, 2012), "Кой "уби" критиката? Политики на представяне на българската литература в печатните медии през 90-те години на XX век: проблеми на критическата авторефлексия" (монография, 2019), "Критика и искреност: случаят Йордан Маринополски" (монография, 2019), съставителството на сборника "Иван Вазов и..." (2000).


Освен с писателска и критическа работа, името на Марин Бодаков е свързано и с многогодишната кариера на литературен и културен журналист. От 1997 г. до 2000 г. работи в сп. "Български месечник"; от 2000 г. до края на съществуването му през 2018 г. е редактор на литературния раздел на вестника институция "Култура" (продължил излизането си още една година под наслова "К"). През последните години работи и за електронното издание "Тоест". Води и участва в редица радио- и телевизионни предавания.


Работи активно за изключителния творческо-издателски проект "Точица" - инициатива на съпругата и литературната му съмишленица Зорница Христова, изтъкнат преводач и автор на книги за деца. (От 2010 г. досега от издателство "Точица" излизат множество шедьоври на детската книга с майсторско оформление, като много от тях са и с пропедевтична насоченост.)


Марин Бодаков работи и като редактор и рецензент за издателството за българска литература "Жанет 45", и като член на жури в многобройни литературни конкурси.


От 2006 г. преподава в катедра "Пресжурналистика и книгоиздаване" на Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет (през 2014 г. става доктор по обществени комуникации и информационни науки, а през 2020 г. - доцент). Известен е с това, колко ангажирано и сърцато подкрепя и насърчава многобройните си студенти - и в образованието, и в първите им професионални стъпки, и в оформянето на чувствителност и разбиране за словесното творчество.


Но да се върнем към онова най-самородно и съществено, което Марин Бодаков остави след себе си - поезията.


Поезията на Марин е по някакъв причудлив начин цялостна и фрагментарна едновременно. Поезия, вкопчена в сигурните, неподвеждащи територии - откъдето идва и усещането за фундамент, за опора, за нещо, без което целостта ни е, ако не невъзможна, то поне несъстоятелна. И в същото време - поезия, която не ни пощадява от безмилостното насочване на погледа, от съзнанието и признанието за това колко малки, странни, разпилени са нашите истини, нашите фундаменти, онези насъщности, без които не можем да построим света си, себе си, привързаностите си - колко миниатюрни са неизкоренимо важните опори на нашата цялостност.


Преди време, в рецензия за негова книга ("Северна тетрадка"), бях писала, че думите на Марин по правило явяват. Затова текстовете му за едни са трудноразбираеми, за други - саморазбиращи се: напомнят онтични фрагменти, недоказуеми наличности. Думите на Марин явяват малките разтърсващи неща, които всички носим, но скриваме, които толкова отдавна не искаме да знаем за себе си, че вече наистина не ги знаем.


Наивистичната директност на неговите стихове - със заредената в нея провокация: да се изправим с цялата си ранимост пред всепоглъщащите мащаби на битието, - това задълго ще остане смислено болезнена точка - и в литературата, и в литературознанието ни. Ще притегля чувствителния читател и внимателния критик с онова крайно прозрение за ранимостта като дар и дарба, за ранимостта като утеха и упование, за близостта между хората чрез тяхната достойно призната и благородно приета слабост. Да, слаби сме и беззащитни и тъгуваме от това, но бавно изпитата - на малки глътки - чаша с тази тъга е най-верният ни път към себе си и онези, които разпознаваме като близки. Това е за мен едно от трайните послания на Мариновата поезия.


Той пише


недохранени стихотворения.


Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата.


Но продължават да ядат гърдата му


и сладко ритат.


(Марин Бодаков, из "Северна тетрадка")

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK