По буквите: Панчева, Личева и Янакиева, Клер, Аристарко

По буквите: Панчева, Личева и Янакиева, Клер, Аристарко

© "Тоест"



Тексът е препубликуван от "Тоест".


В емблематичната си колонка, започната още през 2008 г. във в-к "Култура", Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка.


"Теория на литературата. Новият век" от Евгения Панчева, Амелия Личева, Миряна Янакиева,


София: изд. "Колибри", 2021




Представям си няколко мои приятели - съдия, художник, лекар, ИТ специалист, биолог, режисьор, учител, психотерапевт, журналист. Представям си също своите родители и своята дъщеря, студентка в първи курс по социология. Представям си, че съм пред тях и искам да им обясня за какво би могла да им послужи литературната теория.


И си давам сметка колко е трудно - защото последният им сблъсък с литературознанието може да е бил на кандидатстудентския им изпит (в случая с дъщеря ми - на матурата). А изпитите са място на несвобода, място, където мисълта ти е санкционирана от някаква висша инстанция. Тази несвобода се просмуква и в литературното образование, чиято цел е често подменена (с въпросния изпит), чийто език е бюрократизиран, неискрен. Моите приятели обичат да четат и биха бранили любимите си книги от този език.


Преди доста години аз също бях студентка в първи курс - и смаяна открих, че литературознанието изобщо не е това. Че може да бъде любопитно, да се учи от другите области, да използва книгите, за да търси обяснения на света.


И обратно, може да обогати другите области с въпроса за творчеството и въображението в тях. Психоанализа, етика, изследвания на медиите, изследвания на обществото, властта, пола, етноса, расата, историята, политиката - оказа се, че да говориш за книги значи да говориш за всичко това. За разлика от другите изкуства, литературата използва езика - същия език, на който коментираме и изследваме целия свят.


През 90-те у нас заниманията с литературна теория носеха опиянение: светът се е сринал, можем да го строим поновому - и да започнем откъм смисъла. Имаше, признавам, и усещане за игра - поне в моята 17-годишна глава. Тогава думата на деня беше "постмодерен" - идеята за край на културния прогрес, съпътстващ уж настъпилия "край на историята". Звучеше много успокоително за източноевропейци, свикнали все нещо да наваксват.


После дойдоха Виденовата зима, хиперинфлацията, мутренският преход. Не само думите меняха стойността си. После два самолета се блъснаха в кулите на Търговския център в Манхатън. Сега чета, че една от първите политически реакции в САЩ била "стига с този постмодернизъм". С други думи, какво ще ми философствате, когато насреща има враг. Литературознанието и културологията въобще започнаха да изглеждат като нещо опасно - нещо, което внася сложност там, където трябва простота. Нещо, което пречи на действието.


Теория на литературата. Новият век
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


От онзи 11 септември минаха над 20 години. Това с простотата... не се оказа толкова просто. Днес търсим начини да си обясним света, който все по-малко разбираме. И не е лошо да погледнем какво става с теорията, която не е спряла да се развива от това, че с лека ръка е била маргинализирана.


Чета "Теория на литературата. Новият век" на Евгения Панчева, Амелия Личева и Миряна Янакиева. Не като студентка, която трябва да научи кой какво е казал. А като възрастен човек, който има нужда някой да му подскаже в кои четива би могъл да намери ако не отговор, то събеседник, посветил години на въпросите, които го тревожат.


Какво става с ума ми, когато непрекъснато използвам интернет като негов придатък? Защо не мога да се концентрирам в това, което чета? Променил ли се е човекът - и как? Как влияе литературата на споровете ни за климата? За какво говорим, когато говорим за природа? Защо някои групи хора се обиждат от класически произведения - и трябва ли да се прави нещо по този въпрос?


Ако пиша за травмата си, само преживелите същата травма ли ще ме разберат? Какво изобщо значи някой да те разбере? Защо имам нужда да разказвам и как помага това? По какъв начин съм подвластен на своите афекти - и мога ли да се наблюдавам, докато чета, за да разбера нещо повече за техния механизъм?
Как можем да говорим с мъртвите, докато четем написаните от тях думи?


Теория на литературата: От Платон до Постмодернизма
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Спирам дотук. Вторият том на "Теория на литературата" (първият, с подзаглавие "От Платон до постмодернизма", беше публикуван през 2005 г. от същото издателство) не дава отговор на всички тези въпроси, и слава богу. Това би означавало да лъже - да изкриви търсенето и спора до половин изречение "истина".


Вместо това книгата е полезен пътеводител към други книги, които - ако наистина ни интересува - бихме могли да потърсим. В многотията на съвременния книжен пазар, включително и на научна литература, това е много ценно. И да, не е проста работа, но простите решения обикновено се оказват фалшиви.


"Мъжът, който уби Ролан Барт" от Тома Клер


Превод от френски Радостин Желев, София: изд. "Алтера", 2021


Мъжът, който уби Ролан Барт и други разкази
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


"Мъжът, който уби Ролан Барт" е сборник разкази, изграден като концептуалните албуми в музиката.
Ако посегнете към книгата като почитател на "Фрагменти на любовния дискурс" или на "Дневник на скръбта", пригответе се да приемете първия разказ като лична обида. Приапиският поток на съзнанието на героя, случаен шофьор на кола от фирма за химическо чистене, случайно блъснал големия френски мислител, няма нищо общо с всичко това. Вътрешно родство, съизмеримост, умисъл, смисъл - няма такова нещо в смъртта. Освен ако не броим тоталната разкаченост между единия и другия вид живеене като някакво предопределение.


Но казах "концептуален албум" - всеки разказ е вариация по темата "човекът, който уби еди-кого си", а вариациите са много различни. Едно тъмно "вариете", както подсказва авторът - а "вариете" значи "разнообразие". Стилистиката на всяка история за убийство е друга - понякога обагрена от личността на жертвата, понякога брутално несъизмерима (Анна Политковская). Ироничният, обигран читател би сравнил това стилистично ветрило с Пруст или с Реймон Кьоно - или дори с "К като всичко" на Яна Букова, където всеки от разказите е нещо като трибют към любим къс литература.


Постмодерният читател - ако трябва да се върна към предишната рецензия - би изпитал удоволствие от умението си да надскочи заложените в текста афекти и да се наслади на писателското (и преводаческото!) майсторство, на чистата езикова игра. А тук има много поводи за наслада, например разказът на Кунанан (убиеца на Версаче), който говори два езика: външен (изискан и любезен) и вътрешен (брутален, агресивен, убог) - и то паралелно; докато изрича думата, скобите вече са пробили плътта ѝ. Или пък преплетените нишки в разказите за Линкълн и за Пазолини. Има дори разказ в стихове.


И все пак ми се струва, че този обигран читател ще загуби, ако не се поддаде на първия си инстинкт да чете разказите от гледна точка на доброто и злото. Наивният, емоционален прочит ще му демонстрира нещо интересно за самия него - а именно различните лица на собственото му възмущение, неговата нееднородност.


Никой от героите не подканва към идентификация, но в готовността ни да съдим се прокрадват нюанси - тук повече гняв, тук известно разбиране, може би жал, там безпомощно разперване на ръце пред троглодитската логика на мутрата, оттатък пък известно съчувствие. (Дали съчувстваме на убийците с идеология? На образованите? На водилите тежък живот? На неспособните да бъдат други?) Можем да изследваме себе си. Усилва ли се гневът ни, ако убиецът живее в разкош? И т.н.


Последният разказ - "Човекът, който уби моя дядо", е може би единственият, който предизвиква милост - ще видите сами защо. И този контраст потвърждава предположението ми, че рафинираният прочит не е достатъчен. Под него (в скоби, като в разказа за Версаче) тихо или не толкова тихо псува гневът. А с този вътрешен, тихо псуващ съдия у себе си (по-близък до Линч, отколкото до Нилс Кристи) има смисъл да си поговорим. Белким и той научи нещо.


Специални поздравления за преводача Радостин Желев, включително и за интересния, задълбочен предговор.


"Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора" от Даниеле Аристарко и Марко Сома


Превод от италиански Паулина Мичева, София: изд. "Колибри", 2021


Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете


Марко Сома е отличен илюстратор с убедително въображение и държеливо чувство за хумор, което не се проваля в усилието да разкажеш комичното подробно. Детайлен, без да е досаден, изненадващ, без да оригиналничи, той рисува красиво, но не и декоративно - въпреки младостта си леко напомня на Олга и Борис Дугини например. Неговата "Кралицата на жабите" (автор Далиде Кали) неслучайно е издадена на десетина езика. Илюстрациите му са като обвити с хладен пролетен въздух - прибрани в контурите си, но общителни и оживени.


Такива са и в "Божествена комедия. Първи стъпки в тъмната гора" - една от многото версии на "Данте за начинаещи", с които изобилства италианското книгоиздаване. Особено напоследък, покрай годишнината на великия поет. Дори преди три години в книжарничката към музея на Данте в Равена човек можеше да избере измежду много версии на "Адът за деца". Това е, разбира се, нормално в западноевропейското и американското книгоиздаване, където детските адаптации на класиката за възрастни са норма, а не изключение.


В този смисъл решението на Марко Сома да представи персонажите с животински лица (самият Данте е може би афганска хрътка?) не е никак радикално, а по-скоро забавно, разточително, покана да се отпуснеш и да погледнеш текста с удоволствие.


На нашия пазар обаче малко подмамва. Българският читател е свикнал да смята илюстрованите книги за детски и се боя, че би преценил изданието като подходящо за деца в начална училищна възраст - а точно за тях ми се струва, че тонът на Даниеле Аристарко ще им бъде чужд. Разказът от първо лице за деветгодишно дете, което с трепет мечтае да се докосне до "Божествена комедия", сваля я от библиотеката тайно, прочита няколко думи и веднага трябва да спре, за да осмисли книгата... ще звучи просто неискрено.


Дори случаят да е точно такъв. Оттам насетне разказът започва един сам по себе си много симпатичен анализ на Дантевата творба - защо е "комедия", кога е започнала да се нарича "божествена", кое какво символизира но честно казано, в текста непрекъснато се усеща възрастният писател, а не уж деветгодишната му версия.


Това, разбира се, не пречи да се снабдите с книгата - "Божествена комедия" се учи в осми клас и един красив и лежерен "вход" към нея няма да е излишен на гимназиста вкъщи. Може също да си я вземете като красив предмет на изкуството - за самите вас, или като повод за разговор - какво друго може да се прави с класиката, ако държим на нея, освен да я преподаваме в час? За още идеи може да видите как Роберто Бенини рецитира Данте на площада във Флоренция:



Или ако наистина имате тийнейджър вкъщи, да му пуснете тази рап версия на "Божествена комедия":


Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK