"Истините, на които държим" – Камала Харис разказва живота си

"Истините, на които държим" – Камала Харис разказва живота си

© "Локус"



Истините, на които държим" - автобиографичната книга на вицепрезидента на САЩ Камала Харис, излезе на български, съобщи издателство "Локус". Тя е публикувана на английски в началото на 2019-та - дни преди Харис да влезе в напредварата за президент на САЩ.


Книгата е приета с огромен интерес от медиите в САЩ и бързо се превръща в бестселър на "Ню Йорк таймс" . Критиката често я сравнява с "Dreams from My Father"- първата книга на Барак Обама, публикувана през 1995 г.


Камала Харис е родена на 20 октомври 1964 г. в Оукланд, Калифорния, в семейство на имигранти. Баща й е уважаван икономист от Ямайка, а майка й - изявена изследователка в областта на раковите заболявания от Индия. Запознават се като активисти на движението за граждански права, докато са аспиранти в "Бъркли". Развеждат се, когато дъщеря им е петгодишна.




Камала следва в университет за чернокожи, получава титлата "доктор по право" в юридическия Хейстингс Колидж на Калифорнийски университет. Професионалната й кариера започва като районен прокурор на окръг Аламида, след което е избрана за окръжен прокурор на Сан Франциско. Прави забележителна кариера и в Демократическата партия. Тя е първата жена, избрана за вицепрезидент на САЩ, както и първият чернокож политик и първият политик от азиатски произход, избран на този пост.


Из "Истините, на които държим" от Камала Харис


Истините, на които държим
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

- Камала, хайде! Хайде, ще закъснеем. - Майка ми губеше търпение.


- Само секунда, мамо - обадих се аз. (Да, майка ми беше и винаги ще бъде "мама" за мен.) Бяхме напът към щаба на кампанията, където се събираха доброволците. Майка ми често заставаше начело на доброволческата операция и не си губеше времето. Всеки знаеше, че когато Шямала говори, трябва да слушаш.


Пътувахме от апартамента ми - близо до Маркет Стрийт - покрай богатия и пълен с атракции център на Сан Франциско до един предимно черен квартал в югоизточната част на града, известен като Бейвю - Хънтърс Пойнт. Бейвю е бил мястото на военноморската корабостроителница "Хънтърс Пойнт", която е помогнала за изграждането на американския боен флот в средата на ХХ век. През 40-те години перспективата за добри работни места и достъпни жилища около корабостроителницата привлякла хиляди чернокожи американци, които търсели възможност и облекчение от болката и несправедливостта на сегрегацията. Тези работници огъвали стоманата и заварявали плочите, които помогнали на нацията ни да спечели Втората световна война.


Но както твърде много подобни квартали в Америка, в следвоенната епоха Бейвю бил изоставен. Когато корабостроителницата затворила, нищо не заело мястото й. Прозорците на красивите стари къщи били заковани; токсични отпадъци замърсявали почвата, водата и въздуха; наркотици и насилие тровели улиците; и се разпростряла дългосрочно бедност от най-лошия вид. Това беше общност, непропорционално представена в системата на наказателното правосъдие и тормозена от неразкрити престъпления.


Семействата в Бейвю, много от които имаха поколенчески корени в Сан Франциско, бяха откъснати - буквално и преносно - от обещанията на процъфтяващия град, който те наричаха дом. Бейвю беше такова място, което никой в града никога не виждаше, освен ако нещо конкретно не го отведе там. Не минаваш покрай него по магистралата. Не го прекосяваш, за да стигнеш от една част на града в друга. Беше по един дълбоко трагичен начин невидим за света отвъд него. Исках да участвам в промяната на това. Затова установих седалището на кампанията ми на Трето авеню и Галвес, точно в сърцето на Бейвю.


Политическите консултанти ме помислиха за луда. Казаха, че няма да намеря доброволци, които биха дошли в Бейвю от други части на града. Но именно места като Бейвю ме бяха вдъхновили да се кандидатирам. Не го правех, за да имам изискан офис в центъра. Кандидатирах се заради шанса да представлявам хора, чиито гласове не се чуваха, и за да донеса обещанието за обществена безопасност до всеки квартал, а не само до някои. Освен това не вярвах, че хората не биха дошли в Бейвю. И бях права: те дойдоха. Десетки от тях.


Сан Франциско, както и страната ни като цяло, е разнообразно, но дълбоко сегрегирано място - по-скоро мозайка, отколкото хомогенна смес от народности и култури. И все пак нашата кампания привлече хора, представляващи жизнеността на цялата общност. Доброволци и поддръжници се изсипаха от Чайнатаун, Кастро, Пасифик хайтс, Мишъндистрикт: бели, черни, азиатци и латиноамериканци; заможни и такива от работническата класа; мъже и жени; стари и млади; хомо- и хетеросексуални.


Група тийнейджъри графити художници украсиха задната стена на предизборната централа, като изрисуваха с гигантски букви "СПРАВЕДЛИВОСТ". Централата гъмжеше от доброволци, някои се обаждаха на гласоподавателите, други седяха заедно около масата и пълнеха пликове, трети вземаха клипбордове и тръгваха от врата на врата, за да говорят с хората от общността за това, което се опитваме да направим.
Стигнахме до щаба точно навреме. Отворих на майка ми да излезе.


- У теб ли е дъската за гладене? - попита тя.


- Да, разбира се, на задната седалка е.


- Добре. Обичам те - каза тя, докато затваряше вратата на колата.


Докато се отдалечавах, я чух как вика:


- Камала, ами тиксото?


У мен беше.


Върнах се на пътя и потеглих към най-близкия супермаркет. Беше събота сутрин, еквивалентът на час пик в хранителните магазини. Спрях на паркинга, вмъкнах колата си на едно от малкото свободни места и грабнах дъската за гладене, тиксото и табелата за кампанията, която изглеждаше леко износена от разнасянето и внасянето в колата.


Ако мислите, че кандидатирането за пост звучи бляскаво, бих искала да ме бяхте видели как крача през паркинга с дъска за гладене под мишница. Спомням си децата, които я гледаха и сочеха любопитно, и майките, които ги побутваха да вървят. Не можех да ги виня. Сигурно съм изглеждала не на място - ако не и съвсем луда.


Но дъската за гладене е идеална за стояща катедра. Поставих я пред входа на супермаркета, близо до количките от­страни, и залепих табелата с надпис "КАМАЛА ХАРИС - ГЛАС ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ". Когато кампанията едва започваше, с приятелката ми Андреа дю Стийл бяхме стъкмили първото ми писмено обръщение - една черно-бяла страница с кратка биография и резюме на моите позиции. По-късно Андреа щеше да открие "Emerge America" - организация, която набира и обучава жени демократи, които да се кандидатират за изборни длъжности в цялата страна. Сложих няколко купчини от моята листовка върху дъската за гладене и до нея клипборда с ре­­гист­рационния списък. После се захванах за работа.


Пазаруващите изкарваха количките си през автоматичните врати, присвивайки очи на слънчевата светлина в опит да си припомнят къде са паркирали колата си. И тогава, отляво:


- Здравейте! Аз съм Камала Харис. Кандидатирам се за районен прокурор и се надявам да получа вашата подкрепа.


В интерес на истината, щях да се задоволя, ако просто запомнеха името ми. В началото на кампанията направихме анкета, за да видим колко души в окръг Сан Франциско бяха чували за мен. Отговорът беше едни зашеметяващи 6 процента. Тоест шест от всеки сто души бяха чували за мен преди. Чудех се дали майка ми не беше сред тези, на които са звънели на случаен принцип?


Но не бях се заела с това, мислейки, че ще бъде лесно. Знаех, че ще трябва да работя усилено, за да представя себе си и това, за което се застъпвах, пред много хора, които нямаха представа коя съм.


Кандидатирайки се за първи път, човек може да изпитва неловкост при взаимодействието с непознати и това е разбираемо. Не е лесно да започнеш разговор с някой, който минава покрай теб на улицата, или да се опиташ да завържеш разговор на спирката напът за вкъщи след работа, или пък да влезеш в магазин и да се опиташ да заговориш собственика.


Получих своя дял от вежливи - и от време на време не толкова вежливи - откази, сякаш бях служител от телемаркетинга, който се обажда по време на вечеря. Но много по-често срещах хора, които бяха приветливи, отворени и нетърпеливи да говорят за проблемите, засягащи ежедневието им и надеждите им за семейството и общността им - независимо дали това означаваше репресии срещу домашното насилие, или създаване на по-добри възможности за рисковите деца. Години по-късно все още се сблъсквам с хора, които си спомнят нашите разговори на тези автобусни спирки.


Може да звучи странно, но нещото, на което ми напомняше най-много, беше подборът на журито. Когато работех като прокурор, прекарвах много време в съдебната зала, разговаряйки с хора от различни части на общността, които бяха призовани да изпълняват задълженията на съдебни заседатели. Моята работа беше да им задавам въпроси в рамките на няколко минути и въз основа на това да се опитам да разбера техните приоритети и перспективи.


Агитацията беше нещо подобно, но без противопоставянето на адвоката на опонента. Обичах да се ангажирам. Понякога някоя майка излизаше от магазина за хранителни стоки с малко дете на седалката на количката и по-късно се оказваше, че сме прекарали около двайсет минути в разговор за нейния живот, нейните борби и костюма за Хелоуин на дъщеря й. Преди да се разделим, я поглеждах в очите и казвах: "Надявам се да получа вашата подкрепа". Удивително е колко често хората споделяха, че никой преди не ги е молил за това лично.


И все пак за мен това не беше естествено. Обичах да говоря за работата, която предстои да се свърши. Но избирателите искаха да чуят нещо повече от политики. Искаха да опознаят мен - коя съм, какъв е бил животът ми, преживяванията, които са ме формирали. Искаха да разберат коя съм дълбоко в себе си. Но аз бях възпитана да не говоря за себе си. Бях отгледана с убеждението, че има нещо нарцистично в това. Нещо суетно. И така, въпреки че разбирах какво мотивираше въпросите им, отне известно време, преди да свикна. В първата ми надпревара за районен прокурор имаше множество кандидати и балотажът беше неизбежен. Но нашето допитване (което бе значително подобрено с времето) показа, че ако стигнем до балотаж, можем да спечелим пет седмици по-късно.


Прекарах изборния ден по улиците, ръкувайки се с хората от ранни зори до затварянето на избирателните секции. Кризет - една от най-близките ми приятелки - се притече на помощ в последния момент на агитацията. Чувствах се като на последната четвърт миля1 от спринта в края на маратона - вълнуващо по свой собствен начин. Когато резултатите започнаха да пристигат, излязохме на вечеря със семейството ми, приятели и старшите служители в кампанията.


Мениджърът на кампанията ми, Джим Стърнс, беше в предизборния офис, където наблюдаваше преброяването и обявяваше числата. Докато се хранехме, моят скъп приятел Марк Лено, който тогава беше член на Калифорнийския сенат, следеше преброяването заедно с Мая, консултантът на кампанията ми Джим Ривалдо и приятеля ми Матю Рот­шилд. С постъпването на данните от всеки участък и между хапките спагети те актуализираха резултатите върху хартиената покривка.


Съвременните кампании разчитат на мащабни данни, анализи и усъвършенствани модели за избирателна активност. Но моят опит показва, че един приятел, писалка и купичка спагети са също толкова ефективни.
Приготвяхме се да тръгнем, когато Мая ме хвана за ръката. Беше постъпила нова актуализация.
"О, Боже, направи го! - възкликна тя. - Стигна до балотажа!"


Сама пресметнах, за да съм сигурна, че е права. Спомням си, че гледах Мая, Мая гледаше мен и двете възкликнахме: "Не е за вярване - наистина сме вътре!".


Балотажът се проведе пет седмици по-късно. Този ден валеше дъжд и го прекарах подгизнала, докато се ръкувах с избирателите по спирките. Онази нощ, както се надявах, спечелихме решителна победа.
Направихме парти в щаба на предизборната кампания и аз излязох да говоря на фона на "We Arethe Champions", ехтяща в залата.


Поглеждайки към тълпата - приятели, семейство, наставници, доброволци от кампанията, - видях една общност. Имаше хора от най-бедните квартали и от най-богатите. Полицейски служители заедно със застъпници, борещи се за реформа в полицията; младежи, аплодиращи заедно с възрастните граждани. Това беше отражение на нещо, в което винаги съм вярвала: когато става въпрос за действително важните неща, имаме много повече общо помежду си от това, което ни разделя.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK