"Последната зелена долина" на Марк Съливан (откъс)

Издателство "Ера"

Издателство "Ера"



В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс и интервю с авторът на "Последната зелена долина" Марк Съливан, предоставен от Издателство "Ера"


Марк Съливан говори за новата си книга по истински събития от Втората световна война


Като ученик, Марк Съливан е продавал сувенири лятото в родния си Масачузетс. Днес той е на 63 г., живее в Боузман, Монтана и е успешен, световноизвестен автор.




Съливан е написал няколко трилъра, включително поредицата "Детективска агенция 'Private'" в съавторство с Джеймс Патерсън, но умението му да разказва истории от Втората светова война е това, което го изведе начело в списъците с най-продавани книги. Такава е "Под алено небе" от 2017 г., а сега и най-новата му - "Последната зелена долина".


Това, което отвежда Съливан при семейство Мартел и техния невероятен разказ за Втората световна война е един разговор с пенсиониран зъболекар в Боузман.
"Само след един час, прекаран със семейство Мартел, вече знаех, че ще напиша тази история", споделя авторът за първата им среща.


Резултатът не закъснява - "Последната зелена долина" става бестселър в Амазон още с излизането си и е на първо място в жанра биографична художествена литература.


Като етнически германци, живеещи в Украйна през 1944 г., Емил и Аделине Мартел са изправени пред тежко решение, докато силите на Сталин настъпват обратно към Украйна. Да чакат ли тяхното нахлуване и да рискуват да бъдат изпратени в Сибир, както се е случило с техните бащи? Или да последват нацистките офицери от СС? Двойката и двете им малки момчета, Бил и Уолтър, са сред последните украински германци, напуснали страната и преминали през изпитанието, известно като "Дългия преход".


Ето какво сподели Марк Съливан за "Последната зелена долина":
Можете ли да обясните защо семейство Мартел вземат решението да тръгнат с нацистите?
Те са били етнически германци, чиито предци са живели в Украйна повече от век и животът е бил добър за тях преди 1917 г. и Руската революция. През следващите 20 години семейството е изхвърлено от земите, отстъпени им от Русия в края на 1700-те - те са гладували, били са бити, потиснати и няколко от тях са изпратени в Сибир и лагери ГУЛАГ. Един от тях така и не се завръща, а друг се връща, но вече не е същият човек.
Под германската окупация, семейството е получило обратно земите си, третирано е сравнително добре и просперира почти две години и половина. С предстоящото завръщане на Сталин, Мартел смятат, че нацистите са по-добрият от два ужасни избора.


С Бил и Уолтър Мартел, които са били на 6 и 4 години, когато семейството им бяга, сте предприели едномесечно пътуване, проследявайки маршрута на Мартел от Украйна до Полша. Как беше това преживяване?
Така наистина успях да почувствам и да видя с очите си изпитанието, което са преживели. Карахме седем часа нагоре по ужасен път, за да стигнем до малкото селце, където братята са живели преди да избягат с родителите си през последната година на войната. Намерихме руините на фермата им. Беше много емоционален и зашеметяващ момент за Бил и Уолтър, а и за мен, като се замислихме колко благословени са били да успеят да преминат през всичко и да стигнат толкова далече.
Наехме самолет за Полтава, където Емил е бил държан в съветски лагер. Намерихме сградата. Осъзнаването на това пред какво е бил изправен и какви непосилни изпитания е успял да изтърпи и преодолее ни докара почти до сълзи. Изпитахме огромно страхопочитание.


Как открихте оцелели и хора, които да интервюирате?
Наех страхотни водачи във всяка от страните, през които пътувах. Обикновено търся човек с журналистически опит. В Румъния, например, моят водач откри девет души на 90-годишна възраст, които или са били част от Дългия преход, или си спомнят, че са го виждали.


Разкажете ни за израстването си в Медфийлд и Вашия път към писането.
В гимназията беше фантастично. Учителката ми по английски език Естел Стал беше първият човек, който ми каза, че мога да стана професионален писател. Обичах Бостън. Произхождам от семейство заклети фенове на Ред Сокс. Но много харесвам и живота си в Монтана.


Последната зелена долина
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Откъс от "Последната зелена долина" на Марк Съливан


- Пчелите и медът са полезни за мъжете и жените и малките момченца. Ако ядеш мед, ставаш силен и никога не се разболяваш. Ако те ужилят, това те прави още по-силен. А ако ядеш пчелно млечице? Тогава живееш и живееш, и живееш. А пчеларят няма нужда да работи много през цялата година. Това е хубава мечта. Всяка нощ сънувам, че войната е свършила. Побърканият Сталин, лудият Хитлер - всички са мъртви, няма ги, отишли са по дяволите. В съня ми хвърлям пушката, връщам се вкъщи, отглеждам пчели, вадя мед и намирам добра жена, която да направя щастлива. Двамата ще живеем дълго - усмихна се той на Малия. - Няма да има война. Просто ще обичаме всички. И ще правим сладък мед заедно, нали така?


Тя се изчерви, наведе глава и каза:
- Това наистина е мечта, ефрейторе.
- Мечтите се сбъдват - усмихна се той. - Знаеш го, нали?
Тя вдигна очи, объркана, и погледна към майка си. Лидия поклати глава и каза:
- Мечтите са глупости, ефрейтор Георге. Не се сбъдват.


- Не, не, сбъдват се - възрази той, свали каската си и показа един все още морав белег над лека вдлъбнатина с формата на полумесец в черепа му над дясното ухо. - Старият ефрейтор Георге? Преди да го удари минохвъргачката? Той мразеше живота. Страдаше всеки ден, мрачен и гневен, и чуваше изплашени гласове в главата си. Защо аз? Защо не аз? Кой ще ме застреля? Старият ефрейтор Георге не вярваше в Бог. Не вярваше, че мечтите се сбъдват.


Румънският войник сложи ръка на сърцето си и очите му се разшириха.
- Но после ме удари снаряд от минохвъргачка и загубих съзнание. Когато се събудих, всичко беше различно. Бях част от всичко и от всички. Видях го. Почувствах го. Разбрах! Редник Кумар беше прав! Мечтите се сбъдват, ако ги носиш в сърцето си и действаш с цялото си от сърце. Всяка нощ, точно тук, в гърдите ми, аз знам, че съм роден, за да произвеждам мед, да намеря красива жена и да произвеждам още мед.


Той се засмя, докосна отново белега с дясната си ръка и затвори очи, а на лицето му се изписа истинско блаженство.
- Мога да чакам. Имам търпение и спокойствие и не се боя. Дълбоко в душата си знам, че вече съм пчелар. Каквото и да стане, аз съм пчелар.


Емил вече бе заключил, че румънецът е напълно побъркан или пияница, или и двете. Усещаше някаква враждебност, когато заговори:
- Не ни каза къде си научил да говориш немски.
- О, баба ми беше австрийка - отговори ефрейторът и отвори очи. - След смъртта на майка ми живях при нея няколко години.


- А къде беше, когато те удари минохвъргачката? - попита Малия.
Възторгът изчезна от лицето на ефрейтора. Лицето му посърна. Той свали ръка от сърцето си и сграбчи бутилката с медовината. След като изля щедро количество в устата си, той преглътна, потрепери и се втренчи във всички тях с тревожно изражение.
- Сталинград - отговори той. - Завоя на Дон.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK