Георги Рупчев, живият

Георги Рупчев (1957 - 2001)

© Стопкадър от YouTube

Георги Рупчев (1957 - 2001)



Текстът е препубликуван от "Портал Култура".


СВИЖДАНЕ


На Георги Рупчев -
за голямата, безмълвна земя, където оставаме




Смълчана локва,
небето даже разкаляно
над безукорни болни
и стъпки разкаяни.


Склерозирало слънце,
мъгла белезникава;
в алеите сънни -
очакване никакво.


Метачът измита
от алеите есенни
на оздравелите дните -
учудени, стреснати.


Свиждането отеква
от скамейките болнични,
а на нас ни олеква -
на съвестта ни оголена.


След сбогуването учтиво
(може би тайнствено)
болните си отиват
бавно по стаите.


Това стихотворение, посветено на Георги Рупчев, е на философа, логика и социолога Деян Деянов. Не е датирано - може да е и след смъртта на поета, може да е и преди нея. Когато и да е, посочва раздяла: "болните си отиват бавно по стаите", докато здравите си тръгват с усещане за вина. Вероятно точно така са се чувствали приятелите на Георги Рупчев, гледайки го как бавно гасне. Но пък в спомените им той не е гаснещ, напротив - весел е, ироничен, понякога даже саркастичен; жизнен и пламенен. Такъв го помнят, такъв го и разказаха 20 години след смъртта му.


Почетохме паметта му в две поредни вечери. Първата, организирана от дъщеря му Веселина Рупчева и неговия приятел, поета Владимир Левчев, се състоя в Литературен клуб "Перото" на НДК в неделя, 28 ноември. Втората бе в Софийската градска библиотека ден по-късно, на 29 ноември, понеделник, а идеята и поканите бяха от драматуржката Майя Праматарова. Самите тези сдвоени събития, заявени и осъществени почти независимо едно от друго, показват какво огромно място заемат Георги Рупчев, неговата поезия и неговите преводи в културната памет на културния българин, колко той е жив и помнен, дишащ и незабравен.


И което е интересно: болестта му наистина стои в съзнанието на приятелите му, но някак периферно, отстрани, не е тя важната (макар че знаем от Сюзан Зонтаг колко е от значение тя за индивида); важен е живият човек, творецът, създателят, чиято поезия и преводи, чието присъствие продължават да са пълнокръвни и значими.


Всички от говорилите - и Силвия Чолева, и Владимир Левчев, и Румен Леонидов, и Кирил Маричков, и Деян Деянов, и Деян Енев, и Иван Ланджев - първата вечер, и Майя Праматарова, и Мария Митева, и Антон Митов, и съпругата му Валя - втората вечер, изграждаха пред публиката образа на човек несломен, непредал се, неогънал се. Да, културата има и това свойство: да прави човека силен, корав, непокланящ се; изваян и издръжлив.


И съм убеден: в последно време се оказахме такова хилаво, направо слабоумно и маломощно племе не заради друго, а защото някак се изхитрихме - но и най-хитрият си е малко прост, нали знаете? - да не обръщаме внимание на културата, да я свираме в девета глуха заради някакви жалки и слабоумни злободневности. Е, Георги Рупчев не е вършил нещата така и затова е, поне според мен, много по-жив от мнозина живи днес.


Той е гениален поет, не се боя да го кажа. Чуйте само метафори: "НЕБЕ - / като натрапчива идея. / Поле - / предразполагащо към изповед. / Да коленичиш и говориш". Заедно с Бойко Ламбовски и Румен Леонидов (а малко преди тях Борис Христов и Георги Борисов) те промениха поетическия език, извадиха го на форума, на агората, на площада. Ето в подкрепа малко от "Гмуркачите":


На сушата изхвърлен се тресеше този град
под залезния час,
хрущяха острите му кости
и всички ние там,
от две безвремия продънили се в трето,
по главната се точехме,
през морската градина стигахме до моста,
железния,
полуръждясал мост,
от плажа водещ право към морето.


Смятам неговата поезия за белег на времето и съм убеден, че тя не бива да се разглежда изолирано от това време, когато - ако следваме Алексис дьо Токвил - в недрата на разлагащия се социализъм са се раззеленявали кълновете на новото, различното, свободното.


Много са тези знаци на 80-те, поезията на Георги Рупчев е неразривно свързана с тях, контекстуално неразличима от тях: акциите на група "Градът", създадена през 1986 г., и нейната легендарна изложба без картини (1988), обозначаваща разлагането на стройно изгражданата свежа, ведра и оптимистична картина на социализма; филмът на режисьора Георги Дюлгеров с Руси Чанев в главната роля (точно Руси Чанев чете стихове на Георги Рупчев в "Перото") "Мера според мера" (1981) с изкарването на показ на една друга езикова мяра - автентична, натурална, недрена, подсказваща разпада на официализирания език; митичната постановка на Леон Даниел "В очакване на Годо" (1988), която, както твърди Камелия Николова, "отменя "езоповската режисура" в България"; феноменалната хореография на Маргарита Арнаудова по "Болеро" на Морис Равел - превърнала тялото в инструмент на ритъма и свободата (своеобразна прелюдия към митинговите пърформанси от 90-те); четирите албума на "Щурците" с най-големите им хитове - "ХХ век" (1980), "Вкусът на времето" (1982), "Конникът" (1985) и "Мускетарски марш" (1987), взел името си от едноименната песен, написана по текст на Георги Рупчев:


Къде си тръгнал, дърти Д'Артаняне,
с дръгливата си кранта де отиваш?
А мускетарят, казваш, че призван е
в несгодите да бъде смел и жилав.


Препускай тогава
за чест и за слава


Къде отиваш, коннико неканен,
защо под твоя плащ плющи тъгата,
и вместо конски хълбок - калник
блещука под седлото на луната?


До тука сме, мои стари мускетари,
в коя посока сте, че аз съм в друга?
До гуша ми дойде от шпаги и китари,
от клетви, окуляри и хоругви.


Вървяхме силни, стигнахме самотни,
а пъстрите ни дрехи са раздрани.
А баш такива днес са адски модни,
но скриват ли зарасналите рани?


Е, всичко хубаво, мой Д'Артаняне,
да се сбогуваме - какво остава?
Красиво беше, пусто да остане,
препускането ни за чест и слава
Препускай тогава -
какво ти остава?


Темата е екзистенциална, сякаш лична, в същото време обаче се усеща пробив в общественото поле, в менталните нагласи, в социално-психичните конструкции: "Вървяхме силни, стигнахме самотни, / а пъстрите ни дрехи са раздрани. / А баш такива днес са адски модни, / но скриват ли зарасналите рани?". 80-те са години на криза, друмищата са затворени, изходите - минирани. Дъртите дартаняни са стигнали края на пътя и не им остава друго, освен да се преродят. Или да издъхнат в димна досада, сива скука и безветрено безверие - непотребни никому, дори на себе си...


Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова - безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам


("Смъртта на Тибалт")


Превъртане на световете
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Да ви напомнят тези стихове нещата тук, днес, сега? А?


Георги Рупчев не е мъртъв, Георги Рупчев е по-жив от всякога...


P.S. Силвия Чолева създаде петиция за наименуване на улица на Георги Рупчев в неговия квартал "Гео Милев". Който желае, може да я подпише: Памет за поета Георги Рупчев.

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Julian Mall
    Julian Mall
    Рейтинг: 2857 Неутрално

    "Навярно Бог е най-самотен,
    след всички богове и божества останал сам."

    Наистина мястото на Бог и богоизбраните е да бъдат самотни и извисени над тълпата.

    По-добре миг свобода отколкото живот в робство




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK