"По релсите" на Невена Митрополитска – за красотата и след мига на разпада

Един от най-важните въпроси в романа, който героите непрекъснато си задават, е "Имам ли избор?

© ''Жанет 45''

Един от най-важните въпроси в романа, който героите непрекъснато си задават, е "Имам ли избор?



Рецензията е препубликувана от "Литературен вестник".


- От какво се боиш, моето момиче?


- Че мога да изчезна. И никой няма да го разбере. И никому няма да липсвам.




По неписано правило еврейските писатели почти без изключение пишат романи за евреи. Не са много обаче и книгите (въпреки роящите се напоследък трагични и често спекулативни истории за Холокоста), писани от неевреи изцяло за евреи.


Особено у нас. Ето защо решението на Невена Митрополитска в последния си роман "По релсите" да разкаже историята на три жени от една еврейска фамилия - история, в която събитията около спасяването на българските евреи през Втората световна война са важен фон, но фокус е преди всичко животът на кюстендилската еврейска общност и динамиката в отношенията на едно семейство от нея чак до наши дни - е заслужаващо внимание и респект изключение, зад което стои и амбиция, и много работа, и повествователен талант.


Да, Невена Митрополитска е трудолюбива, усърдна, последователна писателка, която пише висококачествена популярна литература (популярна в смисъл на достъпна и способна да докосне различни кръгове читатели). Затова и може би е един от авторите, при които най-ясно личи творческото развитие - всеки неин следващ роман е с една идея по-зрял, по-опитно написан, по-структурно и езиково издържан.


Вероятно всеки читател си има своя любима сред книгите ѝ, които засягат и общи (родителството, семейните отношения, обичта, прошката, порастването), но и крайно специфични, ала все важни, с обществена значимост и акустика теми. В "Анна и планината" на фокус бяха алкохолизмът и оцеляването през Прехода, в "Дарът" - репродуктивната медицина и професионалните амбиции в балета, а в "По релсите" - съдбата на българските евреи, емиграцията и тормозът в училище.


Когато споменавам работливостта на Невена Митрополитска, имам предвид и сериозните проучвания, които тя прави преди написването на всеки от текстовете си. Авторката признава, че и този път е стигнала до "точката на насищане", подготвяйки се за историческите, политико-икономическите и битовите аспекти от живота на българските евреи, с които да даде плът на сюжета в "По релсите".


Сред безкрайните часове, прекарани в изучаване на различни документи и видеосвидетелства от живели и оцелели по онова време, в четене на исторически трудове и провеждане на собствени интервюта, тя е посветила много време и на разговори с пряк участник в събитията от 1943 г. - родения и отрасъл в Кюстендил Маир Мешулам, с когото споделят обща съдба на имигранти в Канада (там ни отвежда втората сюжетна линия в романа). На този безценен събеседник, починал наскоро, е посветена книгата.


По релсите
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Невена Митрополитска подчертава, че заради полярните (по думите ѝ) научни мнения сред историците относно онези събития, често определени исторически факти се премълчават за сметка на други, та да бъдат обслужени съответните тези. Писателката е избрала балансирания подход на изследователи като Михаел Бар-Зоар, към чиито свидетелства се е придържала най-плътно.


В романа си тя не забравя да разкрие, че на фона на хилядите спасени у нас евреи са били депортирани събратята им от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, чиито територии са били през 1942-1943 г. под българска военна юрисдикция; че макар и несравними с Аушвиц и Треблинка, у нас също е имало трудови лагери; че много от немските войници са се държали "прилично" (вероятно в сравнение със съветските окупатори по-късно); и най-важното - че в крайна сметка еврейската общност далеч не е била пасивен обект на своето спасяване, а тази благополучна развръзка е била постигната благодарение и на техните активни усилия във "вдигането на шум", осъществено от застаналите зад тази кауза български приятели.


На фона на една безразлична или враждебна държава, създала Закона за защита на нацията, и в съседство с други, фашистки настроени българи. Не очаквайте обаче документална книга - авторката подчертава, че сюжетът е изцяло плод на фикция въпреки подплатата му с действителни факти и реалии и използването на прототипи.


Нещо повече, в романа до голяма степен войната и абсолютното зло, което представлява Холокостът, остават мрачен фон, а много от историко-политическите събития - кратка обяснителна бележка. Но как да е иначе в съзнанието на една 15-годишна девойка, каквато е главната героиня Ребека по това време? "Хитлер беше твърде абстрактен за мен", а "българските политици витаеха далеч от моето ежедневие", признава тя, неспособна да припознае като врагове дори членовете на фашистките организации - довчерашни съученици и съседи, към чиито майки изпитва емпатия. Да, пипалата на злото са дълги и разтърсват из основи, но не успяват докрай да разкъсат и да проникнат дълбоко в пашкула на любовта, в който съществува семейството ѝ, да разрушат моралните му устои, да обезчовечат членовете му.


Дори и в този болезнено разбъркан свят, момичето, изживяващо първата си любов, мечтае. Защото животът е по-дълготраен от разрушението, защото "щастлива любов съществува - с пропадания и възходи, по време на война и мир, тук и сега" ("Знаехме, че ни одумват, че газим кал, че върлува война, че ни заобикалят несправедливости, страдания. Знаехме го, но го пропускахме край нас, оставяхме го да изтече в канавките. Бяхме съградили наш си свят - цветен и прекрасен". И още: "У нас, в Кюстендил, ние си имахме своите, уж дребни проблеми. Дребни са изглеждали на световната карта. За нас те бяха всичко").


Нощта
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Мисля си, че тази история на спасението и оцеляването е по-удобната за Невена Митрополитска. Че може би би ѝ било далеч по-трудно да разкаже история за унищожението и пълния мрак, както това прави един Ели Визел например. Вероятно затова "нощта" тук е държана настрана. Обяснението, поне за мен, е, че Невена е добър (в морално-етичния смисъл на думата) автор, че гледа на света през добри, милостиви, сантиментални очи, че твърде много обича героите си, повечето от които са изначално добри хора, чиито недостатъци са почти симпатични, предизвикващи емпатия, от онези, които маскират всъщност добродетели като твърде силна обич, чувство за достойнство, справедливост.


Неслучайно когато внучката на Ребека - Мая, пита баба си каква би желала да стане момичето, тя ѝ казва, че най-важното е да е добър човек. Тази доброта - и закодираният в нея оптимизъм - прави книгата да се движи почти по ръба на мелодраматичното, да бъде осезаемо женска, да завършва жизнеутвърждаващо, в своеобразен хепиенд, ала всичко това органично ѝ отива, балансът е намерен, зрелостта е постигната. "Добротата надделяваше" - с това убеждение и на автор, и на героиня е написан "По релсите".


Разбира се, централният образ в романа са именно релсите, изведени и в самото заглавие. Релсите като затворена траектория на движение, от която няма изход, няма отклонение, няма измъкване. И същевременно като символ на зацикляне, на живот "по релси", на рутина. Важна обаче е посоката. Едните отвеждат към смъртта в Треблинка, другите - към университета в София и бъдещето на Ребека там, третите - символично - към новата реалност в Канада, където имигрират дъщерята и внучката ѝ.


Единствено в перспектива, там, където мержелее бъдещето ни, където обитават онези, които създаваме и които ще живеят след нас, релсите са способни да се пресекат. За Ребека тази точка на пресичане, осмисляща целия ѝ живот досега, е нейната внучка ("Всички релси се пресичат в Мая... Цялото ни минало се оттича в Мая, тя е нашето единствено бъдеще. Заради нея съм все още жива").


В тази връзка ми се струва, че основното послание на романа е това за продължаващия след нас живот и за смиреното и осъзнато приемане на факта, че светът може и без теб, че "ако изчезнеш, дупката след теб ще се запълни". От баща си Ребека научава, че това в крайна сметка не е страшно, че всъщност е щастие да знаеш, че "този свят, който толкова обичам, ще остане и когато ме няма". Единственото, което Ребека може да направи, е да запълни сама тази дупка, като разкаже своята история на внучката си в една решаваща нощ - да ѝ предаде паметта като щафетен огън, който ще се окаже своеобразно спасение за младото момиче.


Впрочем един от най-важните въпроси в романа, който героите непрекъснато си задават, е "Имам ли избор?". Такова е и осъзнаването, че макар понякога правото на избор да се превръща в проклятие, именно изборите осъществяват придвижването на живота ни напред - и по, и извън релсите.


Три са жените в книгата, но само две са разказвачките: почти 90-годишната днес Ребека, която си спомня за събитията от младостта си, и 15-годишната Мая, която се опитва да се впише сред връстниците си в училище и изживява болезнено краха на приятелството и илюзиите. (Дъщерята на Ребека и майка на Мая - Жана, е представена през техния поглед и това е добро концептуално решение.) Това прави "По релсите" и класически роман на израстването.


Двете героини, съзрели в различни епохи, са представени и чрез специфични речеви регистри, които авторката умело използва: езикът на Ребека е по-старомоден, мелодичен, сантиментален, докато този на Мая е по-настръхнал, жаргонен, по тийнейджърски грубоват. Важен е обаче спояващият поглед към/на младостта в (привидно) съвършено различните години и обстоятелства. Поглед, който в крайна сметка открива приликите.


Думите на младата Ребека в пълна сила важат и за Мая: "Бях на петнайсет години и все по-трудно издържах премълчаната обида, постоянното очакване на удари, ненаказаната несправедливост." Техният опит е различен, но и двете се изправят срещу собствените си демони - за едната войната е буквална реалност, за другата е метафора за начина ѝ на живот, в който училищният тормоз и трудната адаптация на имигрантите в чужбина отварят паралелни теми в романа, на които Невена Митрополитска е посветила не по-малко страници.


И докато младото момиче от днес вероятно ще съзрее преждевременно, то възрастната жена не е загубила своя живец - тя прави опити да разбере "този непонятен съвременен свят", той я привлича, защото близките ѝ са в него ("Исках да ги разбирам, да имам с внучката си общ език и дори отдалеч да съм част от живота й"). Макар и на 87 години и със страх от летенето, Ребека предприема това пътуване към тях. И копнее за смисъл дори в старостта, когато вече е осъзнала, че "решетките, от които ме бяха избавили, си ги създадох сама".


Когато е станало ясно, че външното избавление и вътрешното спасение са различни неща ("Какво те мъчи, Жана? Какво ни мъчи всички нас? Нахранени сме, на топло сме, имаме близки, няма война, няма жълти звезди. Защо това не ни е достатъчно?"). Истинското спасение е в крайна сметка да забелязваш всеки ден чудото, че "съм жива, че съм свободна, че мога да поема по който път искам".


Анна и планината
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Един от най-силните за мен образи-метафори в "По релсите" остава този на луната, която се крепи на острия връх на минарето - картина, видяна една спокойна лунна нощ от мосю Марсел, един от най-милите второстепенни герои, останали сред неспасените. "Ами ако се срути? Ако светът ни погине?", пита се той за тази красива метафора на крехкия баланс в нашия несъвършен човешки свят. На няколко пъти в разказа си Ребека повтаря: "Красотата е крехка. Красотата е мигът преди разпада". Но в романа на Невена Митрополитска тя все пак оцелява - въпреки всичко: "Един последен миг красота. Не си ли струва да се бориш за него?".

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на diq55699032
    diq55699032
    Рейтинг: 1574 Неутрално

    г-жа Митрополитска – за красотата и след мига на разпада, много яко

    обаче ние търсим речите на Генерал Атанасов, събрано.

    Някаква информация?

    09-06-20 - Радев: Смущаващо е, че Божков звучи по-убедително от неговите обвинители . 13-05-19 - Tео Ушев: Президентът и жена му са чудовищно прости. 24-01-21 - Атанас Атанасов: Нямам нито една забележка към Радев. 01-09-21 - Кирил Петков: С две ръце гласувам за президента Радев. 30-10-21 - Ген. Атанасов: Не виждам грешки в Стойчо Кацаров.
  2. 2 Профил на Николай Теллалов
    Николай Теллалов
    Рейтинг: 3527 Неутрално

    най-после нормално, непрефърцунено представяне на книга!

    поръчах си я

    властта ражда паразити! в това съобщение се съдържат всички нарушения на правилата за писане на коментари, каквито модераторите могат да си изхалюцинират




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK