Джон Гришам: Книгите ми не са висока литература, а развлекателни четива

"Дневник" препубликува със съкращения интервюто на Адам Липтак от "Ню Йорк таймс" с Джон Гришам. То е взето по повод новия роман на писателя "Списъкът на съдията", който излезе и на български. Текстът е предоставен на редакцията от издателсто "Обсидиан". Преводът е на Ирина Иванова.

В "Списъкът на съдията" за първи път безспорният майстор на съдебния трилър разказва за сериен убиец - и то действащ съдия.

Джон Гришам отдавна се съобразява единствено с публиката си, а не с литературната критика. Той е безспорен майстор на съдебни трилъри, които четем на един дъх. Най-новият - "Списъкът на съдията" - е изпълнен с невероятен съспенс и сюжетът проследява издирването на сериен убиец, който е действащ съдия.

Докато разговаряме по телефона, Гришам признава, че основната му цел е да забавлява многобройната си публика, която очаква от него нов трилър всяка година преди коледните празници.

"Винаги съм бил честен - споделя той. - Книгите ми не са висока литература, а развлекателни четива. Надявам се, че са възможно най-качествената популярна литература. Това искам да пиша. Предпочитам да продавам големи тиражи, отколкото да получавам похвали от критиците."

Жанрът, с който ви асоциират, е съдебният трилър. Така ли бихте определили и най-новата си книга?

- Нямам представа откъде се появи този термин. Самият аз съм го използвал хиляди пъти, защото ми се струва подходящ. Но за мен последната ми книга е класически съспенс."Съдебен трилър" си остана, защото някой го каза преди 30 години, когато излезе "Фирмата". През 1987 г. Скот Търоу публикува "Невинен до доказване на противното".

Може да се каже, че с този роман той пренаписа правилата за съдебния съспенс. Брилянтен е! Вдъхнови ме да довърша първия си роман, но не си спомням някой да е определял книгата на Скот като съдебен трилър. Това просто е страхотен съдебен съспенс. Така че не знам откъде е дошъл терминът. Но благодарение на него са се продали милиони екземпляри от моите книги.

Помогнало ли е, или е попречило юридическото ви образование на стила ви на писане?

- Ако не беше то, никога нямаше да напиша каквото и да било. За да оцелееш като студент по право, трябва да можеш да се справяш с юридическия език и да не се страхуваш от него, а много хора ги е страх. Когато завършваш, вече си натрупал известен опит. Но едва в първите си години като адвокат осъзнаваш колко много материали трябва да пишеш с юридически термини.

Като прочетеш първите десет страници на една съдебна драма, вече можеш да кажеш дали авторът е юрист. Ако е такъв, е наясно с терминологията, фразеологията, правните теории, съдебните процедури. Като юрист тези неща просто ги знаеш. Винаги се изнервям, когато чета съдебни трилъри, писани от хора, които са лаици -веднага забелязваш, че липсва достоверност.

Един грешен ход може да те провали.

- Именно. Един сгрешен термин, една изкуствена фраза и си казваш: "Чакай малко, в нашите среди никой не говори така". С две думи, да, юридическото образование е от изключителна важност. Едва ли щях да стана писател, ако не бях адвокат. Никога не съм мечтал да бъда писател. Не съм учил за това. Не съм посещавал никакви курсове по творческо писане.

Как разпределяте времето си? Бях чел, че част от годината посвещавате на писане, а остатъка - на други занимания.

- Години наред пишех по една книга. От "Фирмата" насам винаги е излизала поне по една книга годишно. Първоначално те се появяваха на пазара през пролетта, защото никой друг не публикуваше по това време и книжарите бяха много доволни. После се оказах зает - грижите покрай децата, тренировките на детския отбор по бейзбол, желанието просто да се наслаждавам на постигнатото.

Когато децата се изнесоха, вече имах повече време. След около десетина съдебни трилъра започнах да се питам дали не мога да пиша и нещо друго. Мога ли да напиша книга, в която да няма адвокати? И така започнах да пиша романи за деца и книги на спортна тематика. Сега програмата ми изглежда по следния начин: през януари започвам съдебния трилър, на първи януари. Казвам си, че трябва да започна на тази дата. Давам си срок от шест месеца да го приключа, тоест до първи юли.

Следващите шест седмици са посветени на редактиране, четене на коректури и всички други довършителни неща. Това е изключително досадно, но трябва да се направи. После книгата заминава за печат и излиза в края на октомври, защото всички издатели искат бестселърите им да са на пазара за празниците. В началото на септември вече ми става скучно и се чудя какво друго да напиша. Затова започвам детска или спортна книга.

Все още сядам да работя в 7 ч. всяка сутрин и така докъм обед, пет дни в седмицата. Продължавам да се наслаждавам на тези ранни часове със силно кафе пред големия празен екран, на идеята, че мога да създавам истории, които да доставят удоволствие на читателите. Чувствам се много щастлив, че мога да го правя, и нямам намерение да намалявам темпото в скоро време.

Книгите ви са изключително популярни, но понякога получавате критични отзиви. Не знам дали изобщо ги четете, но се чудех дали популярността ви не е пречка критиците да ви вземат на сериозно.

- Примирих се с това преди 30 години. Примирих се с литературната критика много, много отдавна. Те бяха доста крайни по отношение на първите ми две-три книги. Това не бива да определя какво и как да пишеш.
Преди да почине, Том Кланси ми каза: "Най-накрая стигнах до този етап, в който съм неуязвим от критиката".

Това е прекрасно усещане. Когато си неуязвим, критиците не обръщат внимание на работата ти и те оставят на мира. Пък и няма значение, защото си имаш читатели. Твоята цел е всеки път да пишеш книга, която наистина ще им хареса, ще ги зарадва, ще се забавляват. А аз искам да правя точно това.