По Южната страна на Анапурна (откъс)

По Южната страна на Анапурна (откъс)

© Издателство



През 70-те години на миналия век Крис Бонингтън и неговият екип от алпинисти решават да изкачат хималайския осемхилядник Анапурна от южната стена. Това, което катерачите преди тях биха отхвърлили като "грешната" посока за Бонингтън, се превръща в цел и предизвикателство. Желанието им е да минат по този маршрут не "защото е там", а защото е трудно.


Книгата "Южната стена на Анапурна" е свидетелство за това героично изкачване, срещата на човека със суровата природа и всички проблеми по високите върхове. Както и историята на група смели мъже, превърнали се в пионери при намирането на нов подход към високите върхове.


Крис Бонингтън е роден на 6 август 1934 г. в Хампстед, Лондон, Англия. След като учи в колеж в Хампстед, постъпва в Кралската военна академия в Сандхърст. Служи в Кралския танков полк в Северна Германия. Преподава алпинизъм във военното училище, а малко след това напуска армията. Любовта му към планината и алпинизма го карат да се откаже от работа в компания и да се отдаде изцяло на страстта си към катеренето.




От 1958 г. участва в професионални експедиции за изкачване на различни върхове. Бил е на 19 хималайски експедиции, включително на четири до Еверест, който изкачва за първи път през 1985 г. на 50-годишна възраст.


Бонингтън е признат за един от най-големите планински изследователи и за заслугите си. Пише и редактира множество книги за алпинизъм, участва в документални филми и е в ръководството на различни алпийски организации.


Издателство "Вакон" издава на български "Южната страна на Анапурна" и предостави откъс от нея.


По Южната страна на Анапурна (откъс)

© Издателство


Алпийските експедиции се замислят и осъществяват по най-различни начини. От една страна, може да се сформира голям национален отбор, ръководен и контролиран от някаква организация, както е възможно и нещо съвсем противоположно - малка група приятели алпинисти се събират с намерение да изкачат определен връх. Нашата експедиция към южната стена на Анапурна през 1970 г. попада някъде по средата между тези два полюса.


След осем години служба като офицер в редовната армия през 1962 г. реших да изоставя общоприетото професионално поприще - донякъде заради неудовлетворение от работата си, но повече от желание да свържа живота си по-тясно с алпинизма. Предприемайки тази стъпка, излезе, че разполагам с доста по-малко време за катерене от мнозина алпинисти с осемчасов работен ден, тъй като в последните три години, до октомври 1968 г., витаех из света на журналистиката - заснемах и описвах за пресата сензационни пътешествия и приключения.

Южната стена на Анапурна
С код Dnevnik10 получавате поне 10% отстъпка
Купете

Действително журналистическата ми кариера беше изпълнена с незабравими преживявания - прелетях до Еквадор, за да изкача един действащ вулкан, попаднах посред зима на Бафинова земя на лов за канадски елени, а през лятото на 1968 г. се спуснах по Сини Нил с една британска армейска експедиция, извършила първото цялостно преминаване по течението на реката - но като че ли този начин на живот ме отдалечаваше допълнително от алпинизма, освен това във всичките тия авантюри много по-често се чувствах страничен наблюдател, отколкото активен участник.


От плаването по Сини Нил се върнах през есента на 1968 г. Големи премеждия съпровождаха тази експедиция, на три пъти висях на косъм от смъртта: веднъж лодката се преобърна точно при преминаването на един водопад и аз бях хванат от водовъртежа, от който успях да се измъкна едва подир осем безуспешни опита, а при две нападения на туземците за малко не бях убит. Не ще и съмнение, изцяло бях погълнат от пътешествието, всеки епизод беше крайно вълнуващ, ала нито за миг не изпитах емоционално удовлетворение, понеже бях попаднал в непривична за мен среда, изложен на прекалено много рискове, върху които не бях способен да упражня никакъв контрол. Спускането по Сини Нил подсили желанието ми да посветя всичките си усилия за осъществяването на едно планинско изкачване, макар че все още нямах предвид нищо конкретно.

По Южната страна на Анапурна (откъс)

© Издателство


Противоречия ме терзаеха за всичко. През последните пет години с жена ми Уенди живеехме в Лейк Дистрикт - област, в много отношения идеална за катерене - заобиколена от великолепна природа, и повечето мои познати мислеха, че сигурно е голямо щастие за мен да се установя именно там, но аз бях отчайващо неуравновесен, нямах ясна представа как всъщност искам да изживея живота си. Едната ми половина държеше да стана преуспяващ фотожурналист, другата копнееше по планините. В Лейк Дистрикт се чувствах откъснат и от големия алпинизъм, и от дейните сфери на журналистиката. Дори обмислях дали да не се преселя в Лондон, но срещах съпротивата на жена си, която много обичаше Лейк Дистрикт. Накрая постигнахме компромисното решение да отидем в Манчестър - и вълкът сит, и агнето цяло - на една крачка от Лондон и също толкова близо до Уелс, Лейк Дистрикт и пясъчниците в Дербишър.


Преди да потегля за Сини Нил, купихме къща в Боудън, квартал в югозападните покрайнини на Манчестър. Наивно бях имал илюзията, че Уенди ще се справи с необходимия ремонт и ще подреди всичко, докато ме няма. В действителност, завръщайки се, разбрах, че договорът за продажбата току-що бил оформен окончателно и наетите работници трябваше да коват и мажат още три месеца, преди домът ни да стане обитаем. През това време живеехме при разни наши приятели. Ник и Керолайн Есткърт имаха двустаен апартамент в Елдърли Едж. Отидохме при тях с намерение да преспим ден-два, додето си намерим някаква мебелирана квартира, ала останахме точно два месеца, като за спалня ползвахме пода на всекидневната им, хем заедно с нас беше и осемнайсетмесечният ни син Сякаш по силата на някакво чудо през този период нито веднъж не се случи да си досадим един на друг - безспорно подобно съжителство представлява отлична проверка на взаимоотношенията между членовете на една бъдеща експедиция от какъвто и да е характер.


Именно в апартамента на Ник Есткърт (по време на квартируването ни там) се роди идеята за щурма на южната стена на Анапурна или по-скоро само се очерта, защото, преди да добие завършен вид, първоначалният ни план бе твърде скромен.


През последните две години двамата с Ник и още един приятел на име Мартин Бойсън често говорехме за експедиции във високите планини, но без да стигнем до някакво конкретно решение. В онези октомврийски дни на 1968 г. тримата си дадохме дума през 1970 г. на всяка цена да осъществим едно експедиционно изкачване, въпреки че примамливите обекти се брояха на пръсти.


Повече за книгата "Южната стена на Анапурна" ще намерите тук.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK